Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (3)

3. Един усъвършенстван капан

Рой Емерсън се считаше за добродушен в рамките на разумното човек, но едно нещо можеше истински да го ядоса. Беше открил това по време на едно (което се закле, че ще му бъде последно) появяване по телевизията, когато водещият на нощното шоу го бе запитал не без злобна предумисъл: „Безспорно, принципът на чистачките със звукови вълни е направо очевиден. Защо не го откри някой друг по-рано?“ Тонът на водещия издаваше съвсем ясно смисъла: „Всъщност дори самият аз бих го открил, ако нямах да върша по-важни неща.“ Емерсън едва се бе сдържал да не му отговори: „Ако имахте тази възможност, убеден съм, че бихте задали същия въпрос и на Айнщайн, Едисон или Нютон.“ Но наместо това бе казал със спокоен глас: „Ами, все някой трябваше да бъде първият. Предполагам, че това щастие просто се е паднало на мен.“

— Но какво ви наведе на идеята? Да не би да сте изскочили от ваната с вик „Еврика“?

Ако не беше циничното отношение на водещия, въпросът би бил доста безобиден. Емерсън го беше чувал стотици пъти преди. Превключи на автоматичен режим и мислено натисна бутона за просвирване.

— Хрумна ми — макар че по онова време не го осъзнавах, — докато пътувах в един скоростен патрулен скутер край Кий Уест още през 2003 година.

Въпреки че му беше донесло слава и пари, дори днес Емерсън предпочиташе да не си спомня някои моменти от въпросното пътуване. Идеята му се беше сторила добра: малка разходка из местата на Хемингуей по покана на един братовчед, работещ в бреговата охрана. Колко ли учуден би бил великият Ърнест от целта на противоконтрабандната им дейност — блокчета кристал с размерите на кибритена кутийка, пропътували от Хонг Конг през Куба. Но тези ТИБ — терабитови интерактивни микробиблиотеки — бяха изяли хляба на толкова много американски издатели, че Конгресът бе изтупал от прахта закони, датиращи още от златното време на Сухия режим.

И все пак идеята звучеше доста привлекателно, докато беше все още на terra firma^[1]. Това, което Емерсън не беше предвидил (или братовчедът бе забравил да му каже) беше, че контрабандистите предпочитат да действат в най-лошото време, което можеше да се случи, с изключение на урагана, разбира се.

— Имахме бурно пътуване и единственото нещо, която си спомнях след това, беше някаква джаджа на мостика, което позволяваше на кърмчията да вижда пред себе си въпреки проливния дъжд и връхлитащите ни вълни. Представляваше стъклен, въртящ се на бързи обороти диск. На повърхността му не можеше да се задържи вода дори за част от секундата и затова беше винаги идеално прозрачен. Отначало си помислих, че е много по-съвършена конструкция от чистачките на колите, после забравих за всичко това.

— Задълго ли?

— Срам ме е да си призная. Може би за няколко години. Обаче един ден карах в силен дъжд някъде из Ню Джързи, когато чистачките ми заядоха. Трябваше да отбия край пътя, докато отмине бурята. Изчаках може би половин час и през това време всичко ми се изясни в главата.

— Само толкова време ли ви отне цялото изобретение?

— Плюс всеки цент, който можех да докопам, и две години по седем дни седмично и по петнадесет часа на ден, прекарани в гаража. — „И брака ми“, би могъл да добави Емерсън, но подозираше, че домакинът му вече го знае. Беше известен с това, че внимателно проучва всичко.

— Въртенето на предното стъкло или дори на част от него очевидно не беше практично. Отговорът трябваше да бъде „вибрации“, но какви? Отначало се опитах да раздвижа цялото стъкло като фуния на високоговорител. Това несъмнено предпазваше от дъжд, но едновременно с това възникна проблемът с шума. Затова минах на ултразвук; отне ми хиляди киловата енергия, плюс че всички кучета в околността полудяха. И което беше още по-лошото, малко стъкла издържаха повече от няколко часа, преди да се превърнат в стъклен прах. После опитах с дозвукови вълни. Работеха добре, но причиняваха адско главоболие. Дори и да не ги чуваше, човек неизбежно ги усещаше. Мотах се близо месец и почти се бях отказал от идеята, когато си открих грешката. Опитвах се да накарам да вибрира целия масивен лист от предното стъкло, понякога цели десет килограма. А всъщност трябваше да задвижа един тънък слой на повърхността, дори и да беше само няколко микрона дебел, той можеше да отблъсква дъждовната вода. Изчетох всичко възможно за повърхностните вълни, за преобразувателите и за съгласуването на импеданса.

— Дали пък не можем да го разкажем на зрителите с прости думи?

— Честно казано — не. Но за по-ясно ще ви кажа, че открих начин за предаване на нискоенергийни вибрации на много тънък повърхностен слой, оставяйки основната част от стъклото непокътната. Ако се нуждаете от повече подробности, бих ви препратил към главния патент.

— Благодаря ви и за това. Вярвам на всяка дума, която казахте, г-н Емерсън, а сега следващият ни гост…

Може би защото интервюто бе направено в Лондон, където трудовете на трансценденталиста от Ню Инглънд не бяха настолно четиво, интервюиращият го журналист не бе успял да направи връзка с известния съименник на Емерсън. Но нито един негов американски колега, разбира се, не пропусна възможността да поздрави Рой задето бе открил подобие на Усъвършенствания капан. Представителите на автомобилната индустрия направиха пътека до вратата му: само за няколко години почти всички традиционни чистачки за предни стъкла в света бяха заменени от чистачките със звукови вълни. И още по-важно, бяха предотвратени хиляди произшествия поради подобрената видимост при лошо време.

Именно докато изпитваше последната модификация на изобретението си, Рой Емерсън направи следващия си пробив и отново имаше истински късмет, че никой друг не се беше сетил.

Мерцедесът „04 Хидро“ пътуваше в тишината по Парк Авеню, потвърждавайки за пореден път знаменития лозунг: „Можете да пиете газовете от ауспуха си.“ Централната част на града сякаш бе ударена от мусон: условията бяха идеални за тестването на Вариант V на вълновите чистачки. Емерсън седеше до шофьора си естествено, вече не караше никога сам, — като тихо диктуваше бележки, докато настройваше електронните уреди.

Колата сякаш се плъзгаше между измитите от дъжда стени на стъклен каньон. Емерсън беше карал по такова шосе стотици пъти преди, но едва сега заслепяващо очевидното го удари с парализираща сила.

Когато се съвзе отново, произнесе в микрофона на колата:

— Свържете ме с Джо Уикръм.

Адвокатът му, излегнал се в яхтата си, насочена към Големия бариерен риф, беше малко изненадан от обаждането му.

— Това ще ти струва скъпо, Рой. Тъкмо бях подмамил един марлин.

Но Емерсън не беше настроен да се занимава с подобни дреболии.

— Кажи ми, Джо, патентът всички приложения ли обхваща, или само защитните стъкла на колите?

Гласът на Джо звучеше обидено от загатнатото подозрение.

— Разбира се, че всички. Ето защо добавих клаузата за включването им в система, така че той автоматично се прилага за всякакви форми и размери. Но защо питаш? Да не би да замисляш нова модна тенденция в слънчевите очила?

— Защо не? Планирам нещо по-голямо. Спомняш ли си, че чистачките не само предпазват от вода, но и премахват всяка прашинка от стъклото? Помниш ли кога за последен път си виждал кола с мръсно предно стъкло?

— Вече не, след като ме питаш.

— Благодаря ти. Ето това исках да разбера. Успех в риболова.

Рой Емерсън се облегна назад и бързо пресметна нещо наум. Запита се дали стъклата на всички коли в Ситито на Ню Йорк биха покрили площта на стъклената сграда, покрай която минаваше сега.

Канеше се да унищожи една стара професия: армиите от миячи на стъкла скоро щяха да си търсят друга работа.

До този момент Рой Емерсън беше само обикновен милионер. Скоро щеше да стане истински богат.

И дълбоко отегчен…