Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (29)

29. Саркофаг

— Открих го!

Рой Емерсън никога не беше виждал Рупърт Паркинсън в толкова възбудено състояние; това определено не беше по английски.

— Къде? Сигурен ли си?

— Деветдесет и девет… добре де, деветдесет и пет процента. Точно където предполагах. Имало е един необитаем апартамент, който не е бил готов до времето на отплаването. На същата палуба, където е бил прадядо, и само на няколко метра встрани. И двете врати са заяли, така че ще трябва да си пробиваме път дотам. Сега ще се наложи нашият ДУС да резне малко. Трябваше да си тук да видиш.

Може би, помисли си Емерсън. Но това е семейна работа и той би се чувствал като натрапник. Освен това можеше да е фалшива тревога, както повечето слухове за потънали съкровища.

— За колко време ще успеете да проникнете?

— Не би ми отнело повече от час… стоманата е сравнително тънка и ще се справим с нея за секунди.

— Желая ти успех… дръж ме в картинката.

Рой Емерсън се върна към така наречената си работа. Чувстваше се гузен, че не работи по някакво изобретение, както напоследък прекарваше повечето от времето си. Опитите да намали електронния хаос в многобройните създадени бази данни, като ги преподреждаше и класифицираше отново, му създаваха илюзията за полезно занимание.

Ето защо пропускаше важното събитие.

 

 

Малката групичка в апартамента на Рупърт на борда на „Глоумър Иксплорър“ беше толкова съсредоточена върху екрана на монитора, че питиетата в чашите им бяха напълно забравени, което не беше особена беда, тъй като по стара традиция на подобни съдове не се пиеше алкохол.

Рекорден брой представители на фамилията Паркинсън — почти пълен кворум, както бе отбелязал някой — се бяха събрали специално за случая. Макар че малцина от тях споделяха увереността на Рупърт, това беше чудесен претекст за посещение на мястото на операцията. Единствено Джордж беше идвал и преди; Уилям, Арнълд и Глория бяха новаци. Останалите от групата, която наблюдаваше как ДУС-3 тихо се плъзга по палубата на „Титаник“, бяха от висшия състав на кораба и инженери, събрани от половин дузина фирми, занимаващи се с океански проучвания.

— Забелязахте ли — прошепна някой — как всичко е обрасло с водорасли? Може би това се дължи на прожекторите ни. Не беше така, когато започнахме. Вижте, мостикът прилича на Вавилонските висящи градини…

Като цяло коментарите бяха много малко; разговорите станаха още по-малко, когато ДУС-3 се спусна в зеещата пропаст на Голямото стълбище. Един век преди това по плътния килим се бяха разхождали напред-назад елегантни дами и лъскавите им свити, без да подозират съдбата си и без да могат да си представят, че след малко повече от две години августовските оръдия щяха да сложат край на златната Едуардианска епоха, която те така идеално представяха.

ДУС-3 зави по главния коридор на палубата за разходки край редиците първокласни каюти. Движеше се много бавно в тези тесни пространства и телевизионният образ застина в черно и бяло, като на две секунди показваше нова картина.

Всички данни и контролни сигнали се предаваха по ултразвукова връзка чрез препредавател, монтиран на палубата. От време на време настъпваха досадни паузи, когато екранът угасваше напълно и единственият индикатор за съществуването на ДУС беше един пронизителен сигнал. Някакво препятствие пречеше на вълните и причиняваше разпадане на връзката. Трябваше да се изчака краткият интервал, докато електронните уреди разменят своето „извинявай“ и коригират грешката; след това картината щеше да се върне и управляващият ДУС, на четири километра над него, можеше да продължи. Тези прекъсвания не помагаха за намаляване на напрежението пред екрана; беше изминало доста време, без никой в апартамента на Паркинсън да каже дума.

Всички въздъхнаха с облекчение, когато роботът спря най-сетне пред една обикновена врата, чиято бяла боя ослепително засия пред прожекторите на ДУС-3. Сякаш бояджиите си бяха тръгнали едва вчера; с изключение на няколкото обелени места, боята се бе запазила непокътната.

Сега ДУС започна сложната, но съществена операция по закрепянето си — важна процедура не само в космоса, но и под вода. Първо роботът изстреля под налягане два винта през вратата и се закачи със скоби за тях, така че вече бе здраво захванат за работната площ.

Ярката светлина от термичните кислородни лампи заливаше коридора, в сравнение с нея мощните собствени прожектори на ДУС-3 изглеждаха слаби. Тънкият метал на вратата не оказа никаква съпротива, докато нажеженият до бяло трион — предпочитан инструмент на поколения касоразбивачи — я прорязваше. За по-малко от пет минути се оформи кръг, широк почти един метър, падна бавно напред и вдигна малко облаче тиня, щом докосна пода.

ДУС-3 се освободи от скобите и се издигна на няколко сантиметра, за да надзърне през дупката. Образът трепна, после се стабилизира, когато автоматичната бленда се приспособи към новите условия.

Почти веднага след това Рупърт Паркинсън нададе вик от радост.

— Ето ги! — крещеше той. — Казвах ви… един… два… три, четири, пет… завъртете камерата надясно… шест… седем… малко по-високо… Божичко… Какво е това?

По-късно никой не можа да си спомни кой бе извикал пръв.