Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (23)

23. Открита телефонна линия

— Почти няма човек — започна Маркъс Килфърд, който да не знае, че остават само четири години до стогодишнината от потъването на „Титаник“, или да не е чувал за плановете да се извадят останките му. Още веднъж, щастлив съм да поздравя трима от ръководителите на проектите в тази област. Ще разговарям с всеки от тях поред. След това ще имате възможност да им зададете вашите въпроси по телефона. Номерът, на който можете да позвъните, ще се изписва периодически на вашите екрани. — Господинът вляво от мен е известният подводен инженер Джейсън Брадли; неговата среща с огромния октопод от петролодобивната платформа край Нюфаундленд е вече част от океанския фолклор. Понастоящем господин Брадли работи в Международната организация за морското дъно и отговаря за мониторните операции по изваждането на кораба. До него седи Рупърт Паркинсън, който за малко не грабна американската купа за яхтсменство миналата година. (Съчувствам ти, Рупърт.) Неговата фирма е ангажирана с изваждането на предната, по-голямата от двете части, на които е разцепен корабът. От дясната ми страна е Доналд Крейг, свързан с корпорацията „Нипон-Търнър“, най-известната в момента информационна мрежа. Той ще ни разкаже за плановете да се извади кърмата, последната потънала част, отнесла повечето от загиналите през онази незабравима нощ преди 96 години. Господин Брадли, ще бъде ли справедливо да ви наречем арбитър, при все че в почетното съревнование между другите двама господа няма никаква измама?

Килфърд трябваше да вдигне ръка, за да предотврати спонтанните протести на другите двама гости в студиото.

— Моля ви, господа! Ще ви дам думата. Нека Джейсън се изкаже пръв.

Сега, когато съм маскиран като дипломат, помисли си Брадли, по-добре е да играя тази роля. Зная, че Килфърд се опитва да ни провокира — това му е работата, — затова най-добре да не му се хващам на въдицата.

— Аз лично не гледам на случая като на някакво състезание — отвърна предпазливо. — И двата проекта са публикували графиците си, в които е предвидено изваждането да стане към средата на април 2012 година.

— На самия 15 април? И според двата проекта?

Това беше деликатен въпрос, който Брадли не възнамеряваше да обсъжда публично. Беше успял да убеди висшите си началници от МОМД, че не бива да се позволява нещо като фотофинал. Просто не беше възможно едновременното приключване на две гигантски спасителни операции, провеждащи се на по-малко от километър разстояние. Рискът от катастрофа — винаги основна грижа при подобни акции — можеше да се увеличи неимоверно. Опитът едновременно да се извършват две сложни операции беше прекрасен начин да не успее нито една от тях.

— Вижте — продължи той търпеливо, — това не е акция за един ден. Вярно, „Титаник“ стигна дъното на океана за минути, но изваждането му ще отнеме дни, не е изключено седмици.

— Може ли да се намеся? — обади се рязко Паркинсън. — Ние не възнамеряваме да извадим нашата част на повърхността. Тя ще си остане изцяло под водата, за да избегнем риска от непосредствена корозия. Няма да участваме в телевизионно зрелище. — Той съзнателно избягваше да гледа към Крейг, когото телевизионната камера показваше доста по-нескромно.

Мъчно ми е за Доналд, мислеше си Брадли. Вместо него трябваше да дойде Като, той и Парки биха били чудесна двойка. Щяхме да станем свидетели на светкавици между тях при опитите на всеки да бъде по-язвително учтив от другия, и то по възможно най-джентълменския начин. Брадли искаше да помогне на Доналд, към когото изпитваше топло, почти бащинско чувство, но си спомни, че трябва да играе ролята на неутрална страна.

Доналд Крейг са размърда неудобно на стола си и отправи обиден поглед към Паркинсън. Килфърд истински се забавляваше.

— Господин Крейг, не се ли надявате да заснемете издигането на кърмата, обвита във вашия синтетичен айсберг?

Точно това смяташе да направи Като, макар че никога не беше го признавал открито. Тази негова тайна не можеше да се запази повече от няколко милисекунди в световното електронно село, в каквото се бе превърнала планетата.

— Ами… ъ-ъ-ъ… — започна плахо Доналд, — ако издигнем нашата част над равнището на водата, тя няма да остане там задълго…

— …но все пак достатъчно дълго, за да се направи сензационният филм?

— …тъй като, точно както и вие, Рупърт, ще я придвижим на буксир под водата до Токио. Не съществува опасност от корозия; по-голямата част от железния корпус ще бъде обгърната от леда и всичко ще се извършва при температура на точката на замръзване.

Доналд замълча за секунда, после по лицето му се разля бавна усмивка.

— Между впрочем — продължи той, придобивайки кураж, — не се ли чу, че именно вие планирате телевизионно шоу? Какви бяха тези приказки за намеренията ви да пуснете аквалангисти до руините, щом стигнете до допустима дълбочина? На колко метра от повърхността ще бъде това, господин Брадли?

— Зависи с какво са пълни бутилките им. Тридесет метра, ако са с въздух, стотина и повече — с кислородна смес.

— Тогава съм убеден, че всички спортисти леководолази в света с радост ще направят това посещение много преди да стигнете до Флорида.

— Благодаря за идеята, Доналд — каза Паркинсън дружелюбно. — Непременно ще я обмислим.

— Ето, че ледът се разчупи, ха, ха! Но да се върнем към основния въпрос. Искам вие двамата — Доналд, Рупърт — да обясните докъде са стигнали проектите ви. Разбира се, не очаквам да издавате някакви тайни. След това ще помоля Джейсън за коментар, ако иска да го направи. И тъй като „К“ е преди „П“, започваш пръв, Доналд.

— Ами… проблемът с кърмата е, че е съвсем разрушена. Запечатването в лед е най-разумният начин за съхранението й. Освен това ледът плува, което очевидно капитан Смит е забравил през 1912 година. М така, моите японски приятели разработиха много ефикасен метод за замразяване на водата посредством електрически ток. Там долу температурата е почти нула градуса, така че е необходимо съвсем малко допълнително охлаждане. Вече са произведени кабелите с много ниска плаваемост и термоелектрическите елементи, след няколко дни нашите подводни роботи ще започнат да ги инсталират. Все още сме в преговори за електричеството, но се надявам скоро да имаме сключени договори.

— И какво ще стане, когато направите подводния си айсберг?

— Това е въпрос, който предпочитам да не обсъждаме в момента.

Макар че никой от присъстващите не знаеше, Доналд не се опитваше да се измъкне. Той беше просто неосведомен и доста объркан. Какво ли имаше предвид Като при последния им разговор? Сигурно се беше пошегувал: наистина не беше особено учтиво да оставя партньорите си в неведение…

— Добре, Доналд. Някакви коментари, Джейсън?

Брадли поклати глава:

— Нищо съществено. Проектът е много дързък, но нашите учени не биха могли да сгрешат. Освен това в него има… как да кажа?… поетическа правда.

— Рупърт?

— Съгласен съм. Идеята е чудесна. Надявам се да сполучи.

Паркинсън успя да предаде искреното си чувство на съжаление за неуспеха, който очевидно очакваше. Поведението му беше върхът на актьорската игра.

— Сега е ваш ред. Вие докъде сте стигнали?

— Използваме прости технологии — с една дума, нищо екзотично. Тъй като на дълбочината на „Титаник“ въздухът е четири пъти по-кондензиран, не е практично да го изпомпваме, за да получим товароподемност. Ето защо ще използваме кухите стъклени топчета. Ще ги разпределим в пакети с подходящи размери. Някои от тях може да бъдат поставени на стратегически места в кораба от ДУС — о, извинете, — от дистанционно управлявани средства. Но повечето ще бъдат прикрепени към специалната повдигаща „люлка“, която ще спуснем до корпуса.

— И как точно — прекъсна го Килфърд — ще прикрепите тази „люлка“ към корпуса?

Очевидно добре си е свършил домашната работа, помисли си Брадли с възхищение. Повечето неспециалисти биха отминали този въпрос като незаслужаващ особено внимание, а всъщност той беше ключът към цялата операция.

Рупърт Паркинсън се усмихна широко:

— Доналд има своите малки тайни; ние също. Скоро ще проведем някои тестове и Джейсън любезно прие да ги наблюдава, нали?

— Да… ако американският флот ни отпусне „Марвин“ своевременно. За съжаление МОМД не разполага със собствени подводници. Но работим по този въпрос.

— Един ден бих се спуснал с вас… струва ми се — каза Килфърд. — Можете ли да осигурите видеовръзка с останките от кораба?

— Не е проблем при наличието на оптични влакна. Вече имаме създадени няколко мониторни мрежи.

— Чудесно. Ще трябва да притисна моя продуцент. А сега виждам, че са постъпили много телефонни обаждания. Първият ни нетърпелив зрител е господин… простете, предполагам, че това е госпожица Чандрика де Силва от Нотинг Хил Гейт, Имате думата, Чандрика…