Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (21)

21. Дом с добра репутация

Дори въвеждането на свръхзвуковите скорости не допринесе особено много за промяната на статута на Нова Зеландия; за повечето хора това беше просто последната спирка преди Южния полюс. Повечето новозеландци бяха доволни от това състояние на нещата.

Ивлин Мерик беше едно от изключенията и бе предпочела на зрялата (в нейния случай — твърде зряла) възраст 17 години да търси щастието си другаде. В резултат на три брака, които я бяха оставили емоционално уязвена, но напълно финансово осигурена, тя вече бе намерила мястото си в живота и се чувстваше напълно щастлива, в рамките на разумното.

Вилата, както беше известен домът й, бе разположена върху живописен терен в една от все още незасегнатите части на графство Кент, на удобно място от летище „Гатуик“. Предишният й собственик беше известен информационен магнат, който бе вложил всичко в остарялата система, шеметно пометена от висококонтрастната телевизия в края на XX век. По-късните му опити да възвърне състоянието си се бяха оказали безуспешни и в момента гостуваше на правителството на Негово Величество за следващите пет години.

Като човек със здрави морални устои той бе възмутен от начина, по който Ива използваше сега владенията му, и дори се бе опитал да я лиши от право на собственост. Но адвокатите й бяха почти толкова добри, колкото и неговите; може би дори по-добри, защото тя остана на свобода и имаше абсолютното намерение да продължи да прави каквото си иска.

Вилата се управляваше с придирчива взискателност: паспортите на момичетата, отчисленията за данъци, пенсионни и здравни осигуровки, здравни картони и т.н. бяха винаги на разположение на всички държавни служители, които, както често кисело отбелязваше Ива, бяха се навъдили в изобилие.

Като цяло това беше благородно начинание, изпълнено с емоционални и интелектуални стимули. Ивлин Мерик определено не изпитваше етични угризения, отдавна решила, че всяко нещо, което се харесва на пълнолетните, е напълно приемливо, стига да не е опасно за живота, нехигиенично или да не се пълнее от него. Основната й причина за оплаквания беше, че личните обвързвания с клиентите водеха до голямо текучество на персонала й, както и до големи разходи за сватбени подаръци. Освен това забеляза, че заченатите във Вилата бракове продължаваха по-дълго, отколкото онези с по-конвенционален произход, и възнамеряваше да публикува статистическо изследване, когато се увереше напълно в данните си; в момента корелационният коефициент беше все още под границата на значимото.

Както можеше да се очаква за нейната професия, Ивлин Мерик беше жена с много тайни, предимно чужди, но имаше и една лична, която пазеше особено грижливо. Би било лошо за професията й, ако излезеше на бял свят. През последните две години използваше своите богати, може би уникални познания в областта на парафилията^[1], за да довърши доктората си по психология в университета в Оукланд.

Не беше виждала никога професор Хинтън, освен по видеофона, но това беше само в извънредно редки случаи, тъй като и двамата предпочитаха дигиталната безличност на разменяните помежду им информационни файлове. Един ден, може би десетилетие след пенсионирането й, този докторат щеше да бъде публикуван, макар и не под собственото й име и след променянето до неузнаваемост на всички описани в него случаи. Дори професор Хинтън не познаваше засегнатите изследвани лица, макар често да правеше невероятно точни предположения.

„Изследвано лице О. Дж. — написа Ива на компютъра си. — Възраст: 50 години. Инженер с успехи в кариерата си.“

Загледа се внимателно в екрана. Инициалите бяха променени според нейния простичък код, а възрастта бе закръглена до най-близкото десетилетие. Но последно въведените данни бяха точни: професията отразяваше мъжка личност и не биваше да бъде променяна, освен ако не беше напълно необходимо, за да се избегне разпознаването. Дори тогава трябваше да се направи много внимателно, така че подмяната да не бъде прекалено голяма. В случая с един световно известен музикант Ива бе заменила „пианист“ с „цигулар“ и бе превърнала един точно толкова прочут скулптор в художник. Беше си позволила дори да превърне един политик в държавник.

„…Като малък О. Дж. често е бил залавян от възпитаничките на съседното девическо училище, които го използвали (разбира се, не без негово съгласие) като модел в своите уроци по първа медицинска помощ и анатомия на мъжкото тяло. Бинтовали го от главата до петите и макар че изследваното лице до днес твърди, че не е имало еротичен елемент, това е трудно за вярване. Накаран да разкаже по-подробно, той вдига рамене и отвръща: «Нищо не се спомням.» По-късно, вече като младеж, О. Дж. става свидетел на последиците от огромна катастрофа, причинила смъртта на много хора. Макар и останал лично незасегнат, преживяването като че ли оказало влияние върху сексуалното му въображение. Обича различни форми на стягане и връзване (вж. Приложение А) и е развил форма на Свети Себастиановия комплекс, най-силно изразен при Юкио Мишима. За разлика от Мишима обаче О. Дж. е напълно хетеросексуален и отбелязва 2,5/–0,1 на стандартния фототест на Мабълторп.

Това, което прави поведенческия модел на О. Дж. така интересен и навярно необикновен, е, че той е активна и донякъде агресивна личност, както подобава на ръководител на организация в силно конкуриращ се бизнес. Трудно е да си го представи човек да изпълнява пасивна роля в някоя област на живота, но О. Дж. обича моите служителки да го увиват в бинтове, подобно на египетска мумия, докато стане напълно безпомощен. Единствено по този начин, след значително възбуждане, той може да изпита истински оргазъм.

Когато изказах предположение, че по този начин изразява някакво подсъзнателно желание за смърт, той се разсмя, но не отрече. Работата му често е свързана с риск за живота, което обяснява и професионалния му избор. Той обаче даде алтернативно обяснение, което, убедена съм, съдържа голяма доза истина.

«Не можете да си представите какво удоволствие е човек да се усети безпомощен за известно време, без да е в състояние да контролира онова, което става около него, когато носи отговорност за милиони долари и когато от него зависи животът на много хора. Разбира се, напълно осъзнавам, че това е игра, но успявам да си представя, че не е. Понякога се чудя как бих възприел подобна ситуация, ако беше в действителност.»

«Никак», отвърнах му аз и той се съгласи.“

Ива прегледа документа, проверявайки някои данни, които биха разкрили идентичността на О. Дж. Вилата бе специализирана за известни личности, така че по-добре да прекали с предпазливостта, отколкото обратното.

Тази предпазливост беше основно изискване и към самите знаменитости. Единственото правило, на чието спазване се настояваше във Вилата, бе „да няма кръв по килимите“ и Ива си спомни с отвращение главнокомандуващия сухопътните войски на някаква страна от Третия свят, чието безумие бе наранило сериозно едно от момичетата й. Ива прие извиненията му (и чека) с хладно презрение, а после се обади във външното министерство. Генералът би останал безкрайно учуден — и унизен, — ако бе разбрал защо наистина посланикът на Великобритания беше намерил толкова много причини да отложи поредното му посещение в Англия.

Понякога Ивлин Мерик се питаше какво ли би си помислила сестра Маргарита за настоящите занимания на някогашната си блестяща ученичка. Последния път, когато си спомняше да е плакала, беше като получи от главната игуменка съобщението за смъртта на старата монахиня. Припомни си с носталгия въпроса, който веднъж искаше да зададе на духовната си наставница: защо обетът за вечно целомъдрие трябва да се смята за по-благороден и по-свят, отколкото например един обет за вечен запек.

Съвсем сериозен въпрос, той в никакъв случай не беше замислен да скандализира старата монахиня или да подрони непоклатимите устои на вярата й. Но в крайна сметка така и остана незададен.

Сестра Маргарита отдавна знаеше, че малката Ивлин Мерик не е родена за светата църква. Въпреки това Ива все още изпращаше щедри чекове на манастира „Свети Джуд“ за Коледа.