Артър Кларк
Призракът от големите плитчини (1)

1. Лятото на ’74

Сигурно има и по-добри начини — продължаваше да си повтаря Джейсън Брадли — за празнуване на двадесет и първи рожден ден от присъствието на масово погребение; но поне не беше емоционално обвързан със събитието. Питаше се дали директорът на операция ДЖЕНИФЪР или шефовете от ЦРУ знаеха поне имената на 63-мата руски войници, чиито тела сега предаваха на морските дълбини.

Цялата церемония изглеждаше и без това неестествена, а участието на снимачен екип я правеше още по-нелепа. Джейсън се чувстваше като статист от холивудски филм и сякаш всеки момент някой щеше да извика: „Хайде, момчета, размърдайте се!“, докато увитите в бял саван трупове потъваха в океана. В края на краищата беше доста вероятно, дори съвсем възможно, самият Хауърд Хюз да е бил в самолета, който кръжеше преди няколко часа над тях. Ако не Стареца, то навярно някой друг началник от „Сума Корпорейшън“; нямаше кой повече да знае какво става в този отдалечен район в Тихия океан, на хиляда километра северозападно от Хавайските острови.

Ето защо дори членовете на оперативната група на „Глоумър Иксплорър“ — грижливо изолирани от другите от екипажа — не знаеха нищо за тази мисия, преди да излязат в открито море. Очевидно бе, че предприемат уникална спасителна акция, а добрите пари предполагаха нещо като спасяването на паднал спътник. Никой не беше и сънувал, че ще изваждат цяла руска подводница от 2000 възела дълбочина, с всичките й бойни глави, книги с тайни кодове и криптографски съоръжения.

До тази сутрин — ама че рожден ден! — Джейсън не се беше сблъсквал със смъртта. Може би някакво болезнено любопитство го бе накарало да се включи като доброволец, когато медиците го бяха помолили за помощ при изкарване на телата от моргата. (Координаторите от Лангли бяха помислили за всичко: бяха осигурили точно сто хладилни камери за телата.) С удивление и същевременно с облекчение откри, че труповете са много добре запазени след близо шест години на дъното на океана. Моряците, хванати в капана на запечатаните контейнери, съхранени от океанските хищници, приличаха на заспали. Джейсън почувства, че ако знаеше как е „Събудете се!“ на руски, щеше да им го извика.

Несъмнено някой от хората на палубата знаеше руски и сигурно го говореше добре, защото цялата служба се водеше на този език; английският прозвуча едва сега, в края на церемонията, когато свещеникът произнесе думите за морско погребение.

След последното „Амин“ настъпи дълга пауза, последвана от бърза команда към Почетния караул. След това, докато бавно спускаха телата във водата, прозвуча музиката, която щеше да преследва Джейсън до края на живота му.

Беше тъжна музика, не като погребалните химни, които някога бе чувал. В нейното спокойно, неумолимо темпо се съдържаше цялата сила и загадъчност на морето. Джейсън не притежаваше особено силно развито въображение, но усети, че чува звука на маршируващи към скалистия бряг вълни. Щяха да изминат много години, преди да узнае колко добре е била подбрана тази музика.

Телата бяха доста тежки и потъваха с краката напред без почти никакъв плясък. После мигновено изчезваха; щяха да достигнат последния си дом непокътнати, преди да са ги обезобразили хищните акули.

Джейсън се питаше дали бе верен слухът, че филмът от погребалната церемония скоро ще бъде изпратен в Москва. Това несъмнено би било етичен жест, макар и малко двусмислен. Все пак обаче се съмняваше дали службата за сигурност ще одобри подобно нещо, независимо от майсторския монтаж на филма.

Когато и последният от моряците бе погълнат от водата, натрапчивата мелодия преля в мълчание. Чувството за обреченост, което бе тегнало над „Иксплорър“ в продължение на толкова дни, сякаш се разнесе като мъгла, издухана от вятъра. Настъпи дълга тишина, а след това от усилвателите долетя единствената дума „Свободно!“, но произнесена не по обичайния рязък начин, а съвсем тихо, така че мина известно време, преди застиналите в „мирно“ редици да се раздвижат и разпилеят.

Ето сега, помисли си Джейсън, вече мога истински да отпразнувам датата на раждането си. Изобщо не подозираше, че един ден отново ще ходи по същата тази палуба — но вече в други води и през друг век.