Луи Жаколио
Загубени в океана (86)

Глава XXXI

След осемдневно пътуване един от моряците извика: „Земя!“

При този вик сърцето на Ланжле болезнено се сви. Той остана в каютата и се отдаде на мисли, без да се интересува от земята, към която се приближаваше „Виктория“.

При него влезе със светнало лице Гроляр и внимателно затвори вратата зад себе си.

— Какво се е случило? Отдавна не съм те виждал толкова радостен.

— От радост щях да запея, ако само не се страхувах от англичаните. Ние с теб сме като в затвор със златни решетки.

— Говори по-кратко — нетърпеливо го прекъсна Ланжле.

— Влезли сме в пристанище, в което видях две ескадри: едната — френска, другата — английска. Те се готвят да отплуват. Ако се съди по думите на офицерите, двете ескадри са така силно пострадали от урагана, че били принудени да спрат тук за ремонт.

— Къде се намираме?

— В Хонконг.

— Какво приказваш? Там, откъдето отпътувахме със злополучния „Фрелон“?

— Да! Виж сам през прозореца. Ето насипа, фортовете.

— Наистина!

— Как? Нима това не те радва?

— Не зная…

— Не знаеш?! Остави ме да ти кажа и ще разбереш днес двете ескадри вдигат котва и отиват към остров Йен, където досега не са успели да стигнат заради бурята. Ето го случая, който очаквах. Ние ще съберем плодовете на двегодишния си труд, а това не те радва.

— Радвам се, че ти си щастлив, а за мен всичко останало е безразлично.

— Какъв чудак си ти. На тебе ти провървя като вожд и не искаш да се откажеш от ролята си. Надявам се, че няма да останеш в кораба със скръстени ръце и ще уредиш нещо, за да избягаме още днес.

— Още сега, ако желаеш.

— Това ми харесва, такъв те обичам!

— Ние можем свободно да излезем, без никой да ни заподозре. Сядай и пиши:

„Господин капитан на «Виктория»,

Не очаквайте завръщането ми на фрегатата. Височайшият ми племенник затъжи за своя остров и поданиците си и понеже намерихме малък търговски кораб, който отива в Суматра и е съгласен да влезе в нашия залив, още днеска заминаваме с него.

Гро-Ляр — Височайши принц на.

Мокисите.“

— Това ще изпратиш на командира още тази вечер. Трябва винаги прилично да се разделяме с хората, от които всъщност не сме видели нищо лошо.

— Прекрасно, Ланжле! Ти пак си същият! Сега как мислиш да се измъкнем оттук незабелязано?

— Нищо, просто открито ще излезем пред очите на всички.

— А твоето сандъче? Ами тромбонът? — Не се безпокой за тях.

— Трябва да побързаме, ескадрата може да потегли и без нас.

— Ти ще ми разрешиш да закуся и после ще се поразходим из града. Този път аз ще поискам такава закуска, че да поканя капитана на нея и да поговоря за нашата разходка.

Всичко стана така, както предвиди Ланжле. След закуска мнимият вожд изведнъж понита:

— Хонконг английски град ли е?

— Да, сър, преди тридесет години той е бил гола скала, но моите съотечественици я превърнаха в цветущ град.

— Много бих искал да го разгледам.

— Това няма да затрудни никого. След половин час ще ви свалим на брега. Ще заповядам да ви приготвят екипаж, който целия ден да бъде на ваше разположение.

— Сложете, ако обичате, в лодката и моето сандъче. Искам да поръчам на майстори в града да му поставят още няколко преградки.

— Желанието на Ваше Величество ще бъде изпълнено — отвърна капитанът, без да подозира каквато и да е хитрост.

В момента, когато Ланжле разглеждаше Площада на консулите, той изведнъж пожела да се изкъпе. Придружаващият го лейтенант му посочи намиращата се на самия площад баня. Ланжле и Гроляр оставиха под негово разпореждане екипажа за един час.

Когато двамата приятели влязоха в банята, императорът веднага изпрати един от прислужниците да донесе европейски дрехи. Двамата приятели с голямо облекчение измиха в банята боята от себе си и станаха толкова бели, колкото бяха и по-рано. Всеки от тях си избра костюм по свой вкус, ангажираха си и по една стая в хотела на банята. По-късно присъстваха на забавната сцена, когато младият офицер, дошъл да търси вожда на мокисите, узна, че те не са го дочакали и са си отишли.