Луи Жаколио
Загубени в океана (78)

Глава XXIII

Ланжле получи обещанието на Гроляр да му се подчинява безпрекословно. Ланжле щеше да разговаря с гостите чрез преводач. Това щеше да бъде Гроляр. Той трябваше да се преобрази в истински дивак, да разкаже съчинена история за детството си, с която да обясни на европейците доброто владеене на френския език.

Бяха повикани племенните татуировчици, на които беше заповядано да украсят вожда и неговия приятел по образец на старите мокиски предводители в моментите, когато са се готвили за война. Първо започнаха с Гроляр, защото най-на пред с офицерите трябваше да се срещне той. Покриха цялото тяло на Гроляр с лек пласт разтвор от шафран, който придаваше илюзията за естествения цвят на островитяните На светлобронзовия фон изобразиха с гъста черна боя красиви рисунки, които трябваше да отличават роднината и преводача на вожда от особата на самия властелин. Едва бе завършена украсата, когато английски офицер, придружен от осем моряци, въоръжени от главата до петите, но с развян бял флаг, влязоха в двореца и пожелаха да бъдат приети от краля.

— Върви, драги — подкани го Ланжле, — но не излизай извън рамките на ролята си. Помни добре какво съм ти казал.

Гроляр, облечен с дълга туника и придружен от няколко придворни, излезе да посрещне чужденците.

— Привет на белия човек от името на императора, моя повелител! — каза той на френски.

Като начало не тръгна лошо. Той можеше още дълго да продължава в този дух, без да дочаква отговор, дотолкова англичанинът бе учуден, когато чу от устата на дивака чиста френска реч.

— Бели човече — продължи Гроляр, — виждам, че си учуден, че пред тебе стои човек, който говори на родния ти език.

Гроляр съзнателно се престори, че не знае разликата между отделните нации в Европа. След този увод той веднага съобщи на англичанина историята, съчинена от Ланжле, и англичанинът се зарадва, че ще може да разговаря на европейски език, а не с мимики.

— Капитанът на големия кораб, които виждате там, ме изпрати да предам уважението и поздравите си на вашия повелител.

— Императорът, моят милостив господар, също ни заповяда да изслушаме поздравленията ви, както и да предадете на капитана си най-добри-те му пожелания. Негово величество е готов да го приеме на тържествена аудиенция днес на обяд.

— Не може ли по-рано да бъде представен на Негово величество? — попита и офицерът.

— Какво, нима мислите, че великият император на мокисите може просто така да приеме всеки, който пожелае? — попита Гроляр с явно недоволство. — Вие ще бъдете представен на Н. В. с вашия командир, ако чинът ви е достатъчно висок, за да го удостоите с подобна чест.

Офицерът прехапа устни и попита Гроляр с кого разговаря.

— Разговаряте с първия министър и чичо на краля.

— Слушам, Ваше Високопревъзходителство — отвърна офицерът с подобаваща почит пред достойнството на тъмнокожия събеседник. — Всичко това ще предам на капитана. А Негово величество говори ли френски?

— Не, моят царствен роднина говори единствено родния си мокиски език. Аз ще бъда преводач.

Офицерът се поклони и се върна на кораба, а-разказът му предизвика истинско смайване.

Фрегатата „Виктория“ под командването на-капитан Браун пътуваше със специална научна задача. С него пътуваха учени — естественици и-членове на Лондонското кралско общество. Тук имаше и известен художник, двама фотографи, няколко учени специалисти, механици, инженери, геолози, без да смятаме доктор Даниъл Петерсън, който бе и виден етнограф в най-широкия смисъл на думата. Всички те имаха възможността да съберат повече сведения за непознатата страна. Нещо повече — беше се появил и преводач, който свободно говореше език, близък и на тях.

Отстъпвайки пред общото желание, командирът се съгласи да вземе със себе си освен офицери и няколко млади учени. Той не се притесняваше, че може да удиви диваците с многочислената си и бляскава компания, облечена с нови мундири, с бляскави галони и с парадни униформи. Четиридесет въоръжени моряци трябваше да придружават шествието. Половин час преди пладне-лодките потеглиха, за да могат навреме да стигнат при вожда. По това време Ланжле не бездействаше.

Покрит с бронзова боя, украсен с художествени рисунки, с коси, вързани на снопчета и украсени с пера, той представляваше особено живописна гледка.

На тялото си той постави пояс от скъп плат, намерен в съкровищницата на предшественика му. В него той мушна револвер и дълъг нож. Костюмът му прилягаше така добре, че той внушаваше величие и изисканост. Министрите също бяха бляскаво облечени.

Когато пристигнаха чужденците, всички бяха по местата си. На широк пиедестал пред двореца бе поставен трон. Тържествен марш, превъзходно изпълняван на тромбон, се разнесе из царските покои. Той известяваше за излизането на императора После на вратата се показа самото величие, придружено от министрите си и многочислена дворцова свита.

Силни викове огласиха въздуха при появата му. Те идваха от събралата се на площада тълпа туземци. „Да живее нашият император!“ — бяха възгласите, които придружаваха Ланжле по пътя му към трона.

По заповед на командира си английските моряци също ентусиазирано извикаха три пъти „Ура!“, както постъпваха винаги при посрещането на височайша особа. Ланжле им отвърна с приветлива усмивка, пълна с величавост и благосклонност. Пристъпи към трона и седна, отдясно до него за-стана Гроляр, а отляво — оберцеремониалмайсторът.

Аудиенцията започна.

Пръв заговори капитанът на фрегатата, капитан Браун.

— Аз, Джордж Браун, по волята на моята всемилостива кралица Виктория, командир на фрегатата с нейното име имам чест да поднеса на Ваше Величество моите почтителни поздрави от името на Всемилостивата си повелителна и от мен.

Ланжле се надигна, стисна ръка на командира на фрегатата и зачака превода на Гроляр. Когато скърши, Ланжле отвърна:

— Благодаря на началника на този превъзходен кораб на белите хора за поздравите, поднесени от името на неговата господарка и от самия него, и моля да й предаде и моите благопожелания за щастие и успех във всичко.