Луи Жаколио
Загубени в океана (68)

Глава XIII

Ланжле бързо стигна до първите дървета и замислено спря. Страхуваше се да продължи напред, за да не се заблуди. От друга страна, той не можеше да реши въпроса, който го интересуваше: защо бананите не бяха на разстояние една от друг. Възможно бе дърветата да са посадени от човешка ръка, а после да са били изоставени и подивели.

Така Ланжле не можа да реши нищо и трябваше да остане до разсъмване, когато по гроздовете зрели плодове би познал — сами ли са падали, или пък са били откъснати от човек. Той реши да се върне при кокосовите палми, които му служеха за ориентир. По пътя обикаляше стъблата на дърветата, за да намери черупки от кокосови орехи, по които можеше да разбере как са обелени. Така вървя четвърт час, докато стъпи на нещо твърдо, взе го от земята и го опипа внимателно. Развълнува се. Това беше кремъчен топор, остър и с правилна форма, подобен на тези, които туземците изработват на австралийските острови.

Сега вече не оставаше съмнение, че островът е населен. Зарадван от откритието си, Ланжле тръгна към морето. Но трябваше ли да се радва? Предметът му подсказваше, че хората, които ползват такова оръжие, са навярно диваци, суеверни и негостоприемни, а може би и човекоядци.

Когато се върна благополучно на сала, той завари приятеля си примрял от страх. В отсъствието на Ланжле той бе преживял нещо страшно и необикновено. Нещо, пред което срещата на парижанина с обезобразената акула бледнееше.

— Представи си — каза полицаят на своя приятел, — при мен дойде някакво чудовище, което на всяка цена искаше да скочи в сала — навярно за да ме изяде. Не минаха и десетина минути от тръгването ти, когато очите ми посвикнаха с мрака и видяха на 4–5 метра от сала някаква черна маса, която по големина можеше да се сравни с тялото на бик или дори хипопотам. На главата му стърчаха два рога. Плувайки към лодката, чудовището хриптеше и сумтеше като ковашки мях?

— С една дума, глава на апокалиптичен звяр! — гръмко се изсмя Ланжле.

— Смей се, смей. Аз просто не вярвах на очите си. Когато чудовището приближи лодката, започна да издава такива странни, диви звуци, каквито никога не бях чувал. После се хвана с грамадната си, космата лапа, искаше да скочи в сала и да се нахвърли върху мен. В момента на страшна опасност силите ми се удвоиха, замахнах и ударих чудовището по главата, защото от страх не можах да намеря топора.

— За щастие! — прекъсна го парижанинът.

— Какво щастие?

— Продължавай, сега ще ти кажа.

— Ударът беше много силен.

— Трябва да е така, веслото е от желязо.

— Чудовището веднага изпусна кормилото е грозно хъркане, последваха и два страшни вика, които още чувам. После заплува така бързо, че веднага изчезна.

— А тези два вика можеш ли да ги повториш?

— Разбира се! Всъщност не мога да гарантирам, че ще бъдат толкова точни Във всеки случай те звучаха така: „Май год, май год!“

— Ха-ха-ха! — смееше се Ланжле. — Това на английски означава: „Боже мой, боже мой!“

— Откъде знаеш, говориш ли английски?

— Не че говоря, но зная. Познавах в Африка един английски войник, който, когато беше огорчен или учуден от нещо, викаше: „О май год! Май год!“

— Не, не може да бъде!

— Сега позволи ми да ти разясня нещата. Този остров е населен, в това сам се убедих, и навярно туземците са ни забелязали, скрити някъде между дърветата. При тях се е намирал и някой англичанин, претърпял като нас корабокрушение, познал ни е, че сме европейци, и е решил да използва тъмнината, за да се види с нас, без да го забележат диваците. Вероятно той е искал да ни съобщи нещо интересно, защото сигурно по-отдавна е тук. Но ти с твоя глупав страх, вместо да му благодариш за добрите намерения, едва ли не си го убил.

— Ами рогата, косматите лапи и нокти? — оправдаваше се полицаят.

— Всичко това е плод на въображението ти, колко пъти си ми разказвал разни басни за рогати и космати страшилища. Все още ли вярваш в подобни глупости? Човекът спокойно е доплувал и още отдалеч е искал да те предупреди, макар и на непознат език, но той не е виновен и след удара се е оттеглил с вика: „Боже мой! Боже мой!“ Този път си извършил грешка, която ще ни струва скъпо.

— Как така?

— Не можеш ли да разбереш, че ако непознатият е в добри отношения с туземците, той би използвал влиянието си, за да ни отмъсти?

— Това би било дребнаво и недостойно! — важно забеляза Гроляр.

— Може би искаш да ти благодари за това, че си щял да го убиеш?

— Е, стига толкова! Той и без това е бил англичанин, а ти знаеш, че не мога да ги търпя.

— Ти винаги имаш сериозни доводи, за да не признаеш, че си извършил глупост. Утре ще видим как ще ни посрещнат туземците. Мога да ти кажа, че ако ни заловят и сварят в някой голям котел, като предварително напълнят коремите ни е треви и корени, ще се дължи единствено на милата тя и кротка обноска.

— Е, какъв си! Вместо да ме утешиш и успокоиш, ти нарочно ме плашиш повече!

— Никой не може да избяга от съдбата си и ако ни е съдено да бъдем изядени, то все ще е по-добре да ни изядат себеподобни, отколкото акули.

— Добре ти с да се шегуваш, а че аз няма да мигна нито минута?

— Успокой се, още не са ни изпекли, а дотогава аз ще измисля как да се отървем. Щом чужденецът живее между туземците, това показва, че те не са толкова жестоки и кръвожадни, колкото можем да очакваме.

Скоро луната изгря и заля със своите лъчи тежките вълни на океана. Тя пръскаше светлина върху назъбените планински върхове, върху долините и горите на непознатия остров, тихо заспал под воала на нощната тишина.