Луи Жаколио
Загубени в океана (65)

Глава X

След като се нахраниха, нашите приятели започнаха да обмислят това, което им предстои. Благодарение на сала, който им дойде изневиделица, те бяха уверени, че след няколко часа ще бъдат на желания бряг. Сега бурята не ги плашеше, защото след ураган настъпва дълъг период на морско затишие. Провизии имаха най-малко за две седмици и затова решиха да не бързат, за да обмислят по-добре положението си.

Наистина брегът не беше далеко, но какъв бе той?

— Може би това е някой негостоприемен бряг, в който ще ни посрещнат людоеди? — разсъждаваше Гроляр — Няма ли да е по-добре да наобиколим няколко дни около брега и да се запознаем c него? А през това време може би ще видим кораб, който ще ни вземе и откара в някое пристанище.

Едва избавил се от смъртна опасност, полицаят отново започна да се връща към своите проекти. Час преди това той бе готов да се откаже or своята мисия само да стигне до тоя бряг, а сега изведнъж стана претенциозен. Щом премята опасността, той отново се върна към честолюбивите си намерения. Дали ескадрата няма да унищожи пиратите без него? А знаменитият брилянт, който капитан Льо Хело обеща да му предаде, щом прегледа секретните писма, в които е описана мисията на Гроляр? Дали те няма да попаднат в други ръце? В такъв случай Гроляр завинаги ще се прости със заветната мечта — да стане началник на тайната полиция, обещано му като награда за успеха.

Ето защо той искаше да дочакат някой кораб, но за да се осъществи надеждата му, трябваше да остане в морето докрай или дотогава, докато привършат и последните провизии.

— Истина е — добави той, защото Ланжле му позволи да се изкаже, без да го прекъсва, — сега се намираме извън пътя на корабите. Когато се движехме с ескадрата, не минаваше час, в който да не видим някой кораб по-близо или по-далеч. А от вчера не видяхме нищо освен безкраен воден простор.

— Така е, мили Гроляр — забеляза Ланжле, — исках да се изкажеш, за да ти призная, че само безумци могат да забравят скорошните нещастия. От това, че само по някакво чудо оцеляхме от страшния ураган, още не значи, че и занапред съдбата ще ни закриля. Трябва да знаеш, че нашето се случва веднъж на хиляда пъти. И аз че съм съгласен да преживея втори път такъв момент, макар и за цяло царство! Не забравяй какво щеше да стане с нас, ако не бе ни попаднал този сал. Повече от сигурно е, че сега щяхме да сме в корема на някоя акула.

— Признавам, аз съвсем не разбирам…

— Ама защо говоря? Сега ще разбереш. Вече два пъти дължим живота си на щастливата случайност. Сигурно не искаш да предоставим отново на случая да ни спасява. Казвам ти, че ако настояваш на безумието да се отдалечим от този бряг и да тръгнем да се лутаме с надеждата да срещнем кораб, ще блуждаем не с дни, а със седмици, докато най-накрая умрем от глад на сала. Не! Не трябва! Мечтай за каквото искаш друго, но сега, без да губим време, ще тръгнем към брега. Тази вечер няма да слизаме на него. Ако до това време не видим наблизо кораб, щем-нещем ще слезем на острова, който ще бъде по-гостоприемен за пас, отколкото океанът. Предупреждавам те, че нищо няма да ме накара да променя решението си. Разбирам, че ти нямаш представа как-во означава да се изгубиш сред вълните без компас, без карта н без часовник. И най-опитният моряк не би се съгласил с това. Не, да се скитащ из океана с две весла — това и луд човек не би допуснал…

— Е, не се сърди — успокояваше го Гроляр, учуден от избухливостта на другаря си, — аз съвсем не искам да ти противореча или да настоявам на своето, а просто изказвам мнение. Но ти сам разбираш, че е обидно, когато сме вече близо до целта, да се простиш завинаги с нея. Когато сме в открито море, аз винаги ще се ръководя от твоя опит и ще следвам твоите съвети!

— Прекрасно! Това вече е благоразумно. Нека бъдем благодарни, че спасихме колите си. Остава ни да се доберем до острова, като преди това убием акулата н се надяваме, че няма да се появят други. Длъжни сме да го направим, за да предотвратим бъдещи жертви. А освен това аз не искам да се лиша от кола и веригата, защото могат и друг път да ни потрябват.

След тези думи Ланжле потърси начин да убие акулата и да освободи кола.

В малкия сандък на сала намериха стар то-пор с дълга дръжка. Парижанинът го взе и нанесе с него страшен удар по главата на акулата. Той разцепи на две горната й челюст. В този момент акулата силно се дръпна, за да се освободи, откъсна заловената от кола част на челюстта си и се скри под водата.

— По дяволите! — викна Ланжле. — Тя ще ни избяга!

— Нима мислиш, че повече ще живее? — каза полицаят.

— Погледни! — каза парижанинът, като извади кола от водата. — Самата глава не е засегната. Липсва и само едното око и част от предната челюст. Всичко това скоро ще зарасне, но акулата ще стане още по-свирепа и още по-лакома. Когато не успее да си намери по-едра плячка, тя ще се храни предимно с дребна риба. А сега натисни по-здраво греблото, защото и най-слабата мъгла може да скрие брега и тогава бог знае какво може да ни се случи!

Приятелите хванаха веслата и започнаха да гребат към брега, който, залян от горещите слънчеви лъчи, изглеждаше като сиво-червен гребен, почти слят с кръгозора. Попътният вятър ги освежаваше и тласкаше все повече напред.

При залез-слънце те бяха на 5–6 мили далеч от брега. Даже Гроляр, макар с угнетена душа, не можа да не сподели радостта на спътника си при вида на красивия пейзаж, открил се пред тях. Никога досега те не бяха виждали по-великолепна и по-грандиозна гледка, живописна, приветлива и примамлива.