Луи Жаколио
Загубени в океана (59)

Глава IV

В това време Гроляр, ни жив, ни мъртъв от страх, бе напълно отчаян и не си намираше място в каютата, като не обръщаше внимание на Ланжле, който не спираше да го успокоява с всякакви средства.

— Стига, бедни старче, защо да се измъчваш, когато с това нищо не се постига? Дали по-рано или по-късно ще се мре, не е ли все едно? По-добре е да умреш в морето, отколкото от холера или проказа! Наистина по-добър вариант да си уредиш сметките на небето не може да се измисли!

— Самият ад е против нас! — жално хленчеше нещастният полицай, без да обръща внимание на думите на своя любимец. — Изведнъж да загубиш всичко, което с толкова труд си постигнал.

И понеже Гроляр не се отличаваше с особена храброст, страхът така парализира всички негови чувства, че приятелят му изгуби всякакво влияние върху него. Ядосан, че думите му отиват напразно. Ланжле прибягна към по-енергични средства, за да накара Гроляр да го слуша.

— Е, добре! — извика той. — Щом като не разбираш от дума, аз ще си отида, пък ти се оплаквай колкото си щеш!

Средството се оказа сполучливо. В този момент, когато Ланжле използваше всичките си сили, за да се задържи на краката си и да тръгне към вратата, един странен вик го спря на половината път.

— Ти ме оставяш нещастен! Ти си единственият ми другар! — проплака агентът, протягайки ръка към Ланжле.

— Аз си отивам, защото от тебе не може да се изтръгне нито една свястна дума. Защо само се оплакваш, не е ли по-добре да измислим начин да се спасим от бедата дори ако трябва да се потопим с това грамадно корито?

— Знаеш, че аз не съм моряк. Какъв съвет искаш от мене?

— Аз не искам от тебе никакъв съвет. Престани само да хленчиш! Дразниш ме така, че и аз не зная на кой светец да се моля. И какво ще ти донесе това твое тюхкане?

— Моля те, драги, не си отивай! Обещавам, че вече няма да се оплаквам!

— А, за това поне заслужаваш похвала!

— Значи ти все още имащ някаква надежда, щом говориш за спасение?

— Разбира се, даже две минути преди смъртта няма да се съглася да предам душата си на дявола.

— Наистина, каква сила притежаваш! — не без възхищение каза полицаят, гледайки Ланжле.

— Така и трябва да бъде! Хората са изпадали и в по-лошо положение и пак са оцелявали.

— Мислиш ли? Нима не чу какво каза командирът? Той каза, че шансът ни за спасение е едно на хиляда!

— Да, чух. Да допуснем, че той е дори едно на милион! Дори и това е достатъчно, стига да можем да го използвахме.

— Да, но как ще стане това?

— Как ще стане ли? Ще повикаме на помощ всичкото си мъжество, енергия, присъствие на духа и решителност и ще постигнем твърде много!

— Мислиш ли?

— Довери ми се и скоро ще можеш да видиш какво могат да направят тия качества в минути на опасност. Аз ще ти покажа!

— Нека бог ни помага!

— Надявай се на бога, но и на себе си! — мъдро заяви Ланжле.

В същия момент един страшен трясък разтърси целия кораб.

— Ето я божията помощ! — простена полицаят, блед като мъртвец. — Вълните заляха целия кораб!

— Тъй ли? А може би ти се иска един хубав мъничък циклон, специално пригоден за обществено развлечение, за радост на мирните семейства и за забава на децата им?

— Не разбирам как можеш да се шегуваш в такива минути, когато си с единия крак в гроба?

— Аз бих се шегувал в самите нокти на дявола, пък даже и в неговия казан! Ето защо в минути на опасност не губя кураж и съобразителност и съм готов да използвам всеки удобен случай за спасяване!

Изведнъж силният напор на вятъра разтърси до основи целия кораб и в същото време се чу страшен трясък от палубата — рухна голямата мачта.

— Началото на края! — простена Гроляр.

— Веднага отивам да видя какво се е случило — каза Ланжле, без да слуша воплите на Гроляр! Върна се навъсен и със загрижено лице.

— Загиваме, нали? — с ридание запита агентът.

— Не ние, а бедният „Фрелон“ — отвърна парижанинът. — Падна мачтата и е пробита част от обшивката на щирборда. За щастие нашият кораб все още се движи и със силния наклон на бакборда, инак съвсем бихме потънали. Командирът даде заповед да се затворят люковете. Екипажът работи на открито под силния вятър, който би откъснал и рога на вол. Трябва да се възползваме! Сложи си спасителния пояс и бъди готов!

Гроляр, с тракащи от страх зъби, все пак намери в себе си сили да изпълни дадения съвет. Той сложи спасителния пояс, напъха в джобовете си шише с вода, друго едно с ракия, няколко провизии и револвер с патрони, затворени в херметична торбичка.

И Ланжле се приготви по същия начин с единствената разлика, че неговият спасителен пояс беше много по-обемист от този на полицая и можеше да побере повече предмети. Освен това младият парижанин привърза на гърба си едно сандъче. Като се приготви с всичко, той най-сетне каза:

— Ето, и аз съм готов. Остават ни още 20 минути да се прегърнем с водата…

Шеговитият тон и хладнокръвието на младия човек внушиха на Гроляр мисълта, че може би опасността не е така близко, и зарадван за миг, той сам опита да се пошегува.

— Нима се готвиш да дадеш концерт на рибите — полита той, като имитираше тромбон — или с това мислиш да бъдем по-благосклонно приети в царството на Нептун?

— Това е моя работа — отвърна Ланжле, — може би ще съумеем да си припечелим с нашия талант още някое парче хляб.

Работата бе там, че Ланжле преди осъждането и затварянето му в Нумея бе музикант в четвърти морски пехотен полк. Преди това той беше член на Белневисаския любителски оркестър, където се проявяваше като виртуоз тромбонист и солист с голям и постоянен успех. Изпратен в Нумея да изтърпи наложеното му наказание, той бе лишен от своя верен другар — тромбона, който веднага щом беше освободен, замести с нов. И сега той не искаше да се раздели с любимия си инструмент, решен или да се спаси, или да загине заедно с него.