Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (13)

11

Москва, ноември 1940 г.

 

Москва се бе променила неузнаваемо от последния път, когато Меткалф беше тук, но си оставаше същата. Беше град на мизерия и великолепие, на отчаяние и гордост. Където и да отидеше — от фоайето на хотел „Метропол“ до „Дузнецки мост“, — усещаше натрапчивата миризма на махорка, евтин руски тютюн, миризма, с която винаги свързваше Русия. А също и противната, гранива смрад на влажна овча кожа, другата характерна за Москва миризма, която разпозна.

Толкова много неща бяха същите и все пак промяната бе огромна. На мястото на старите едноетажни и двуетажни сгради се издигаха грандиозни небостъргачи, проектирани според личния вкус на Сталин в архитектурен стил, наподобяващ сватбена торта, наричан тук сталинистка готика. Навсякъде кипеше неистово строителство и изкопна работа. Москва се трансформираше в центъра на тоталитарна империя.

Нямаше ги вече файтоните, теглени от коне. Чакълестите улици бяха разширени и асфалтирани, тъй като Москва се подготвяше за епохата на автомобилите. Не че по улиците се движеха много коли — само очукани стари рена, но най-вече емки — руското название за ГАЗ М-1, тяхната версия на Форд от 1933 година. Бавните кафяви трамваи все още тракаха шумно по релсите и от вратите им висяха московчани, но като че ли сега се возеха по-малко хора, отколкото при предишното посещение на Меткалф. Вече имаше и други начини за придвижване в Москва, включително новото метро, построено през последните няколко години.

Във въздуха имаше повече сажди от когато и да било: сега бълваха дим заводи, влакове и автомобили. Старата улица „Тверская“, тази огромна пътна артерия, бе преименувана на улица „Горки“ — на писателя, подкрепил революцията.

Повечето от малките магазинчета бяха отстъпили място на огромни универсални магазини — с празни рафтове и без клиенти въпреки лъскавите им витрини. Храна почти не се намираше, но пропагандата бе в изобилие. Където и да отидеше, Меткалф срещаше гигантски портрети на Сталин или на Сталин и Ленин заедно. Сградите бяха обкичени с грамадни червени знамена, на които пишеше: „Ще преизпълним показателите на петилетката!“ или „Комунизмът е равен на съветска власт плюс електрификация на цялата страна!“

И все пак под чудатата комунистическа парадност вечната, древната Москва се бе съхранила — златните кубета на руските православни черкви, които блестяха на слънцето; смайващите цветове на катедралата „Василий Блажени“ на Червения площад; работниците в своите раздърпани ватенки; селяните в обемистите си палта и забрадки на главите, бързащи по улиците с пазарски мрежи в ръце или самоделни дървени куфари.

По лицата им обаче бе изписано нещо ново, ужасяващ страх, много по-дълбок, отколкото Меткалф бе забелязал шест години по-рано: параноя, плътен и всеобгръщащ ужас сякаш се бе надвесил над руснаците като пелена от мъгла. Това бе най-стряскащата промяна. Големият терор, чистките от 30-те години, които бяха започнали, след като Меткалф си бе заминал от Москва, бяха оставили отпечатък върху лицето на всеки — от най-простия селянин до най-висшестоящия комисар.

Меткалф го видя на срещата си днес в Народния комисариат по външна търговия — среща, по време на която имаше чувството, че никога няма да свърши, но която бе необходима като претекст за пребиваването му в Москва. С някои от членовете на делегацията се познаваше от преди, но те се бяха променили неузнаваемо. Веселият и засмян Литвиков се бе превърнал в намръщена, призрачна фигура. Неговите помощници, които навремето бяха сърдечни и мили в присъствието на този голям американски капиталист, сега се държаха студено и резервирано. Меткалф остана с впечатлението, че те го наблюдаваха едновременно със завист и страх. Той беше важна особа, но също така опасен като заразна болест: по-близки отношения с него щяха да ги опетнят в очите на началствата им. Във всеки един миг можеха да ги обвинят в шпионаж, колаборационизъм с капиталистически агент; можеха да ги арестуват, екзекутират. Разстрелваха хора за далеч по-дребни неща.

Припомняйки си срещата, Меткалф поклати глава. Седнал в задушната приемна до маса с покривка от зелено сукно, той трябваше да измисли начин да подхвърли обещания и оферти, без обаче да поема твърди ангажименти за каквото и да било. Напомни за политическите връзки на семейството си, споменавайки имена като Франклин Рузвелт, на доверени президентски съветници, на влиятелни сенатори. Довери им, че въпреки публично отправяните критики срещу Русия президентът всъщност желаеше да увеличи търговския обмен със Съветския съюз, забелязвайки как те наостриха уши. Всичко бе пълна измислица, но, изглежда, свърши работа.

Сега, докато вървеше през Театралния площад, наблюдаваше бляскавата класическа фасада на Болшой театър с неговата галерия с осем колони, а в горната част фронтон, украсен с четири бронзови коня, теглещи каляската на Аполон. Меткалф усети, че пулсът му се ускори.

Мина покрай милиционер, уличен полицай, който му хвърли бдителен поглед, след което се зазяпа с възхищение в дрехите му: тежкарското тъмносиньо кашмирено палто, елегантните кожени ръкавици. В края на краищата това бе облекло, достойно за издънка на „Меткалф Индъстрис“.

— Най-добре можеш да се скриеш пред очите на всички — често го поучаваше Корки. — Голотата е най-добрата дегизировка.

Старият му приятел Дерек Къмптьн-Джоунс веднъж се пошегува, след като чу тези думи:

— Стивън си показва голотата само от кръста надолу. Той си мисли, че еднократен код е същото като еднократно чукане.

Споменът предизвика у Меткалф непоносима болка. Неговите приятели в парижката станция бяха мъртви. Свестни, смели мъже, убити при изпълнение на своя дълг, но как? И защо?

Сети се за стара руска поговорка — при предишното си пребиваване тук той чу десетки, стотици поговорки. Тя гласеше: „Ако живееш в миналото, ще си загубиш едното око; ако забравиш миналото, ще загубиш и двете.“

Не можеше да забрави миналото. Не, никога нямаше да го забрави. Тук, в Москва, беше заобиколен от него, връщаше се в него, а това минало беше балерина на име Светлана. Пред театъра чакаха на огромна опашка хора, за да влязат. Меткалф нямаше билет за тазвечерното представление на „Червеният мак“, но винаги можеше да се измисли нещо. В Москва с твърда валута — американски долар, британска лира и френски франк — можеше да се купи всичко. Винаги се намираха московчани, които отчаяно търсеха валута, както наричаха капиталистическите пари, с която можеха да си купят храна от специалните магазини, предназначени само за чужденци. Толкова отчаяно, че бяха готови да продадат дори билета си за Болшой, с който бе толкова трудно човек да се снабди. Отчаяние: това бе нещо, на което винаги можеше да разчита в Москва.

Хората пред театъра бяха по-добре облечени от онези, които срещна по улиците, което не бе учудващо. Билети за Болшой се намираха само чрез блат, руската дума за връзки. Беше необходимо да познаваш някого, да си важна клечка, член на партията или чужденец. В тълпата се мяркаха множество военни униформи, офицерите имаха червени еполети. Еполетите бяха новост, припомни си Меткалф. Сталин ги въведе съвсем отскоро, опитвайки се да повиши духа в Червената армия, травматизирана от чистките през 1938 година, когато бяха екзекутирани огромен брой офицери, обвинени в предателство заради тайно съзаклятие с нацистка Германия.

Но онова, с което офицерите от Червената армия поразиха Меткалф, не бяха униформите им, избродираните сребърни звезди върху червените им пагони, а късите им подстрижки в прусашки стил. Те дори си приличаха с нацистките си колеги. Гърдите им бяха окичени с бронзови и златни медали; държаха пистолетите си в излъскани кожени кобури, които висяха от коланите им „Сам Браун“.

Странно, помисли си той. Москва се бе съюзила с нацистите. Русия бе подписала пакт за ненападение със своя най-голям враг Германия. Двете най-големи европейски военни сили бяха в момента партньори. Фашистката държава бе подала ръка на комунистическата държава. Руснаците дори снабдяваха нацистите с военни материали. Как можеха силите на свободата да се надяват, че ще се справят едновременно с нацистка Германия и Съветския съюз? Беше безумие!

Из въздуха се носеше позната миризма. Тя идваше от няколко рускини във вечерни рокли с дълбоки деколтета. Беше противният съветски парфюм „Червен мак“ — колко подходящ, като се имаше предвид представлението тази вечер, — който бе толкова ужасяващ, че чужденците го наричаха „Дъхът на Сталин“.

Възрастен мъж го доближи и прошепна:

— Билети? Вы хотите билеты? Искате ли билети?

Дрехите му бяха овехтели, макар да си личеше, че някога са били елегантни. От ръкавиците му липсваха няколко пръста, а онова, което бе останало от тях, бе закърпено с канап. Този мъж някога е бил състоятелен, но сега бе стигнал до крайна нищета. Говореше като образован човек. Беше сърдечен.

Меткалф кимна.

— Само един — каза той.

— Имам два — настоя възрастният мъж. — За вас и за жена ви, господине.

Меткалф поклати глава.

— Само един. Но ще платя за два.

Той извади малка пачка долари, много повече, отколкото сделката изискваше, а очите на човека се разшириха, докато му подаваше билетите.

— Благодаря, господине! Благодаря ви!

Когато възрастният руснак се засмя, Меткалф забеляза, че в устата му блеснаха златни зъби. Значи, този човек е бил някога в състояние да си позволи подобен лукс.

В Русия в тия времена имаше недостиг на почти всичко, но най-голям бе недостигът на достойнство.

Остави палтото си в гардероба, както се изискваше от всички. Белокоса, сбръчкана старица пое палтото му и го погали с възхищение, докато го закачваше до раздърпаните, безформени дрехи.

Чу се предупредителният звънец и Меткалф се присъедини към тълпата от хора, които влизаха в салона, за да заемат местата си. Когато влезе вътре, бе впечатлен от разкоша в театъра. Беше забравил разточителния лукс в това островче на царската екстравагантност сред сивотата и еднообразието в Москва. Огромен кристален полилей висеше от високия куполообразен таван, изографисан с класически стенописи. Шест реда ложи опасваха царската ложа, украсена с червени драперии и позлатени седалки под позлатен сърп и чук. Главната завеса беше от златотъкан плат с извезани върху него инициали на Комунистическата партия и най-различи числа — великите исторически дати на съветското комунистическо минало.

Мястото му бе отлично. Оглеждайки театъра, той забеляза млад руски офицер седнал точно зад гърба му. Руснакът пусна на Меткалф усмивка.

— Красив театър, а? — каза той.

Меткалф му върна усмивката.

— Забележителен.

Изведнъж го побиха тръпки. Мъжът се обърна към него на английски, не на руски.

„Защо? Откъде можеше да знае…?“

Дрехите. Това бе причината, чужденецът лесно се набиваше на наблюдателното руско око.

Но как разбра, че говори английски?

— Представлението тази вечер е специално — каза офицерът. Той имаше буйна червена коса, голям нос и пълна, жестока уста. — „Червеният мак“ на Глиер. Знаете ли за какво се разказва? За млада танцьорка, потискана от жесток и подъл капиталист. — Той се усмихна самодоволно.

Меткалф кимна и се усмихна учтиво. Внезапно забеляза нещо много важно у червенокосия военен: не беше войник от Червената армия. Позна зелената куртка със златни пагони. Руснакът беше майор от Главное разведывательное управление, ГРУ. Разузнавателното управление на съветските военни. Военното разузнаване, агент.

— Историята ми е известна — ние капиталистите, сме много удобни негодници за вашите пропагандисти.

Човекът от ГРУ кимна в мълчаливо съгласие.

— Главната роля на Тао-Хоа изпълнява прима балерината на Болшой. Името й е Светлана Баранова — повдигна вежди, но изражението му остана безпристрастно. — Тя наистина е изключителна.

— Така ли? — отговори Меткалф. — Ще я гледам внимателно.

— Да — каза руснакът. — Аз винаги я гледам. Не изпускам нейно представление.

Меткалф се усмихна отново и се обърна. Обзе го тревога. Мъжът от ГРУ знаеше кой е. Лицето му го издаде; при това нарочно. Нямаше никакво съмнение. Което означаваше, че агентът на ГРУ беше седнал тук, точно зад Меткалф, умишлено. Зави му се свят, умът му заработи трескаво. Как бяха уредили нещата по този начин? Защото явно бе уредено; нямаше нищо случайно в това съвпадение.

Но как? Меткалф си припомни събитията от последните минути. Спомни си как се настани на мястото си, празно място, а наоколо хората вече бяха насядали. Меткалф си даде сметка, че униформеният агент от ГРУ е бил там, когато той дойде. Веднага мярна червената му гъста коса, нахалното и жестоко лице; беше се запечатало в някакво ниво на съзнанието му. Човекът от ГРУ е пристигнал, преди Меткалф да заеме мястото си!

Как тогава беше уредено? Кожата на врата му настръхна от обзелата го параноя. Какви бяха вероятностите мястото на билета, който купи в последната минута от спекуланта пред Болшой, случайно да се е оказало пред това на агент от ГРУ, информиран за връзката му с Лана Баранова?

Меткалф потрепери, когато осъзна, че възрастният мъж, който му продаде билета, изглеждаше достатъчно отчаян, макар някога да е бил елегантен човек, за да направи каквото му наредят.

Беше нагласено без никакво съмнение. Знаеха, че ще посети Болшой — те, които го наблюдаваха, съветските власти, в конкретния случай елитното ГРУ, и искаха той да разбере този факт, да е наясно, че не може да направи и една крачка без тяхното знание. А дали не беше параноя?

Не. Нямаше никакво съвпадение. Беше проследен до Болшой, при това изключително професионално. Той въобще не забеляза, че е имал опашка, и това бе най-обезпокоителното. Обикновено лесно откриваше, когато го следяха. В края на краищата това му бе работата, за това бе обучен. А и в повечето случаи руснаците бяха доста недодялани в следенето, често не се криеха и по-скоро то служеше наместо грубо предупреждение.

И все пак как бе възможно всичко това да се нагласи в последната минута? Той умишлено не си купи билет от бюрото на „Интурист“, както обикновено правеха чуждестранните посетители. Реши да остави това за последния момент, тъй като знаеше, че пред театъра се навъртат спекуланти на билети.

Онези, които са го следили, нямаше начин да разберат, че отива в Болшой, преди да стигне до Театралния площад. Беше въпрос на няколко минути, крайно недостатъчни да се уреди изпращането на агент.

И изведнъж се сети. Той пристигна в Москва напълно открито, под истинската си самоличност, с предизвестие от няколко дни, с разрешението на съветските власти. Те разполагаха с негово досие без никакво съмнение. Логично бе да нямат представа за какво е пристигнал. Но те знаеха за връзката му с Лана. Не беше трудно да се досетят, че той ще поиска да посети Болшой, за да гледа представление с участието на бившата му изгора. Да: бяха предвидили поведението му и бяха поставили човек за всеки случай.

Беше следен строго от онези, които знаеха кой е. Това бе посланието, което му изпращаха.

Но защо ГРУ? Защо агент от съветското военно разузнаване? НКВД бе службата, която би трябвало да се интересува от него?

Прозвуча третият звънец откъм фоайето, светлините постепенно угаснаха, глъчката замря до пълна тишина. Оркестърът засвири. Завесата се вдигна.

После, няколко минути по-късно, на сцената се появи Тао-Хоа, Меткалф я позна.

Виждаше Лана за първи път от шест години и остана поразен, онемя от нейната красота и ефирност. Сияещото й лице излъчваше заразяваща искреност и радост. Сякаш се бе сляла с музиката. В изражението й имаше нещо неземно. Публиката можеше да е на милиони мили разстояние; сякаш беше безплътна, същество от друга планета.

В сравнение с нея останалите балетисти приличаха на марионетки. Сценичното й присъствие бе наелектризиращо, движенията й плавни и мощни. Издигаше се така, сякаш земното притегляне не я привличаше, сякаш носена от някаква вълшебна сила. Летеше, като че ли се бе преобразила в част от музиката.

За миг Меткалф позволи на сърцето си да полети заедно с нея. У него нахлуха спомени за първата им среща, за изпълнението й в „Тристан и Изолда“ — първото и единствено представление на тази продукция. Беше глупаво от страна на Игор Мойсеев да поставя балет по германска музика и комисариатът за култура веднага му изтъкна грешката. Връзката на Меткалф с Лана бе обречена предварително да е краткотрайна. Но спомените за краткото, изпълнено с плам време, което прекараха заедно, непрекъснато го спохождаха. Как можа да я остави да си отиде? Но и как можеше да остане? Беше временна връзка, просто си поживяха и се забавляваха, той никога нямаше да остане в Москва, а тя никога нямаше да напусне страната си.

А сега страдаше и се питаше какво бе преживяла и дали се бе променила през последните шест години? Каква бе станала? Дали си бе останала същото крехко и пламенно момиче?

В какво се канеше да я забърка?

Внезапно публиката избухна в бурни ръкопляскания след падането на завесата и Меткалф се опомни от унеса си. Беше дошъл антрактът. През повечето време той се бе унесъл в мислите си, в спомените си за Лана. Усети, че очите му се бяха навлажнили.

В този миг дочу глас иззад гърба си, съвсем близо:

— Човек не може да откъсне очи от нея, нали? Аз не мога.

Меткалф се обърна бавно и видя човека от ГРУ зад себе си да ръкопляска бурно. От движенията на ръцете куртката му се разтвори достатъчно, за да покаже блясъка на метал в кобур.

Лъскав 7,62-милиметров „Токарев“ с никелирано покритие.

— Аз не мога.

Какво намекваше той?

— Тя е невероятна — съгласи се Меткалф.

— Както ви казах, не пропускам нейните представления — каза агентът на ГРУ. — Гледам ги от години.

Тонът му бе доверителен, заплашителен, пълен с намеци: типично злобен глас.

Запалиха осветлението и зрителите станаха от местата си. Антрактите в Болшой, както в повечето руски театри, неизменно означаваха посещение на бюфета. Там имаше водка, шампанско, червено и бяло вино, пушена сьомга и есетра, шунка и колбаси, студено пилешко. И тъй като в тези времена московчани се хранеха зле и пазаруваха с купони, не бе учудващ напливът от хора към бюфета.

Агентът от ГРУ стана веднага щом Меткалф се надигна от мястото си с явното намерение да го последва. Но множеството от хора препречваше пътеката към изхода и Меткалф успя да се промъкне, оставяйки руснака далеч зад себе си. Меткалф се чудеше какво възнамерява агентът да предприеме. Той беше дал на Меткалф да разбере, че го следи внимателно. Руснакът въобще не се опитваше да се прикрива.

Агентът на ГРУ наблюдаваше ясно как Меткалф си проправя път с лакти през тълпата, предизвиквайки протести от онези, в които се блъскаше.

— Молодой человек! Нельзя без очереди! — скара му се възрастна жена.

Беше класическа реакция: руснаците, особено възрастните жени, обичаха да поучават непознатите, да ги съветват как да се държат. Те можеха да те сгълчат, ако си излязъл в студа без шапка. Обичаха да се бъркат в живота на другите.

— Простите — отвърна любезно Меткалф.

Когато стигна до фоайето, той започна да се промъква през още по-плътно множество от хора и успя да се отдалечи достатъчно от човека на ГРУ. Беше се отървал поне временно от своя наблюдател.

Знаеше къде отива. Беше идвал в Болшой безброй пъти, навестявайки Лана. Познаваше разположението по-добре дори от повечето редовни посетители.

Облечен в смокинг, със сериозно изражение на лицето, той успя да се добере необезпокоявано до боядисаната в бежово врата, на която пишеше на кирилица: НЕ СЕ ДОПУСКА ПУБЛИКА. Беше отключена, както винаги. Но вътре до маса седеше дежурният от охраната, мургав и с пъпчиво лице мъж в синя униформа. Той бе типичен съветски дребен служител, който по нищо не се различаваше от служителите в царско време — безразличен към работата си и същевременно изключително враждебен към всеки, който се опита да оспори властта му.

— Подарък за прима балерината, г-ца Баранова — заяви Меткалф на руски с британски акцент. — От британския посланик, добри човече.

Човечето го изгледа подозрително и му препречи пътя с ръка.

— Не можете да влизате там. Оставете го при мен. Ще се погрижа да го получи.

Меткалф се засмя.

— О, страхувам се, че сър Станфорд Крипс няма да позволи, приятел. Подаръкът е твърде ценен и ако нещо се случи с него, е, не ми се ще да си помисля дори, че може да се стигне до международен скандал, което да доведе до разследване… — Той млъкна за миг, извади тънка пачка рубли и я подаде на пазача. Очите му станаха на понички. — Съжалявам, че ви обезпокоих — продължи Меткалф, — но наистинасе налага да предам подаръка лично на г-ца Баранова.

Пазачът бързо прибра подкупа в джоба на якето си, оглеждайки се крадешком.

— Добре, какво чакате? — каза той и махна на Меткалф. — Отивайте. Бързо. Не стойте.

Зад кулисите сценични работници трескаво пренасяха огромни макове и монтираха огромен рисуван проспект на пристанището: Гуоминдан в Китай с носа на гигантски съветски кораб на фона на оранжевото небе. Група балетисти, някои с костюми на съветски моряци, други облечени като кулита^[1], се мотаеха наоколо или пушеха. Няколко балерини в китайски костюми и силно изрисувани лица припкаха в сатенените си полички и палци. Меткалф долови уханието на сценичен грим.

Една от балерините му посочи врата с изрисувана върху нея звезда в червено и златно. С учестен пулс почука на вратата.

— Да? — чу се тих женски глас.

— Лана — отговори той.

Вратата се отвори и на прага застана тя. Копринената й черна коса беше силно опъната на кок, огромните светлокафяви очи блестяха под изрисуваните с грим китайски черти, деликатният леко вирнат, изваян нос, високите скули, очертаните с червило нацупени устни. Красота, от която на човек му спираше дъхът. Тя беше поразителна, много по-бляскава на живо, отколкото под прожекторите на сцената.

— Что вам надо? — попита сдържано крехката балерина, без дори да погледне посетителя си.

— Лана — прошепна нежно Меткалф.

Тя се вторачи в него и след малко го позна. Погледът й за част от секундата омекна и веднага след това изражението й стана надменно. Мигът на разнежване бе последван почти веднага от удивително самообладание.

— Не може да бъде — каза тя с кадифения си глас. — Наистина ли това е Стива, моят стар, скъп приятел?

Тя го наричаше галено Стива. Преди шест години произнасяше името му с мек, копринен, почти мъркащ глас. Сега то прозвуча от устата й някак надменно. Как бе възможно? Усмихна се благосклонно, както една прима балерина би приела свой почитател, с високомерна снизходителност.

— Каква приятна изненада.

Меткалф не можа да се сдържи да не я обгърне с ръцете си, а когато се опита да я целуне по устата, тя се извърна, предлагайки му покритата си с пудра буза. Тя се дръпна назад, силата на тънките й ръце го изненада, сякаш за да разгледа по-добре своя стар приятел, но го направи съвсем съзнателно, с намерението да се отскубне от прегръдката му.

— Лана — каза Меткалф, — прости ми, че нахълтах, без да те уведомя, душка. — Душка бе една от гальовните думи, с които се обръщаше към нея в миналото. — Пристигнах в Москва по работа и когато разбрах, че танцуваш тази вечер…

— Чудесно е, че те виждам. Колко мило от твоя страна, че ми се обади.

Имаше нещо подигравателно в тона й, прекалена официалност.

Меткалф извади от смокинга си черна кадифена кутийка и я подаде.

Тя обаче не я пое.

— За мен? Колко мило. Но сега, ако нямаш нищо против, трябва да си довърша грима. Наистина е скандално, че в тия времена има толкова ограничен персонал в Болшой. — Тя посочи с ръка малката, неудобна гримьорна с трикрило огледало, малка тоалетка, препълнена с гримове и четки, памучета за сваляне на грима и вехти бели хавлиени кърпи с избродирани в жълто големи букви Б и А, което означаваше „артист от Болшой“. Меткалф огледа и най-незначителните подробности с изострените си сетива. — Няма кой да ми помогне за грима, ужасно е.

Меткалф отвори кутийката, разкривайки диамантена огърлица, която искреше на фона на черното кадифе. Тя харесваше бижута като повечето жени, но имаше невероятно изтънчен вкус за изработката и дизайна, не я интересуваха само големината или блясъкът на скъпоценните камъни. Подаде й я. Тя я погледна набързо без никакъв интерес.

Изведнъж започна да се смее високо и кръшно.

— Точно от това имах нужда — каза тя. — Още една верига около врата.

Подхвърли му обратно кутийката, той я улови, удивен от реакцията й.

— Лана — започна Меткалф.

— Ай, ай, Става, Стива. Останал си същият типичен чужд капиталист, а? Не се променяш, нали? Надяваш вериги и окови и понеже са направени от злато и диаманти, си въобразяваш, че ние не знаем за какво са предназначени?

— Лана — възрази Меткалф. — Просто дребен подарък.

— Подарък? — присмя му се тя. — Не се нуждая от подаръци от теб. Ти вече ми даде подарък, скъпи Стива. Има подаръци, които те обвързват, задължават и заробват, има и такива, които дават плодове.

— Плодове? — повтори Меткалф озадачен.

— Да, Стива, развиват се. Като покълнали стъбла пшеница в кооперативно стопанство. Като в нашата велика съветска икономика.

Меткалф я погледна втренчено. Нямаше и грам ирония в тона й. Всичките тия приказки за колективни стопанства и капиталистическо заробване съвсем не подхождаха на не особено почтителната Светлана Баранова отпреди шест години, която обичаше да се подиграва на сталинистките лозунги, комунистически кич, пошлост, както го наричаше тя, неподлежаща на превод дума, означаваща лош вкус. Какво се бе случило с нея? Дали се бе превърнала в част от системата? Как можеше да изрича подобни празнословия? Наистина ли вярваше в това, което казваше?

— Предполагам, че вашият велик лидер Сталин е твоята представа за идеален мъж? — измърмори Меткалф.

Върху лицето й за миг се изписа ужас. Той осъзна, че забележката му бе глупава и че я постави с думите си в опасно положение. Покрай гримьорната минаваха хора и ако някой дочуеше и една подривна дума макар и от устата на чужденец, това автоматично я застрашаваше.

— Да — отвърна тя. — Нашият Сталин разбира нуждите на руския народ. Той обича руския народ и руският народ го обича. Вие, американците, си мислите, че можете да купите всичко с пари, но не можете да купите съветската душа!

Той пристъпи към нея и заговори тихо:

— Душка, осъзнавам, че не притежавам чара на други мъже в живота ти. Като например нацисткия ти приятел, хер фон…

— Не знаеш какви ги говориш — изсъска тя.

— Носят се клюки, Лана. Дори в чуждите посолства. Знам много…

— Не! — викна тя. Гласът й се разтрепери и в него имаше нещо повече от страх. — Ти нищо не знаеш! А сега се махай от тук веднага!