Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (39)

35

Замъкът Фон Шюслер бе сгушен сред гъстите и тъмни борови гори на трийсетина километра северозападно от Берлин. Той се подаваше иззад планински връх и със своите бойници и конусовидни кули от древен камък, остър покрив от червен камък и белокаменни стени приличаше на замъка крепост от четиринадесети век, какъвто беше. От векове Фон Шюслер бяха свободни рицари на империята — статут, по-голям от всяка благородническа титла, макар че и титлата граф беше дарена на един от знаменитите предци на Рудолф фон Шюслер в началото на деветнайсети век. Имението беше на семейството от столетия и въпреки че не беше служило като истинска крепост след Средновековието, фортификационната му система стоеше непокътната.

Кундров даде указания на Меткалф за семейното имение на Фон Шюслер. Докато руснакът се захвана с предварителна подготовка, Меткалф купи колата на окаян германец на няколко улици от „Унтер ден Линден“. Германецът паркираше своя раздрънкай опел олимпия, когато Меткалф доближи до него и на възможно най-добрия немски, който говореше, му предложи близо хиляда райхсмарки, далеч повече, отколкото струваше возилото. В тия времена парите в Берлин не достигаха. Германецът изглеждаше смаян от щедростта на предложението и побърза да подаде ключовете. Едва когато потегли по планинския път към замъка на Фон Шюслер, Меткалф разбра защо германецът толкова бързо се съгласи да се отърве от своя опел. Колата не само беше с ниска мощност, но и имаше проблеми от всякакъв вид с предавките. Колата се тресеше и се давеше, докато изкачваше планината към замъка, и Меткалф дори се притесни дали ще успее.

По пътя успя да си купи бинокъл „Цайс“ за наблюдаване на птици, както и тиролски дрехи в зелено и сиво. Когато стигна до замъка и паркира опела сред дърветата, далеч от външни погледи, беше пременен като природолюбител, дошъл да наблюдава птиците. Беше ранна вечер обаче, не особено подходящо време за подобно занимание. Но по-добре лошо прикритие, отколкото никакво. Щеше да направи малък оглед и ако успееше да се вмъкне незабелязано в имението, да се скрие някъде и вечерта да се види с Лана.

Но след като обиколи околностите, установи, че мерките против проникване в имението бяха наистина впечатляващи. Каменните стени бяха високи и гладки, а зад тях се разхождаха немски овчарки. Укрепленията вероятно бяха въпрос на стил, а не толкова на необходимост. Точно така обичаха да живеят богатите германци — символична показност, която обаче беше от полза във време на война. Меткалф се опита да се изкачи по каменната стена и стигна донякъде, но кучетата го надушиха и се разлаяха. Меткалф бързо скочи и на бегом се върна в колата, за да не вдигне по тревога прислугата в замъка. Самият Фон Шюслер беше още в операта, но без съмнение имаше персонал в резиденцията си. Меткалф видя достатъчно, за да разбере, че щеше да е трудно, дори невъзможно да се прехвърли през стените. На главния вход към замъка имаше масивни железни решетки, а покрай тях щъкаха още немски овчарки и добермани. Те започнаха да ръмжат, когато той мина наблизо с колата. Само автомобили с разрешителни явно можеха да влизат. Недалеч от главната сграда в комплекса имаше каменен навес за коли, където беше паркиран красив даймлер. Той очевидно принадлежеше на господаря на замъка. Докато наблюдаваше иззад широк дъб, видя откъм страната на замъка да се появява някакъв мъж, облечен в ливрея, явно беше шофьор. Той спря за миг и се загледа към ръмжащите кучета.

Меткалф изпита напрежение. Шофьорът сигурно се беше разтревожил от олелията, която вдигаха кучетата. Ако тръгнеше да проверява наоколо, Меткалф трябваше да побегне през дърветата, за да не го види. Той обаче първо изчака, за да разбере какво ще предприеме шофьорът.

Мъжът в униформата извади малка сребърна свирка и я наду. Кучетата веднага спряха да ръмжат. Меткалф въздъхна с облекчение. Шофьорът бе решил, че някакво животно е раздразнило кучетата.

Малко по-късно Меткалф се върна в Берлин, шофирайки по „Унтер ден Линден“ към „Щаатсопер“, после спря зад сградата. Не се наложи да чака дълго преди близо до главния изход да се появи даймлерът на Фон Шюслер с цвят на слонова кост, гарниран с черно, с характерната висока решетка на радиатора, с кремава кожена тапицерия. След няколко минути шофьорът с ливреята, същият, който той видя да успокоява кучетата в имението, излезе от колата. Запали цигара. Облегна се на стената на сградата и зачака своя работодател и приятелката му.

Кундров, чиято работа беше да знае местонахождението на Лана по всяко време, уведоми Меткалф, че преди това шофьорът беше отнесъл багажа на Фон Шюслер и на Лана в имението. Кундров съобщи също, че Фон Шюслер е вътре в Щаатсопер и чака до гримьорните с букет макове в ръка. Това предизвика ревност у Меткалф. Беше смешно, разбира се, тя ненавиждаше германеца. И все пак…

Погледна си часовника. Балетът тъкмо бе свършил. Скоро Лана и Фон Шюслер щяха да се появят и да се качат на даймлера. Меткалф искаше по някакъв начин да привлече погледа й, без Фон Шюслер да го види. Трябваше да й предаде бележка, да си уредят среща. Хрумна му идеята да помоли шофьора да й предаде бележка, но бързо я отхвърли. Шофьорът работеше за Фон Шюслер и нищо чудно от лоялност да предаде бележката на работодателя си. Не, единственият начин да предаде бележка на Лана беше да я пъхне в ръката й лично, когато тя излиза от театъра.

Освен… Имаше и други начини. Момче за поръчки можеше да притича до нея и да й предаде букет от почитател със скрита вътре бележка. Да. Това беше възможност. Меткалф огледа наоколо и видя, че шофьорът върви към входа за сцената. Защо? Да посрещне Фон Шюслер. Да, но Меткалф не забеляза някой да излиза. Дали шофьорът беше видял нещо, което Меткалф не беше видял? После дочу шофьорът да разменя реплики с пазача на служебния вход. До ушите му долетяха откъслеци от разговор на немски.

— Ди Тойлет.

Меткалф погледна към оставения без надзор даймлер и взе светкавично решение.

Беше малко шантава идея, но ако сполучеше, щеше да реши проблема за срещата му с Лана.

Забърза към задната част на даймлера, натисна капака на багажника и го повдигна. Просторният багажник беше празен, постлан с килим и безупречно чист. Нямаше никакви чанти и куфари, тъй като Лана и Фон Шюслер ги бяха изпратили вече в замъка. Единственото нещо вътре бе сгънато одеяло.

Огледа се, не се забелязваше жива душа наоколо.

Ако възнамеряваше да прави това, трябваше да побърза… веднага.

Влезе в багажника, издърпа капака и го затвори. Ключалката щракна и изведнъж настана пълен мрак. Изтърколи се към страната на купето, протегна се към одеялото и се покри с него.

Ако всичко мине както трябва… ако… никой не отвори багажника, а нямаше причина да го правят, след като стигнат в имението, Меткалф щеше да се измъкне от багажника няколко минути след като Фон Шюслер, Лана и шофьорът слязат от колата. Беше дързък ход, а също опасен, но и най-добрият начин да стигне до Лана.

Ако всичко мине добре. Ако не отворят багажника. А ако го отворят? Имаше пистолет, с който го снабди Чип, и щеше да го използва, ако се наложи.

Той заопипва в тъмнината вътрешността на багажника, премести тялото си, докато стигна до най-горната част на капака, търсейки ръчката за отваряне. Но ръчка нямаше.

Само гладка емайлирана стомана. Няма механизъм за отваряне на капака отвътре? Обхвана го паника. Как по дяволите, щеше да се измъкне? Беше заключена отвътре.

Меткалф подушваше изгорелите газове от двигателя, газове, изпълващи пространството, където той беше закле-щен. Хората можеха да загубят съзнание, дори да умрат от изгорелите автомобилни газове.

Започна да опипва отново неистово вътрешността на багажника, търсейки отчаяно ръчка, копче, нещо, с което капакът да се отваря. Нямаше нищо — нищо друго освен гладка стомана. Исусе!

Беше в капан!

 

 

Цигуларят паркира колата си недалеч от отбивката към замъка и тръгна бавно пеша към имението, оглеждайки средновековната архитектура. Беше внушителна, но той бе виждал и по-изящни като стил.

Новината, че плячката му е в Берлин — беше дошъл в родния град на Клайст! — беше покана, провокация, на която не можеше да устои. Цигуларят мразеше да оставя работата си недовършена.

Натисна звънеца и белокос слуга отвори огромната дървена порта.

— Хер Клайст? Дарф их зи битен нахрер цу третен? — главният иконом, който бе предупреден да очаква агента от СД, го покани да влезе с пренебрежителния маниер, с който се кани доставчик. Клайст обаче не обърна внимание на умишлено пренебрежителното държане на иконома.

— Господарят ти тук ли е? — попита Клайст.

— Не, господине, както ви казах, вашият шеф…

— Той не ми е шеф. Кога очаквате Фон Шюслер?

— Граф Фон Шюслер ще си е у дома най-рано след два часа. Той е на опера в Берлин.

— Някой да е идвал?

— Не.

— Съпругата и децата на Фон Шюслер в имението ли са?

— Не — отвърна икономът намусено. — На почивка са в планината.

Цигуларят постоя за миг, вдишвайки влажния дъх на плесен на стария замък, миризмата на древен камък и на мухъл от гниеща органична материя. Долови също аромати от почистващи препарати, полир за сребърни прибори и паста за мебели, както и съвсем слаби следи от дамски парфюм. Единствените мъжки миризми бяха тази от иконома и миризмата на амоняк и пот на някой от работниците. Не от Фон Шюслер. Женските миризми не бяха силни, което показваше, че жените наистина ги нямаше от няколко дни.

Върна се в колата си след няколко минути, обезкуражен. Беше задънена улица. Вероятно американецът щеше да се опита да се свърже с Фон Шюслер по-късно или утре. Това бе възможно теоретично, разбира се.

После, докато отваряше вратата на колата, полъх на вятър довея до ноздрите му миризма, която прикова вниманието му.

Едва доловима.

Ноздрите му се разшириха. Някой е бил тук преди няколко часа. Някой облечен в чисто нови вълнени дрехи, чисто нова кожа, току-що купена от магазина. Не бяха много берлинчаните с нови дрехи. Хората носеха в тия времена онова, което имат. Обърна глава, за да долови още малко от миризмата. Мъж, беше сигурен. Не германец, тъй като липсваше характерният мирис на бира и картофи, който повечето германци излъчват. Усети още нещо характерно — аромат на сапун, не точно дезодориращ сапун, но на нещо чисто, чуждо.

Да, беше сигурен, че е от американеца. Носел е нови вълнени дрехи от варена вълна по-точно, и нови кожени обувки. Дъх на Алпи, вероятно тиролски дрехи.

Внимателно затвори вратата и се върна в замъка.

Слугата не се зарадва да го види отново.

— Не сте имали посетители, така ли? — попита Клайст.

— Вече ме питахте. Отговорих ви, че не.

Клайст кимна.

— Забелязах, че имате кучета пазачи в имота. Нещо да ги е обезпокоило тази вечер?

— Не… да, имаше нещо, но това не означава непременно, че…

— Имали сте посетител. Някой е бил в околността най-малкото. Неотдавна. И ще се върне.

 

Оберфюрерът от СС Валтер Рап, шеф на Четвърти отдел на службата за държавна сигурност, се вторачи в Херман Елерс.

— Клайст е сигурен, че Меткалф е бил там, така ли? — попита той по-младия мъж.

— Така казва.

— И слугите ли казват същото?

— Не.

— Тогава на какво основава убежденията си?

— Казва, че имало оставени следи.

— Следи — измърмори Рап и се протегна за телефона. — Е, ако не друго, то поне агентите на Гестапо са в изобилие. Не забавно сформирайте екип и го изпратете в имението.

 

Даймлерът потегли.

Две минути преди това дочу гласове съвсем близо. Единият беше на Лана. Сърцето му щеше да изскочи, когато го чу; той донякъде успокои и чувството за страх, което го обзе, след като установи, че е заключен в багажника.

После дойде звукът от отваряне и затваряне на автомобилни врати. Той се подготви за онова, което можеше да последва: отварянето на багажника. Беше почти комично да разсъждава кое беше по-лошо: да остане заключен тук за непредвидим срок или шофьорът да го открие. Ако се стигнеше до второто, нямаше да има друг избор, освен да се нахвърли на шофьора и да го неутрализира, което щеше да означава беда.

Автомобилът ускори ход с дълбоко гърлено механично бръмчене, Лана и Фон Шюслер седяха само на няколко стъпки от него в отделението за пътници. Говореха си, но той не можеше да разбере нито една дума, а чуваше само шептене. Замисли се за онова, което щеше да й каже и да поиска от нея, и се зачуди как тя щеше да реагира. Беше смела жена, практична, но можеше да е и непредвидима. Онова, което щеше да й предложи, беше толкова нелепо, че стигаше до абсурд.

И опасно.

Но бе единственият начин да се спасят и „ВОЛФСФАЛЕ“, и Лана.

Двигателят на даймлера превключи на по-ниска скорост и колата започна да се изкачва по нанагорнище. Наближаваха замъка; най-вероятно бяха свърнали по стръмната отбивка пред портите на замъка. В този миг колата спря. Сигурно бяха пред вратите и очакваха да ги отворят. Дочуха се гласове, викове отблизо. Явно до портите имаше група мъже. Меткалф се зачуди какво става. Миг по-късно обаче колата отново потегли, по-бавно. Почти веднага спря и се отвори врата. Дочу неприятния стържещ глас на Фон Шюслер, после напевния, чувствен глас на Лана. Чу стъпките им върху каменната настилка и после вратата се затвори. Но двигателят продължи да работи. Колата измина още малко разстояние на бавна скорост, преди да спре, като този път двигателят загасна. Дали колата бе вкарана в гараж?

Чакаше сред тишината и мрака в багажника. Долови само немелодично подсвиркване с уста, докато вратите се отвориха и после отново се затвориха. Дали шофьорът не почистваше? След още няколко минути дочу стьрженето на обувките му върху асфалта и как той окачи ключовете. После настъпи тишина. Той зачака.

Пет минути, десет минути — не можеше да проследи точното време. Искаше да е сигурен, че шофьорът не е наблизо, преди да се размърда и да се опита да намери начин да се освободи от багажника, в който изпитваше клаустрофобия.

Най-накрая реши, че е минало достатъчно време. Опипа отново цялата повърхност на капака, но не откри ръчка или някакво копче за отваряне. Имаше кабели и жици в ъглите, но те не служеха за отваряне на капака.

Чувството за паника, което го обзе в началото, се върна с пълна сила. Сърцето му биеше ускорено, не му достигаше въздух, устата му пресъхна.

Все трябваше да има някакъв изход, по дяволите! Помисли си за Лана, която беше седяла толкова близо, че можеше да я докосне. И в този миг му хрумна идея. Толкова близо, че можеше да я докосне.

Продължи да опипва и най-после откри малко отделение с инструменти, които се използваха при смяна на гумите. Отвори го. Вътре имаше отвертки, крик, клещи и гаечни ключове. С помощта на отвертката отпра подплатата на багажника, докато се показа металът. Както беше очаквал, напипа няколко болта, с чиято помощ беше прикрепен подвижен панел. Работеше бързо. Най-накрая успя да разхлаби правоъгълния железен панел, да го дръпне встрани и да стигне до задните седалки. Те не бяха конструирани така, че към тях да има достъп откъм багажника, но Меткалф успя да разхлаби болтовете достатъчно, за да избута облегалката напред.

Двайсет минути по-късно беше на задната седалка на даймлера, най-после извън багажника.

Колата беше паркирана под някакъв навес, а не в закрит гараж. Беше груба тухлена постройка, открита в единия край, откъдето влизаше лунната светлина. Той излезе от колата бързо, вътрешната лампичка върху купето светна и изгасна за секунда-две. Дали наблизо имаше някой, който да види светлината? Спомни си за гласовете, които посрещнаха колата при влизането й в имението. Погледна през открития край на навеса и видя високата желязна ограда на неколкостотин метра надолу. Пред нея се очертаваха силуетите на мъже. Пазачи? Дочу потракването на ботушите им върху чакъла и скимтенето на кучетата при спъването на каишките, на които са вързани. Гърленото ръмжене на други кучета — немски овчарки и добермани, които видя по-рано днес, обикалящи неуморно покрай оградата и отправящи предупредително джавкане срещу мъжете и техните вързани кучета.

Един от пазачите драсна клечка кибрит, за да запали цигара, и Меткалф успя да разбере, че мъжете отвън не бяха пазачи.

По униформите им разбра, че са от Гестапо. Взвод от Гестапо патрулираше покрай главната порта.

Защо?

Преди това ги нямаше. Фон Шюслер, дребен служител във външното министерство, едва ли заслужаваше охраната, каквато се осигуряваше на високопоставен служител от райха. Защо бяха тук? Меткалф мислеше трескаво. Фон Шюслер току-що беше пристигнал в града, придружаван от Лана. Дали в СД знаеха, че и Меткалф е в Берлин? Дали знаеха за връзката му с Лана и дали подозираха, че ще дойде тук да я потърси?

Беше възможно — всичко беше възможно, но изглеждаше невероятно. Гестаповците бяха тук да следят кой влиза или кой излиза от имението. Кое от двете?

Стояха отвън, осъзна той. Те не претърсваха имението, следователно очакваха някой да дойде.

Мен — помисли си той. Възможно ли бе?

Трябваше да влезе в замъка, без да го видят гестаповците. Главната постройка се намираше на стотина метра от тук, а пътеката беше доста открита. Виждаше осветените прозорци на няколко стаи на горния етаж. Една от стаите светеше с розов оттенък и той веднага разбра, че там е Лана. Понякога тя обичаше да покрива с червен воал нощната си лампа.

Агентите на Гестапо следяха за пристигащи хора, а не се интересуваха от онези, които са вътре. Ако се придвижи безшумно в тъмнината…

Ами кучетата? Те се бяха събрали до портата и ръмжаха срещу кучетата на гестаповците. Вероятно бяха зле обучени или пък бяха обучени като човешките си събратя от Гестапо да следят само за нарушители отвън, а не онези, които са вътре.

Излезе тихичко изпод навеса. Забеляза ниската ограда от жив плет, която очертаваше алеята за автомобили, легна на земята и запълзя на ръце и крака по моравата. Когато оградата от жив плет свърши, той залази по тревата по корем. Бързо стигна до замъка. Сви към задната страна на сградата, за да потърси вход за прислугата.

Намери го без никакви проблеми — тясна дървена врата, която се оказа незаключена. Замъкът се охраняваше толкова добре, беше заобиколен от високи стени, а по портите пазеха кучета, че не беше необходимо да заключват вратата за прислугата. Отвори бавно вратата, като внимаваше и за най-малкия шум.

Не чу обаче кучешките лапи върху земята, докато не стана твърде късно.

Изведнъж се разнесе ужасяващо гърлено ръмжене и в следващия миг едър доберман се хвърли върху него, повали го на земята и заби зъбите си във вълненото му сако, разкъсвайки тъканта в неистов опит да захапе месото в горната част на ръката му. Остра болка прониза цялата му ръка, когато зъбите на звяра разкъсаха кожата.

Меткалф изрита жестокия звяр и заизвива тялото си, за да се освободи от чудовищните му челюсти. Вратата беше отворена наполовина. Той скочи вътре и същевременно бутна вратата, след което я блъсна няколко пъти, докато кучето освободи захапката си с яростен лай.

Втурна се по тъмния коридор, адреналинът му се покачваше. В далечния край на коридора под една от вратите се процеждаше тънка ивичка светлина. Трябваше да се измете оттук час по-скоро, докато някой слуга, разтревожен от лая на кучето, не дойдеше да провери какво става. По коридора задмина няколко врати, но не знаеше накъде водят. Пробва първата брава, после втората. Третата врата се отвори. Тя водеше към тясно стълбище. Затвори я след себе си и слезе по стълбите в тъмно мазе.

Въпреки мрака успя да забележи, че е заобиколен от рафтове със стотици бутилки вино. Беше винарската изба на Фон Шюслер. Разположи се в една ниша и зачака.

В следващите минути не се появи никой и той реши, че е в безопастност. Погледна часовника — оставаха двадесет минути до полунощ. Щеше да изчака още един час тук. Дотогава най-вероятно Лана и Фон Шуслер щяха да си легнат. След тях и слугите щяха дя се приберат да спят. Беше твърде рисковано да се лута из непозната къща.

Но минутите вървяха. Ако Кундров успееше да уреди своята част от уговорката, им оставаха не повече от шест часа.

За онова, което трябваше да се свърши, времето нямаше да стигне.