Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (38)

34

Ернст Герлах беше предан и всеотдаен служител на „Райхсбанк“, но нямаше доверие на ония полицейски офицери с високи ботуши, нито на Крипо и Гестапо, които ловяха мъжете с неговата сексуална ориентация и ги пращаха в концентрационни лагери. Той досега оцеля вероятно защото беше ценен, незаменим работник или защото имаше високопоставени покровители, а може би и поради двете. А нищо чудно просто да беше добър късмет. Във всеки случай, не обичаше да си насилва късмета. Но все пак се отклони от правилото да избягва да привлича вниманието на грубияните с високи ботуши.

И все пак беше в беда, и то от онзи вид беди, които може да ти се стоварят на главата, ако не си достатъчно внимателен. Тази жена, която изглеждаше напълно почтена германка, макар и малко понатруфена и прекалено гримирана, се обърна към хер Куилиган с друго име. Нарече го „Даниел Ейхен“. Куилиган отрече, настоя, че е станала грешка, но после избяга. Поведението му беше подозрително.

Герлах си спомни, че досега не намери време да прегледа документите, които му представи хер Куилиган. Ами ако ставаше дума за банкова измама? И още по-сериозно, ами ако този американец, който се представяше като Уилям Куилиган, беше всъщност американски агент, участващ в операция срещу „Райхсбанк“? Американците и британците вечно правеха опити да се доберат до банковите кодове и номерата на сметките и до всяка информация, с чиято помощ да сложат ръка на фондовете на „Райхсбанк“.

В операта тази вечер беше пълно с всякакви служители на Гестапо и полицията. Но той реши, че е най-добре да се обади на някой от началниците си в Министерството. Отиде до телефонната кабина във фоайето до гардероба. Беше твърде късно да звъни в кабинета и набра телефонния номер на прекия си шеф у дома му, но никой не отговори. Тогава звънна на шефа на своя шеф, Клаузенер, който беше една степен по-ниско от директора и който поддържаше тесни контакти с „Банк ъф Интърнешънъл Сетълмънтс“. Клаузенер явно имаше гости за вечеря и побесня, че го прекъсват.

— Никога не съм чувал за служител на име Куилиган — кресна Клаузенер. — Защо, по дяволите, ми досаждаш? Обади се в Базел, звънни в полицията.

След като Клаузенер затвори телефона, Герлах измърмори на себе си: Слабоумник! Как да се обади в Базел толкова късно, а освен това международните телефонни разговори в тия времена се уреждаха много трудно.

Накрая доближи до един от офицерите в черни униформи от СС, които висяха пред входа на залата. Стомахът му се сви, докато доближаваше, но си напомни, че в сивия костюм и вратовръзката си изглежда респектиращо.

Мъжът от СС беше изцяло в черно — от главата до петите: черна куртка, черни кожени ботуши, черна вратовръзка, черен брич. Над десния му лакът бяха извезани със сърма буквите СС. Трите паралелни сребърни линии на пагоните му, както и значката върху яката на ризата му показваха, че е щурмбанфюрер от СС.

— Извинете за безпокойството, хер щурмбанфюрер, но се нуждая от помощта ви.

 

Фрау Ева Хауптман забеляза, че най-добрата й приятелка Мици-Моли Крюгер се държеше малко надменно. Ложата, в която седяха и която принадлежеше на Хауптманови, изглеждаше определено като пещера без съпрузите им. Може и затова обръщаше на Мици-Моли повече внимание от обикновено. Надменността на Мици-Моли я дразнеше, но най-лошото бе, че Ева не можеше да й каже нищо. Знаеше какво си мисли Мици-Моли, двете се познаваха много отдавна, откакто завършиха училището в Хановер. Мици-Моли злорадстваше заради унижението на Ева. Тя и бездруго вечно я ревнуваше — заради красотата на Ева, избора й на съпруг — и сега изпитваше удоволствие да види приятелката си в неудобно положение. Този мръсник се направи, че не я познава! Не можеше да я забрави. В Париж имаха кратка, но пламенна афера, а Ева Хауптман беше лъвица в леглото и мъжете не я забравяха.

Не, Даниел Ейхен не я бе забравил, разбира се, но защо се направи, че не я познава?

Да не би да беше тук с друга жена — това би обяснило всичко. Но тя така и не го видя в компанията на жена. Той разговаряше с някакъв досаден педераст и наоколо не се виждаше жена.

Ева започна да репетира наум как да обясни на Мици-Моли, че Даниел Ейхен има репутация на развратник. Ейхен, щеше да й каже тя, сигурно се е притеснил да ме види, имайки предвид страстната ни връзка. Той без съмнение още ме обича, но сигурно е дошъл на представлението с друга жена. Затова се държа толкова странно.

Тъкмо се канеше да се обърне към Мици-Моли и да й каже няколко думи за Ейхен съвсем небрежно, когато вратата на ложата се отвори. Жените се обърнаха и видяха на прага офицер от СС в черна униформа.

Хората от СС винаги я караха да се чувства неловко, макар че съпругът й бе високопоставен служител на райха. Те бяха нахални, опияняваха се от властта си и наистина не си знаеха мястото. Беше чувала твърде много истории за хора от добри семейства, с връзки в обществото, отведени в щаба на СС на „Принц Албрехтщрасе“, които след това никога не се бяха върнали.

Мъжът от СС посочи към нея и заговори грубо, без дори да се представи.

— Бихте ли дошли с мен, моля — каза той.

— Моля? — попита Ева с възможно най-високомерен тон.

— Трябва да изясним нещо.

— Балетът ще започне всеки момент — каза Ева. — Каквото и да желаете, може да почака.

— Въпросът е много спешен — настоя мъжът от СС. — Вие сте поздравили във фоайето някакъв мъж, американец.

— Той не е американец, а аржентинец. Е, и какво?

 

Нацистката служба за сигурност, Райхсзихерхайтшауп-тамт, се състоеше от седем самостоятелни отдела. Единият от тях, Четвърти отдел, отговарящ за външното разузнаване и контрашпионажа, беше толкова голям, че разполагаше със собствена сграда — модерна четириетажна постройка на „Беркерщрасе“ 32, на ъгъла на „Хоенцолерндам“.

По-малко от час след като щурмбанфюрерът от СС Ру-долф Дитрих позвъни спешно от специален телефонен пост на СС на „Унтер ден Линден“ пред операта, един от старши служителите потропа на вратата на шефа на Четвърти отдел и влезе в ъгловия кабинет. И двамата работеха дълги часове, но шефът на отдела оберфюрер Валтер Рап, трийсет и две годишен, най-младият ръководен кадър в цялата система на СС, сякаш никога не излизаше от кабинета си. Рап се гордееше с това, че отдаваше значение на всяка дребна подробност. Той четеше всички разузнавателни доклади, проверяваше всички разходи, дори ръководеше собствена агентурна мрежа. Говореше се, че има ухо във всяка стена.

По-младият, щандартенфюрер Херман Елерс, говореше бързо, тъй като знаеше, че шефът не обичаше да го безпокоят. Минута, не повече от две минути, откакто Елерс заговори, но Рап го прекъсна.

— Този американец, ако е бил разобличен от СД в Париж, как се е озовал в Москва?

— Лично проучих случая, господине, но не узнах много. Знам само, че е убил неколцина от нашите хора в Париж след елиминирането на шпионската мрежа.

— Истинското му име?

— Стивън Меткалф. Работи за американска шпионска организация, ръководена от някой си Коркоран.

— Чувал съм името Коркоран. — Рап се изправи и го погледна напрегнато. — Имам собствени канали, свързани с мрежата на Коркоран. Какво знаеш за мисията му в Москва?

— Много малко, но разполагам с доклада на нашия агент на „Лубянка“. От НКВД задържали Меткалф и го подложили на дълги разпити.

— И?

— Разпитите се провалили. Меткалф бил освободен.

— Защо?

— Мога само да чета между редовете. Явно е измамил следователя. Накарал го да повярва, че работи за Берия.

— А това истина ли е?

— Най-вероятно е лъжа, съчинена от него, тъй като никой не е посмял да се допита до Берия. Работата е там, че неговият случай е въпрос от личен интерес от генерал Хайдрих, въпрос от висш приоритет.

— Хайдрих? Откъде знаеш?

— Агентът от СД, който е натоварен да ликвидира Меткалф, е любимец на Хайдрих, негов колега цигулар, безмилостно копеле.

— Това трябва да е Клайст. Не може да е никой друг. И американецът е още жив?

— Отначало Хайдрих пожела американецът да бъде следен, а бизнесът му в Москва разследван. Сега обаче иска да бъде отстранен.

Оберфюрерът Рап се замисли за миг.

— Извикай го. Ако това, което чувам за Клайст, е вярно, имам чувството, че ще се радва да си изпълни задачата.

Меткалф поддържа ли тук някакви контакти?

— С един банкер. Педераст на име Герлах.

— Сексуална връзка?

— Не. Герлах е човекът, който ни уведоми за подозрения та си към Меткалф. Американецът е пристигнал в Берлин по-рано днес под прикритието на банкер от „Банк ъф Интърнешънъл Сетьлмънтс“ в Швейцария. Срещнал се е с Герлах преди няколко часа.

— Къде е отседнал?

— В „Адлон“. Вече претърсихме стаята му. Агенти на Гестапо в „Адлон“ го чакат вече да се върне.

Рап похвали Елерс за бързата работа.

— Ще се среща ли пак с Герлах?

— Вероятно. Герлах, разбира се, ще ни сътрудничи.

— Други установени контакти?

Елерс се поколеба за момент.

— Натъкнах се на нещо — каза той, прикривайки трудно гордостта си. — Името на Меткалф се споменава в едно друго досие. Някакъв дребен дипломат в Москва на име Фон Шюслер е подал доклад за рутинни срещи с чужденци. Срещал се е за кратко и е разменил няколко думи с Меткалф. Освен това Фон Шюслер е бил разпитван от Клайст в Москва.

— Наистина? Познавам Фон Шюслер или поне имението Фон Шюслер.

— Значи е богат?

— Много. Казваш, че е в Москва.

— Всъщност в момента е в отпуска за няколко дни в Берлин.

— Много интересно съвпадение. Може и да е случайно, но все пак е нишка, по която да тръгнем. Ще те помоля да се обадиш на Клайст и да го изпратиш в дома на Фон Шюслер.

— Да, господине.

— Трябва да се подсигурим отвсякъде. Не е нужно да споменаваш, че щом нещо е от висш порядък за Хайдрих, следователно и за нас е от висш приоритет. Американецът няма да напусне Берлин.