Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (34)

31

Улиците бяха тъмни, покрити с току-що паднал сняг. Почти нямаше движение в този час на нощта, шумовете бяха приглушени. Уличен часовник показа на Меткалф, че е един часа след полунощ. Точно пред него се намираха Кримският кей и внушителният Кримски мост, който свързваше двата бряга на река Москва, най-дългият висящ мост в Европа, построен само преди две години.

Меткалф наближи и забеляза самотна фигура в средата на моста на тротоара за пешеходци. Фигура на жена, облечена в палто и със забрадка на главата. Беше Лана без никакво съмнение. Сърцето му заби силно, не можеше да се овладее. Ускори ход в мразовитата нощ, но не можеше да тича, не още. Краката и гръдният му кош боляха ужасно. Пораженията от побоя едва сега бяха започнали да утихват. Вятърът го пронизваше през разпраните съсипани дрехи, които приличаха на дрипи.

Главният следовател Рубашов нареди да го освободят незабавно и да унищожат всички документи. Върнаха му вещите с изключение на пистолета. Но Меткалф не се чувстваше победител, чувстваше единствено празнота и вцепененост.

Река Москва беше неподвижна и спокойна. Луната разпръскваше по повърхността й милиони късчета светлина. Лунната светлина се отразяваше от сребърните вериги и железните подпори на моста. Много рядко по него минаваше кола или камион и той се разтрисаше.

Пътят пеша му се видя безкраен. Тя му се струваше толкова далеч, а той едва движеше крайниците си. Лана стоеше с гръб към него и гледаше към водата, унесена в мислите си. Около час по-рано той й звънна в Болшой от уличен телефон. Когато чу гласа му, тя ахна, а после извика: — Миличкият ми, скъпи мой, къде беше? Размениха си лаконични кодирани фрази, определиха си среща, без да споменават точното място, за всеки случай, ако някой ги подслушваше.

Срамуваше се, че в миг на слабост я заподозря, че има пръст в арестуването му. Беше невъзможно. Ако го беше предала, как тогава той можеше да вярва в неизменните физични закони на света? Как можеше да вярва на закона за гравитацията, в съществуването на слънцето и луната?

Тя се обърна, видя го да върви с мъка по моста и се затича към него. Когато го доближи и видя лицето му, нададе писък и го прегърна. Той изохка.

— Ей, внимателно.

— Какво са направили с теб? — Тя разхлаби прегръдката си, попипа нежно пропитото му от болка тяло. Целуна го и доста дълго той остана в ръцете й, които го бяха обгърнали. Усещаше уханието на парфюма й, топлината на устните й. Чувстваше се по странен начин сигурен, макар да знаеше, че няма нищо сигурно в това да бъде с любимата си в Москва.

— Лицето ти… — ридания разтърсиха тялото й — Стива, те са те пребили.

— Наричат го убеждаване. Предупредиха ме, че „Лубянка“ не е курорт, и аз се убедих, че казват истината. Но можеше да е и по-зле. Бях късметлия… че оцелях.

— Бил си на „Лубянка“. Не знаех къде изчезна. Попитах Иля, той ми каза, че са го спрели и че милицията е претърсила камиона и те открила. Изглеждаше толкова уплашен. Толкова зле се почувствах заради него. Мои приятели ходиха в милицията и питаха какво се е случило с теб. Но там отговаряли, че не разбират за какво става дума. След три дни една приятелка ми направи услугата да провери в затвора в Лефортово, а те казали, че нямат такъв затворник. Но тук всички лъжат. Не можех да разбера, да открия истината. Ти липсва цели пет дни. Помислих си, че са те заточили, дори екзекутирали.

— Твоят асистент е стукач — каза Меткалф, използвайки думата за информатор.

Очите й се разшириха и дълго тя не можа да пророни нито дума.

— Никога не бих заподозряла нещо такова, иначе нямаше да му позволя да се доближи до теб, Стива, трябва да ми повярваш.

— Вярвам ти.

— Толкова много въпроси през годините, толкова много странни дребни подробности сега ми стават ясни. Неща, които съм пренебрегвала. Понякога той продаваше навън билети незаконно, а като че ли не се притесняваше ни най-малко от това. Толкова много маловажни неща съм пропуснала, а е трябвало да ги приема като показателни.

— Няма как да знаеш. Откога работи при теб?

— От няколко месеца е мой гримьор и асистент, макар да се познаваме от години. Винаги е бил приятелски настроен. Преди четири-пет месеца започна да се навърта по-дълго около мен, помагаше ми, правеше ми услуги. Един ден ми каза, че би искал да го преназначат като мой асистент за представленията, ако нямам нищо против, и аз естествено…

— Това след началото на връзката ти с Фон Шюслер ли стана?

— Ами да, точно след, но… Да, разбира се, може и да не е съвпадение. Властите са искали да ме държат под око и са ми прикачили Иля.

— Фон Шюслер е германски дипломат, важен потенциален източник на разузнавателна информация, а ти си балерина от национален мащаб. Рисковете и възможностите са били твърде големи за НКВД да не прикрепи някого към теб.

— Ами Кундров…

— Той е от ГРУ, военното разузнаване — съперническа служба. Всички се стремят към собствени източници. Всички работят по различен начин, НКВД по-потайно. Но, Лана, слушай. Искам да те попитам още веднъж. Искам да си помислиш много сериозно, тъй като става дума за съдбоносно решение. Ще дойдеш ли с мен?

— Не, Стива. Не мога да направя такова нещо. Говорихме вече за това. Никога няма да го направя. Няма да изоставя баща си, да напусна Русия. Не мога! Трябва да ме разбереш!

— Лана, тук никога няма да си в безопасност.

— Това е домът ми, това ужасно място, което обичам.

— Ако сега не дойдеш с мен, никога няма да те пуснат.

— Не, Стива. Това не е вярно. Само след няколко дни изпращат трупата ни в Берлин на приятелско турне. Ще танцуваме за нацисткото ръководство. На нас винаги ни позволяват да пътуваме извън страната.

— Там също ще си в затвор. Берлин не е по-малък затвор от Москва, Лана.

Прозвуча щракване, звукът от освобождаването на предпазител на оръжие, който трудно можеше да се сбърка. Меткалф се втурна в посока на източника му. Дори в мрака бледите очи и русата коса му се видяха до болка познати, забеляза победоносната физиономия на агента от НКВД, които сочеше пистолета си срещу Меткалф. Беше се промъкнал незабелязано, стъпките му се бяха изгубили в шума от движещите се макар и рядко коли по моста, а и двамата влюбени бяха изцяло погълнати един от друг.

Меткалф инстиктивно се протегна за своя пистолет, но веднага си спомни, че го конфискуваха на „Лубянка“.

— Ръцете горе — каза мъжът от НКВД. — И двамата.

Меткалф се усмихна.

— Вие явно не сте запознат със случая. Никой не си е направил труда да ви осведоми. Може би ще поговорите с началниците си, преди да се направите на идиот. С Рубашов например.

— Тихо — изкрещя агентът. — вашите лъжи за Берия може да са уплашили страхливец и кариерист като Рубашов, но аз за радост съм подчинен директно на кабинета на Берия. А сега, горе ръцете!

Меткалф и Лана се подчиниха.

— Значи наистина сте решили да се направите на идиот — каза Меткалф. — не спирате да упорствате, приели сте задачата си като лична, отказвате да признаете грешката. Явно забравяте, че сте само един уличен агент. Не сте запознат с нещата над вас. Вече не съсипвате само кариерата си с вашето упорство. Сега съсипвате и живота си.

Русият се изплю в знак на присмех и враждебност.

— Вие лъжете нагло, но краката на лъжата са къси. Аз съм онзи, който откри радиостанцията ви. Заровена в гората югозападно от Москва, близо до дачата на американското посолство.

Изражението на Меткалф беше беизразно и издаваше само лек скептицизъм, но вътрешно му се зави свят. Рубашов не спомена за радиостанцията. Ако знаеше, нямаше да пропусне. Защо?

— Да, продължи да говори сивоокият агент. — Малка подробност, която спестих от доклада до Рубашов. Факт, оставен в резерв за по-късна употреба. Никога не съм вярвал на тоя гъзолизец и свиня. Но радиостанцията беше проучена от нашия специален технически отдел и аз прочетох изводите. Създадена от британските тайни служби за работа на терен, а не нещо, което се използва от бизнесмени. — Той премести пистолета си към гърдите на Лана. — Но изключително удобна за предавания на военни сведения, получени от дъщерята на генерал от Червената армия.

— Не е вярно — разплака се Лана. — Това е лъжа. Никога не съм заговорничела срещу своето правителство.

— Отстъпете един от друг! Този път и двамата ще си излезете от „Лубянка“ само в дървени ковчези — каза мъжът от НКВД.

— Тя е моя — обади се друг глас. Меткалф се обърна и видя червенокосия човек от ГРУ.

— Кундров — викна Лана. Тя изглеждаше облекчена, че вижда надзирателя си от ГРУ. — Ти ме следваш навсякъде, познаваш ме. Това чудовище ми отправи ужасни обвинения.

— Да — отвърна спокойно Кудров, обръщайки се към агента на НКВД. — Познавам тази жена. Прикрепен съм към нея. Знаете процедурите, Иванов. Този арст е в компетенциите на ГРУ като оперативна служба.

Русолявият от НКВД отново насочи пистолета си към Меткалф, а леденото изражение върху жестоката му физиономия не беше мръднало.

— Ти арестуваш тази жена — отговори той. — Аз ще се заема с американския шпионин.

Кундров също беше извадил пистолет и го държеше срещу Лана и Меткалф.

— По-добре да ги отведеш и двамата — каза той студено. — Докато се установи коя от двете служби ще се заеме с разследването.

— Съгласен съм — отговори Иванов, мъжът от НКВД. — Ще са нужни ресурсите на двете служби, за да се разследва заговорът. Американският шпионин е в прерогативите на НКВД, но изтичането на важни военни тайни е от компетенцията на военното разузнаване.

— Почакай — промърмори Кундров. — Този американец е голям хитрец, твърде умел лъжец. Законовите процедури ще са само загуба на време.

Другият руснак погледна Кундров и разбираща усмивка се появи на лицето му.

— Загуба на време, да.

— Нашите правила определят какви процедури да се следват, когато арестуваният се опита да избяга.

— Не! — извика Лана, осъзнавайки какво има предвид Кундров.

— Да — усмихна се отново агентът на НКВД. — Американецът успя да се измъкне от ареста.

Изражението на Кундров излъчваше пълна решимост, докато спускаше ударника на своя „Токарев“, изражение на човек, който би направил каквото трябва, без да му мигне окото. Петолъчката на бакелитовата дръжка светеше на лунната светлина.

— Да свършваме с тоя нарушител — каза той и натисна спусъка.

Лана изписка, а Меткалф наклони тялото си на една страна, хвърли се към нея и двамата паднаха върху металната повърхност на моста извън линията за стрелба на човека от ГРУ.

Два гърмежа се чуха от оръжието на Кундров, два бързи изстрела, но пропуснаха! Легнал над Лана, прикривайки я с тялото си, Меткалф наблюдаваше, без да разбира, как агентът от НКВД се смъкна върху ниския парапет на моста и как безжизненото му тяло се катурна през него. После се чу плясък от падането на тялото във водата. Кундров застреля своя колега от НКВД! И двата изстрела се забиха в гърдите на другия руснак. Как беше възможно?

Меткалф се вторачи в Кундров и веднага разбра от погледа му, че не беше случайно! Той не ги застреля нарочно. Той се целеше в Иванов.

— Нямах избор — каза Кундров, прибирайки пистолета си в кобура. — Той щеше да замеси и твоето име в доклада си, Светлана. Теб и баща ти.

Писъците на Лана затихнаха до приглушено хълцане, докато тя също гледаше вторачено своя надзирател.

— Не разбирам — прошепна тя.

— Едно убийство може да бъде акт на симпатия — отговори той. — А сега тръгвай! Веднага изчезвай от тук, Светлана Михайловна, преди да са пристигнали останалите и положението да излезе изпод контрол. Бързо. Изстрелите ще доведат другите. Прибирай се вкъщи.

В гласа на мъжа от ГРУ имаше нежност и едновременно твърдост.

Меткалф се изправи бавно, Лана направи същото.

— Но, Стива, моят Стива… Какво ще правите с него?

— Трябва да напусне Русия — отговори Кундров — Мнозина го преследват и вече не може да се върне. Слушайте сега. Изчезвайте. Бягайте! Не бива да оставате повече тук.

Лана погледна Меткалф объркана.

— Да — потвърди той. — Трябва веднага да тръгваш, душа моя. Моля те. — Той я прегърна, притисна я, целуна я нежно по устните. После се отдръпна. — Пак ще се видим. Но не в Москва. Сега бягай, скъпа, бягай.

Все още шашнат, Меткалф седна на седалката до шофьора в седана М-1 на човека от ГРУ. С жестоките си уста и як нос Кундров беше олицетворение на арогантност, докато караше по улиците на града. Но тонът в гласа му говореше, че у него има някаква цивилизованост, дори човечност.

— Дано никой да не е видял тялото на Иванов в река Москва — каза той, — но се съмнявам. Остава ни само да се надяваме, че който и да е наблюдавал, ще си държи езика зад зъбите. Страхът от властите и от непредвидими последици обикновено кара хората да гледат само собствената си работа.

— Защо? — прекъсна го Меткалф.

Кундров знаеше какво означава въпросът.

— Защо направих това? Вероятно защото ми пука за госпожица Баранова повече, отколкото трябва.

— Можехте да се спазарите с Иванов да я пусне.

— Никога няма да я оставят на мира. Затова ги наричаме шчелкунчики — лешникотрошачки. Попаднеш ли в лапите им, няма измъкване.

— И при вас не е по-различно. При вашите хора. Това не е достатъчно обяснение.

— Как беше американският израз: „На харизан кон зъбите не се гледат.“ Това е харизан кон.

— Ние използваме друг израз: „Не вярвайте на гърците, когато ви носят подаръци.“

— Но вие не сте от Троя, а аз не съм грък. Вие смятате, че съм ви враг, защото работя в ГРУ.

— Това е действителността.

— Действителност, каквато вероятно вие виждате. Като американски агент в Москва вие естествено гледате на нещата в черно-бели краски.

— Както щете ме наричайте. Вие най-добре си знаете.

Меткалф забеляза, че паркираха близо до Ленинградската гара.

— Знам повече, отколкото предполагате, но нямаме време да спорим. Вие си представяте, че всички, които работят в съветското разузнаване, са слепи и не виждат какво става. Че виждаме по-малко от вас. Подобно нахалство ме забавлява, но вие сте слепците. Ние, които работим в тъмното сърце на системата, знаем истината по-добре от всеки друг. Знаех какво става. Вижте, аз нямам никакви илюзии. Знам, че съм бурмичка в огромна гилотина. Моята майка често ми казваше стара руска максима: „Съдбата поставя искания от плът и кръв. И какво най-често иска? Плът и кръв.“ Не го забравяйте. Може би някой ден ще ви разкажа историята си. Но сега нямаме време.

Кундров спря двигателя и се обърна към Меткалф. Очите му блестяха, както червената му коса.

— Когато се върна в централата на ГРУ, ще подам рапорт, че съм стрелял във вас и съм ви ранил, докато сте се измъквали. Всички знаят, че когато нещата опират до чужденец, убийството е последната мярка. Затова сте избягали някъде. Мога да забавя доклада си с няколко часа, но след като изтекат, името ви ще бъде в списъците с издирвани лица по граничните пунктове. Това е максимумът, който мога да направя за вас. Иначе ще се изложа на голям риск.

— Онова, което сторихте вече, е значително — отвърна Меткалф тихо.

Кундров си погледна часовника.

— Ще си купите билет за влака за Ленинград. Когато пристигнете там, ще ви посрещнат мъж и жена, които изглеждат като най-обикновени селяни. Те ще ви попитат дали сте братовчедът им Руслан. Ще ги поздравите сдържано, като се ръкувате, а те ще ви качат в камиона си. Няма да искат да разговарят с вас, а вие трябва да се съобразите с тяхната сдържаност.

— Кои са те?

— Част от нелегална организация. Добри хора, които работят в колхоз и си имат лични мотиви да се занимават с това.

— И какво е то?

— От време на време служат като посредници в контрабанден канал — контрабандисти не на стоки, а на хора. Хора, които трябва да избягат от Съветския съюз бързо и безопасно. Ще ви откарат до село близо до границата, където ще ви поемат други. Моля, разберете: те рискуват живота си, за да спасят вашия. Отнасяйте се с тях добре, съблюдавайте пълна дискретност, правете каквото ви кажат. Не им създавайте главоболия.

— Вие познавате ли тези хора?

— Знам за тях. Неотдавна се натъкнах на тях; научих за тяхната дейност и бях изправен пред избор. Или да добавя още няколко трупа към милионите екзекутирани, или да се погрижа за тях, да ги пусна, да позволя на смелите да вършат смелите си дела.

— Да се борят срещу системата, която вие отбранявате — изсумтя Меткалф.

— Аз не браня системата — сопна се Кундров. — В Съветския съюз има недостиг на герои и те намаляват с всеки изминал ден. Нужни са повече такива хора, не по-малко. Сега трябва да тръгвате веднага, иначе ще изпуснете влака. И тогава за вас няма да има спасение.