Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (31)

28

— Тед?

— Да?

— Позна ли ме по гласа?

Последва продължителна пауза.

— Да, мисля, че те познах. По дяволите, човече, какво става?

Гласът на Тед Бишъп звучеше някак различно — заглу-шен, напрегнат. Беше глас на уплашен човек. Меткалф се обаждаше от уличен телефон на няколко преки от апартамента на Лана на улица „Петровка“. Британският журналист работеше в „Метропол“ и на практика през повечето време беше там.

— По-късно ще ти обясня — отвърна рязко Меткалф. — Нуждая се от помощта ти.

— Чуваш ли се какви ги дрънкаш? Та това място гъмжи от момчета на НКВД.

— Искам да вземеш някои неща от стаята ми. Можеш, нали? Познаваш персонала от години. Все някой ще те пусне.

— Това, че ме познават от години, не значи, че ме обичат. Близостта предизвиква ненавист и прочие. Но ще видя какво мога да направя.

— Благодаря ти. Ще ти звънна след няколко часа и ще ти съобщя място за среща.

— Като стана дума за телефонни разговори, имаше спешни обаждания от един човек, дори ги предадоха на мен в случай, че те видя. Господин Дженкинс. Стори ми се отчаян.

— Господин Дженкинс? — Беше Хилиард. — Разбрах — каза Меткалф. — Благодаря.

— Добре, а, слушай, по-добре ще е за теб да не идваш в хотела. Разбираш ли какво ти казвам?

Меткалф затвори и веднага набра телефона на Хилиард в посолството на САЩ. Представи се като господин Робъртс, но преди още да успее да изрече, че си е загубил паспорта, Хилиард го прекъсна.

— Исусе, къде, по дяволите, беше? — попита Хилиард с тих, треперещ глас, който издаваше едновременно страх и гняв. — Какви, по дяволите, ги вършиш. Изгоря, знаеш ли това?

— Да.

— Те искат главата ти, човече. Трябва веднага да се измиташ от Додж, разбра ли? — Амос Хилиард, който беше от Средния запад, употреби стар западен израз, но Меткалф го разбра. — Вече си извън играта.

Меткалф изстина. Трябваше да изчезне от Москва, да се измъкне от Съветския съюз незабавно. Беше разкрит. Сега го търсеха да го арестуват или да го убият. Корки беше наредил да бъде измъкнат от страната веднага.

— Имам нужда от помощ.

Това означаваше фалшиви документи, визи. Документация, която само Корки може да достави.

— Очевидно. Добрият Господ се е погрижил, но иска да се размърдаш. Като вчера. Разбра ли?

— Разбрах.

Начинът, по който Хилиард нарече Коркоран, в друго време щеше да е забавен. Но не и в този момент.

— Що се отнася до мен, умирам за едно сациви. След около половин час.

След това Хилиард затвори.

Меткалф изскочи от телефонната будка.

 

Цигуларят видя дребния, оплешивяващ очилат мъж да излиза от главния вход на американското посолство. Знаеше, че той е дребен чиновник в посолството, трети секретар. Беше също според сведенията, които му достави Абверът, агент на американското разузнаване.

Докато го следваше, полъх на вятъра донесе до ноздрите му ухание на „Барбасол“. Американецът се беше обръснал току-що, използвайки американската марка бръснарски крем.

Да. Този мъж щеше да го отведе до мишената. Беше сигурен в това.

Пистолетът тежеше в палтото на Амос Хилиард. Той не беше свикнал да носи оръжие и тежината му пречеше. Освен това мразеше това, което му се налагаше да направи. Но нямаше начин. Корки беше непреклонен. Шифрованото съобщение беше недвусмислено.

Меткалф е риск за задачата, следователно опасен за свободния свят. Тъжна необходимост е, но трябва да се елиминира.

Младият агент беше изпълнил онова, което му възложиха. Но го разкриха. В Москва гъмжеше от шибани агенти на НКВД и ГРУ, които всеки момент можеха да го пипнат и щяха да го направят. Единственият въпрос беше кога. Корки нямаше да успее да измъкне Меткалф навреме. А след като го пипнеха, щяха да го разпитват, както само руснаците могат. Меткалф щеше да се огъне, в това нямаше съмнение. Цялата операция щеше да бъде разкрита, а Корки не можеше — нямаше — да позволи да се случи. Залогът беше твърде голям. Не можеше да се рискува само заради един човешки живот.

Хилиард се питаше в моменти като този дали наистина го бива за тая работа. Това бяха най-неприятните моменти от задълженията му. Той донякъде харесваше Меткалф, но не това бе главното. Знаеше, че Меткалф е един от най-добрите агенти. Младежът не беше предател. Но Корки издаде заповедта и Хилиард нямаше избор. Трябваше да я изпълни.

Меткалф пристигна в ресторант „Арагви“ седем минути по-рано от уговореното. „След около половин час“ означаваше точно трийсет минути. Хилиард беше точен като часовник. Обичайната опашка, която се виеше пред ресторанта, я нямаше, тъй като не беше време за вечеря. Това улесняваше Меткалф да наблюдава кой влиза и кой излиза. Докато оглеждаше главния и страничните входове на ресторанта от своя наблюдателен пункт върху стъпалата на Централната поща на улица „Горки“, той се сети, че обеща на Тед Бишъп да му звънне и да определи място за среща. Но това можеше да почака. Болката в рамото му намаля, макар че все още чувстваше пулсирането на малък кръвоносен съд.

Амос Хилиард влезе в „Арагви“ откъм задните стълби, където знаеше, че няма да го забележат, и мина по тъмния коридор към мъжката тоалетна.

Неприятно се изненада да открие, че вътре имаше някой. Някакъв мъж стоеше пред мивката и си миеше ръцете със сапун и вода. Е, няма значение. Хилиард можеше да почака. След като мъжът излезе, щеше да извади своя „Смит и Уестън“ и да сложи заглушителя към специално модифицираната за целта цев. Щеше да провери още веднъж дали е заредил.

Меткалф щеше да пристигне, очаквайки да получи фалшиви документи и инструкции как да се измъкне от Русия. Последното, което би очаквал, е Хилиард да извади револвер и да го застреля в главата.

Хилиард мразеше да прави неща от тоя род, но наистина нямаше избор.

Поколеба се, наблюдавайки как мъжът продължава да си мие ръцете със забележително старание, постигайки пяна, каквато беше невъзможно да се получи със скапаните съветски сапуни.

Имаше неприятното чувство, че е виждал този мъж с безизразно лице, аристократични черти и дълги, деликатни пръсти. Опита се да си спомни дали не го бе виждал наскоро. Съвсем скоро. Възможно ли бе? Не. Явно беше от нервите му.

В този миг мъжът вдигна поглед от мивката. Очите им се срещнаха и Амос Хилиард усети внезапно как се смразява.

 

Точно минута преди уговорения час за срещата Меткалф прекоси улица „Горки“ и закрачи към служебния вход на ресторанта. Естествено го държаха отключен, като се имаше предвид, че непрекъснато зареждаха с хранителни продукти и други доставки. Влезе незабелязано, прекоси безлюдния ресторант и стигна до мъжката тоалетна, където се видяха с Хилиард само преди няколко дни.

Вътре обаче нямаше никой и той се поколеба дали да не заключи вратата, както Хилиард направи предишния път. По-добре да не го правя, реши Меткалф. Хилиард явно закъсняваше. Той бързо обходи тоалетната и провери кабинките. В последната видя Хилиард.

По-точно обувките и панталоните на Хилиард. Нямаше грешка. Това бяха панталоните от туид и кафявите кожени обувки на дипломата. Те без никакво съмнение принадлежаха на Амос Хилиард, а не на някой друг.

— Странно — помисли си той. Защо Хилиард ще клечи в тоалетната, вместо да го чака до мивката, както предишния път?

— Амос — викна Меткалф, но не получи отговор. — Амос — извика втори път разтревожен.

Бутна вратата на кабинката, която беше открехната.

Исусе Христе! От онова, което видя, му се догади, той се вцепени и клекна на пода. Не, пак ли! Амос Хилиард седеше върху тоалетната чиния с клюмнала назад глава, тъмните му кръвясали очи се бяха изцъклили към тавана, от устата и носа му се стичаха струйки кръв. Гърлото му беше почти прерязано под ларинкса. Белегът бе кървавочервен, тънък като острие на бръснарско ножче. Той показваше, че инструментът на убийството беше някаква тънка и здрава жица. Дипломатът беше удушен абсолютно по същия начин като Скуп Мартин и момчетата от парижката станция.

Не! Хилиард беше убит съвсем скоро, преди минути — той не беше стоял вътре дълго. Пет минути? Може би по-скоро? Меткалф докосна синкавоморавото лице на Хилиард, имаше нормална телесна температура.

Убиецът трябваше да е наблизо.

Меткалф се втурна към вратата и после се поколеба. Убиецът можеше да го дебне от външната страна на вратата, безлюдният ресторант беше за него временно убежище и даваше възможност да стои отвън, готов да се нахвърли върху Меткалф.

Меткалф ритна вратата с крак, отваряйки я с трясък. Отдръпна се назад и се прикри зад касата на вратата, наблюдавайки дали от сянката ще изскочи фигура с примка в ръце. Никой не се появи. Той се измъкна в коридора, обръщайки се напред-назад, готов да скочи, ако се наложи. Но не забеляза никого. И все пак убиецът беше напуснал преди не повече от минута-две.

Затича по стълбите, взимайки две-три стъпала наведнъж, и едвам не се блъсна в келнер с поднос. Меткалф се взря внимателно в униформения келнер и почти веднага отхвърли възможността той да е убиецът.

Полъх студен въздух в салона му подсказа, че входната врата към улицата току-що беше отворена. Някой влезе или излезе от ресторанта. Убиецът. Не беше изключено. Дали си бе тръгнал през тази врата?

Тихичко бутна металната врата, внимавайки да не вдига шум. Ако убиецът беше излязъл през нея и вървеше, за да не предизвика подозрения сред минувачите, а не тичаше, нямаше начин да е стигнал далеч. Щеше да е в полезрението му. Меткалф не искаше да го подплаши. Той се измъкна през тесния отвор и внимателно затвори вратата след себе си, доволен, че не вдигна шум.

Беше в задната част на сградата. Огромни метални контейнери за смет, претрупани с остатъци от храна. Огледа наоколо, но не видя никого.

Който и да бе убил Амос Хилиард, го нямаше. Меткалф знаеше, че трябва веднага да изчезва, но къде? Не можеше да се върне в „Метропол“. Истината бе, че е разкрит. Бяха го наблюдавали, докато е взимал документите от явката. В НКВД знаеха, че е ангажиран в подривна дейност. Трябваше да се измъкне от Москва час по-скоро. Но беше по-лесно да се каже, отколкото да се изпълни. В тази тоталитарна държава, където наблюдаваха всекиго и където пазеха зорко границите, беше толкова трудно да се излезе, колкото и да се влезе. В багажа му в „Метропол“ имаше няколко комплекта паспорти и други документи, но те със сигурност бяха вече в ръцете на НКВД. Засега най-благоразумното, най-логичното действие беше да се свърже с Корки и да му сигнализира да уреди процедурата за измъкване, за което бе споменал Хилиард. Нещо, в което Корки с неговите мистериозни методи на работа беше цар. Измъкването не беше по силите на един-единствен агент, освен в отчаяни ситуации.

Искаше да отведе със себе си и Лана. За нея щеше да е опасно да остава тук, след като я бе замесил. Обеща й да я предпази. Трябваше да я отведе със себе си.

Но за да пусне плана в действие, Корки се нуждаеше от сигнал, а засега единственият начин да се свърже с него изглеждаше Тед Бишъп. Меткалф не можеше да поръча международен телефонен разговор освен от хотела, а да се върне там бе немислимо. В Москва човек не можеше да проведе разговор с чужбина от уличен телефон. Амос Хилиард беше мъртъв. Нямаше предавател.

Оставаше само Теди Бишъп. Бишъп като чуждестранен кореспондент се предполагаше, че говори често по телефона с чужбина, вероятно всеки ден, или от хотела, или от Централната поща. Той можеше да се обади вместо него на един от телефоните за спешни случаи в Лондон или в Ню Йорк. Само с няколко на пръв поглед обикновени думи Бишъп щеше да предупреди Корки, без дори да знае, че го прави или с кого говори.

Имаше още един начин, по който Бишъп можеше да помогне, ако по някаква причина не беше в състояние да звънне по телефона. Предаванията на радио Би Би Си, които Меткалф слушаше в Париж, му подсказаха идеята. Шифровани съобщения под формата на лични поздравления се излъчваха всяка вечер по новините на Би Би Си. С тях се изпращаха предупреждения до агентите на терена. За всички останали слушатели техният смисъл оставаше скрит. Защо да не се възползва от тази възможност? Меткалф взе решение. Той мислено състави текст на невинно звучащата телеграма, която Бишъп можеше спокойно да изпрати до своя вестник „Манчестър Гардиън“. Щеше да е отзив за концерт или някакво представление — защо не балет. За някои от фразите щеше да използва кодирания език на Корки, които лесно щяха да минат пред съветската цензура, но щяха да стигнат до него, да го предупредят какво става тук и какво трябва да се предприеме. Този метод нямаше да е толкова бърз като спешен телефонен разговор с предварително уговорен номер в Лондон или Вашингтон, което бе за предпочитане.

Разбира се, Меткалф не можеше да сподели с Тед Бишъп, да каже на журналиста истината за това кой е и какво прави в Москва. Щеше да измисли правдоподобна лъжа, че съветските власти искат да го арестуват, защото е богат бизнесмен, като част от кампанията си за дискредитиране на чуждестранните капиталисти като шпиони. Това бе всичко, което Тед Бишъп щеше да узнае. Имайки предвид очевидната антисъветска нагласа на англичанина, подобна история щеше да свърши работа.

В края на краищата, припомни си Меткалф, той беше излъгал далеч по-важен за него човек, на когото държеше, когото обичаше дълбоко. Напоследък лъжите му се удаваха с лекота.

Но английският журналист продължаваше да бъде неизвестно за Меткалф. Неговата лоялност не беше ясна. Засега Меткалф трябваше да приеме, че може да му се довери. Налагаше се обаче да действа много внимателно с Бишъп.

Бавно, правейки се, че се шляе безцелно, Меткалф заобиколи „Арагви“ откъм далечния край, без да го види милицията. Намери уличен телефон на няколко преки от ресторанта, пред окаяната на вид централна московска клиника номер двайсет и две. Болницата беше тъмна и затворена. Никой не го наблюдаваше. Обади се в „Метропол“ и поиска да го свържат с Тед Бишъп.

 

На улица „Горки“ номер седем се намираше масивната, внушителна сграда на Централната поща, построена през 1929 година в типичния грандомански съветски архитектурен стил. Интериорът й беше еднакво импозантен. Беше предназначен да внушава усещане за стабилност като в централна банка или поне важна правителствена институция, каквато беше. Тук московчани чакаха на дълги опашки, за да пуснат телеграми до свои роднини и близки от далечни краища на Съветския съюз, да изпратят колет или да си купят пощенски марки, да поръчат международен телефонен разговор от претъпканите кабини. Но въпреки удивително високия таван, колоните и гранита, въпреки огромния сърп и чук — емблемата на СССР, на стената, сградата излъчваше характерната за съветската бюрокрация потиснатост. Меткалф застана в сянката на една ниша и зачака Тед Бишъп.

Наблюдавайки как мъж на средна възраст се обади по телефона в една от кабините, се увери с очите си, че всеки разговор с чужбина се следи стриктно. Първо човек си показваше паспорта или личната карта, после попълваше формуляр, плащаше предварително, а със сигурност някой подслушваше разговора му. Отначало обмисли, после отхвърли идеята да се обади лично на Корки на един от телефоните за спешни случаи. Фалшивите му руски документи не му позволяваха да рискува. Трябваше да се представи с истинското си име или с името Даниел Ейхен, което предполагаше, че също е компрометирано. Не, Тед Бишъп щеше да свърши тази работа вместо него. Той нямаше да предизвика подозрения.

Точно на секундата топчестият журналист влезе през масивната врата с кожената чанта на Меткалф в ръка и се заоглежда нетърпеливо. Меткалф остана на мястото си. Искаше да се увери, че журналистът не е довел опашка. Бишъп се заразхожда из кръглата зала, надзъртайки тук и там. Меткалф остана скрит в сянката на нишата, наблюдавайки входа, за да е сто процента сигурен, че репортерът е сам.

Меткалф изчака още една минута. Бишъп закрачи напред-назад нервно. Накрая, когато се разбра по движенията му, че ще си тръгне, Меткалф бавно излезе от прикритието си.

Но Бишъп, който не го видя, започна да прави знаци с показалеца си на някого. Меткалф замръзна на място, готов да реагира мигновено, и продължи да наблюдава.

Да, Бишъп определено жестикулираше на някого. Но на кого? В същия миг Меткалф видя на кого правеше знаци Бишъп.

В далечния край на фоайето, до дълга редица гишета като в банка, се отвори врата и отвътре излезе рус мъж.

Рус мъж с бледи очи. Неговият преследвач от НКВД закрачи към Тед Бишъп. Двамата започнаха да си говорят нещо на руски, доколкото Меткалф успя да разбере.

Меткалф усети как вътрешностите му изстиват. О, Боже! Тед Бишъп не беше чист.

Изведнъж си припомни бързо колко общителен и ненаситно любопитен беше журналистът, как не спираше да задава подвеждащи въпроси. Антисъветските подмятания, с които всъщност се прикриваше. Сцената с пиянството в стаята му, когато Бишъп се втурна в банята уж да повръща. А сигурно е било претекст да претършува вещите му, сред които имаше и шпионски атрибути — кухата четка за бръснене, няколко комплекта фалшиви документи за самоличност. Бишъп ги е разгледал, докато беше в банята, правейки се, че повръща, и така е разкрил истината за Меткалф. Възможно е НКВД да го е подкупил след обискирането на стаята на Меткалф. А не беше изключено Бишъп да е тършувал по заповед на НКВД.

Всичко беше възможно. Репортерът работеше в Москва от години, властите го толерираха. Явно е сключвал сделки с тях, правел е компромиси. Или по-лошо. НКВД вербуваше чужденци. Тед Бишъп явно беше един от тях.

Трябва да знаеш във всеки един момент откъде да се измъкнеш — казваше Корки. Но Меткалф не разполагаше с време да си осигури изход. Притиснат от времето, той не взе най-важните предпазни мерки.

Меткалф се насочи бързо към входната врата, прикривайки се в сенките покрай стената. Той изчака мъж и жена, които говореха високо, да доближат до входа и се измъкна, придържайки се плътно зад гърбовете им.

После ускори ход, докато накрая затича по улица „Горки“. Трябваше да отиде при Лана и да я предупреди.

Освен ако не беше късно.