Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (21)

19

— Велики Исусе, Гръмовержец, какво е станало с теб? — избуботи Тед Бишъп, когато Меткалф влезе във фоайето на „Метропол“. — Изглеждаш толкова зле, колкото аз се чувствам. По-зле и от хотелската ти стая, след като момчетата от НКВД я претършуваха.

Меткалф примигна, но продължи да върви към асансьора.

— Беше прав. Тия руски момичета са толкова диви.

— Не си спомням да съм говорил за това — каза Бишъп със смутен поглед. — Нямам такъв опит. — Той приближи, закри кръвясалите си очи от светлината и му прошепна: — Изглежда, че си обект на международно издирване.

— Как така?

— Не от педерастите на НКВД или както им викам „гей-пей-оу“. Това е в реда на нещата. Сега от теб се интересуват фрицовете и душат наоколо.

— Германци?

— Тази сутрин един господин фриц дойде и питаше на рецепцията за имената на гостите от последните дни. За чужденците, които са се регистрирали през тази седмица.

Меткалф спря на място, обърна се и се опита да се направи на невинен.

— Момче, нацистите вече взимат мерките на Москва за драперии, а? — опита се той да се пошегува. — Доста удобно се чувстват тук. Не мислиш ли?

Бишъп сви рамене.

— СД, доколкото видях, тяхната служба за сигурност. Но не успяха да се разберат с регистраторите. Проблеми с езика, както знаеш. Да не говорим, че руснаците мразят да се задават въпроси, освен ако не ги задават те.

— Получи ли от тях каквото искаше?

„Чужди гости, пристигнали през последните дни? Можеше да е съвпадение, но Меткалф не беше сигурен. Защо германец?“ — чудеше се той.

— Поговорих си с него. Знаеш какъв глад за новини е на последък. Помислих си, че може да знае нещо за фрицовете — клюки, нещо, което може да ми е от полза. Най-малкото да мога да цитирам един-два реда в следващата си информация. Нали знаеш как е: „Според германски източник в обсадената столица…“ Хората обичат такива работи. Използвах всичките си умения за правене на интервю. Побъбрихме си доста време.

— За какво?

— Тоя тип знае ужасно много за музиката. Срещал се е лично с Уолтьр Гийзкинг. Също с Елизабет Шварцкопф.

— Попита ли те за имената на гостите?

— Разбира се. Непрекъснато задаваше тоя въпрос.

— А ти помогна ли му? — Меткалф се мъчеше да звучи безгрижно.

— Каза, че негов стар приятел го помолил да потърси някого. Не си спомнял името. Някой, който е пристигнал от Париж.

— Е, това ме изключва.

— Само че нещо не беше както трябва. Мен ме бива повече в измъкването на информация, а не в предоставянето, нали знаеш. Професионален нюх. Но нещо в неговата история ми намирисваше, трябва да си призная. Не си спомнял името. Моля, моля. Да ги разправя на друг.

Роджър Мартин още спеше, когато Меткалф почука на вратата му.

— Излиза ли ти се на разходка? — попита Меткалф.

— Не особено — прозя се Роджър.

— Добре. Да тръгваме.

Двамата бяха последвани от нов екип момчета на НКВД, които веднага заеха позиции за наблюдение, които вече Меткалф разпознаваше като стандартна техника на НКВД. Единият се влачеше отзад на голямо разстояние, другият прекоси улицата и тръгна по отсрещния тротоар, паралелно с тях. Не бяха аматьори, но не бяха и добри. Дали имаше още някой в околността, когото не забелязваха — русият агент, който беше Худини в сравнение с двамата идиоти. Не беше изключено. Но Меткалф възнамеряваше да не дава на наблюдателите никакъв повод за тревога. Двамата с Роджър просто имаха нужда да се разтъпчат на въздух, далеч от микрофоните в хотела. Щяха да се движат спокойно и предвидимо.

В очите на наблюдателите си Меткалф щеше да изглежда като човек, излязъл на кратка утринна разходка по оживен булевард; бизнесмен, който е решил да посвети един ден на разглеждане на забележителности. Но гласът му звучеше далеч от обичайно. Той набързо разказа какво се бе случило — от безцеремонното тьршуване из стаята му, през невидимата, умела опашка, която му бяха пуснали, до обезпокоителното изчезване на радиостанцията.

Изражението на Роджър ставаше все по-мрачно. Когато чу за задигнатия предавател, той трепна.

— И след всички перипетии, през които минах, за да закопая проклетото нещо. При това незабелязано.

— Има ли начин да сглобиш нещо от подобни чаркове?

Кристалът е у мен. Вероятно морзовият ключ и другите части могат да се вземат от късовълново радио…

— Това звучи ли ти като практично предложение? — прекъсна го Роджър.

— Предполагам, че не — призна Меткалф.

— Не и като нещо, което може да очакваш от един дървеняк да направи, така ли?

— Предполагам.

— Правилно. Изяснихме този въпрос.

— Изяснихме се. Беше абсурд от моя страна да го предлагам. Не може да се направи. Но трябва да…

— Тогава ще го направя.

Меткалф се усмихна.

— Знаех си, че ще го направиш, Скуп.

— Дай един, може би два дни.

— Разбира се. Междувременно обаче е належащо да се свържа с Корки.

Корки трябваше да бъде уведомен за изчезналата радиостанция. Иначе ако не получеше отговор на съобщенията си, щеше да предположи, че на Меткалф му се е случило нещо лошо.

— Но как? Отрязани сме, докато не успея да скалъпя предавател. Ако успея, бих казал дори.

Меткалф млъкна за продължително време.

— Има таен канал в посолството. Корки ми заръча да го търся по него само в краен случай.

— Предполагам, че нямаш предвид дипломатическата поща. Бавна е, минават няколко дни поне. Единственият надежден канал за дипломатите, за който знам, е телеграфът.

Минава по търговското трасе, но е кодиран.

— Не е сигурен.

— Не е сигурен! Това е най-сигурният канал, който съществува! По него посланикът се свързва с президента, за Бога.

— Сигурен е от руснаците. Но не и от нашите хора. Враговете отвътре са опасни колкото и външните.

— Христосе — каза Роджър. — Какво препоръчва Корки?

— Явно има безопасна телефонна линия, чието съществуване се пази в тайна дори от персонала в посолството. Кодиран радиосигнал, който стига до станция в Естония, а там се преобразува и се изпраща по магистрална телефонна линия.

— Черният канал! — прошепна Роджър удивен. — Господи, бях чувал слухове за това, но мислех, че са глупости.

— Явно рядко го използват. Честата употреба рискува руснаците да го усетят. Така че го пазят само за спешни случаи.

— Човекът на Корки там има ли достъп?

Меткалф кимна.

— Кое е спешното?

— Има нещо мътно. Нещо неясно в мисията, с която Корки ме натовари. Фон Шюслер е твърде далеч от потенциалния двоен агент и Корки не може да не го знае. Неговите източници трябва да са по-добри от мен.

Роджър погледна замислено.

— Мислиш, че има нещо друго.

— Не може да няма. Иначе излиза тьпашка грешка от страна на Корки, а това не е в стила му. Преди да изпрати някого във вражеска територия, той подготвя всичко до най-малката подробност. Нямаше да ме изпрати от Париж на подобна авантюра. Няма логика.

— Не — съгласи се Роджър. — Предполагам, че си прав. Нещо не се връзва.

Двамата се разделиха и Меткалф се върна обратно, за да отиде в американското посолство. По пътя мина край класическа каменна сграда с месингова табела, на която пишеше: „Германско посолство“. Хвърли един поглед на сградата и се сети за Фон Шюслер. Цялата информация, която успя да събере за дипломата, включително краткият им разговор в дачата на американското посолство, говореше, че си има работа с кариерист. Нито смел, нито умен, нито ревностен почитател на нацистите, нито антинацистки активист.

Какво очакваше Корки от него? Защо, по дяволите, Корки го изпрати тук?

През отворен прозорец от страната на германското посолство звучеше музика. Навън беше студено. Който и да се намираше вътре, беше любител на свежия въздух. Музиката беше красива. Някой свиреше майсторски на цигулка. „Кое беше произведението?“ — зачуди се Меткалф. Изведнъж името на мелодията изплува в главата му: „Тотентанц“. Танц на смъртта. Колко подходяща бе за германците тази странна смесица от култура и диващина.

Доближавайки американското посолство, той забеляза с периферното си зрение бързо движение. Обърна се и видя познатия кичур руса коса под черно кепе, високите сибирски скули. Мъжът от НКВД, който го проследи до апартамента на Лана и го откара на приема в дачата. Сега се появи сякаш от нищото, до посолството, сякаш е знаел, че Меткалф ще бъде там. Все едно че оставяше на по-глупавите си колеги черната работа да следят Меткалф от хотела. Този беше над тях, той сякаш знаеше предварително къде ще отиде обектът му.

Меткалф се олюля и залитна към агента на НКВД, но мъжът беше изчезнал. Много добре, помисли си той. Наблюдателят му беше невероятно надарен да разгадава движенията на Меткалф, но какво беше узнал в крайна сметка? Нямаше нищо необичайно в това един американски бизнесмен да посети посолството на собствената си страна. Ако беше само психологическа заплаха и нищо повече — е, нека го следят. Не му пречеше.

Амос Хилиард се появи в малката приемна на консулската секция в лошо настроение. Очевидно не му беше приятно да се среща с Меткалф.

Меткалф му обясни причината за посещението си. С неохота Хилиард се съгласи.

— Кулата — каза той. — Като кула на замък е. Ревностно я пазят, следят я отблизо. Самият аз рядко я използвам. Ще трябва да измисля претекст за пред колегите.

— Благодаря за това — отвърна Меткалф.

— Кажи на Корки, че искам повишение — каза дипломатът.

Четвърт час по-късно Хилиард поведе Меткалф през лабиринт от заключени коридори, по които стигнаха до метална врата. Дипломатът нагласи комбинацията от цифри върху голям черен заключващ механизъм. На Хилиард му трябваха няколко минути, за да отвори вратата. От пръв поглед личеше, че той рядко е идвал в тази част на сградата. След като влязоха в коридора със забранен достъп, Хилиард посочи към врата с табелка „ЕЛЕКТРОЗАХРАНВАНЕ“. Зад нея се намираха разпределителните кутии за отвеждане на ток до черната радиостанция и идващите отвън телексни и телефонни кабели. Той спря пред врата без табела с тройна ключалка, която изглеждаше изключително сложна. Помещението зад нея на пръв поглед приличаше на телефонна кабина: тясно и празно пространство с метални облицовки по стените. В интерес на истината не беше по-голямо от ковчег. Имаше един метален стол. Върху тясна метална поличка стоеше обикновена на вид черна телефонна слушалка, оставена върху прекомерно голям апарат с формата на луковица.

Това беше секретният комуникационен модул, който Хилиард нарече Кулата. Представляваше звуконепроницаема кутия, проектирана с помощта на най-модерните акустични технологии. Звуковите вълни не можеха да проникват извън затвореното пространство. Меткалф се настани на стола, а Хилиард затвори тежката врата зад гърба му и я заключи.

Меткалф едва потискаше паническото си чувство на клаустрофобия. На вратата имаше малък отвор от плексиглас, през който видя как Хилиард влезе в малко помещение, откъдето щеше да следи операцията, за да е сигурен, че всичко ще е наред.

Вътре в Кулата въздухът беше застоял. Нямаше вентилация, което явно беше част от системата от звуконепроницаеми мерки, и докато Меткалф чакаше, стана непоносима жега. Хилиард установи контакта по черния канал чрез кодирана телеграма. След осъществяването на необходимите връзки, което изискваше няколко минути, щеше да се получи сигнал.

По лицето на Меткалф изби пот. Изведнъж прокънтя силен, пронизителен звън, какъвто не беше чувал от никой телефон. Вдигна слушалката.

— Стивън, момчето ми — дочу грачещия глас на Корки, който не можеше да се сбърка. Дори по тази безопасна линия Корки внимаваше да не споменава фамилното му име.

Подейства му някак успокоително да чуе гласа на Корки след цяла вечност, както му се струваше, макар да бяха минали само няколко дни, откакто се видяха за последен път. — Приемам, че става дума за нещо спешно. Тъкмо се наслаждавах на вкусен обяд.

Връзката беше някак глуха, получаваше се метално ехо.

— Моите извинения — отговори Меткалф сдържано.

— Направи ли си удоволствието да отидеш на балет?

— Получи ли съобщението ми, че съм установил контакт?

— Разбира се. Ами с германеца?

— За кратко.

— Достатъчно да направиш преценка?

— Мисля, че да.

— И подходящ ли е за вербуване? Потенциален двоен агент?

— Бих казал, че не. А също, че ти отдавна го знаеш.

Корки замълча за няколко секунди. Единственият звук, който се чуваше по линията, беше глухо пращене.

— Най-прекият път между две точки не винаги е правата линия — отговори старикът.

— Защо съм тук? — повиши тон Меткалф с раздразнение. — За Бога, Корки, не мисля, че си ме изпратил тук с всичките рискове, които поех, за зелен хайвер. Хубаво, моя стара приятелка се е хванала с германски дипломат, е, и? Само не ми казвай, че не разполагаш с поне сто по-надеждни възможности за вербуване от Фон Шюслер. Какво, по дяволите, става, Корки?

— Успокой се, Стивън — каза Корки ледено. — Исках от теб да установиш контакт със старата си приятелка, както я нарече. Направил си го. Значи първият етап е приключил.

— Първият етап на какво! Аз не съм марионетка, Корки. Не можеш да дърпаш конците, очаквайки от мен да танцувам. За какво, по дяволите, съм тук! — Той избърса с носна кърпичка челото и врата си.

— Стивън, ще бъдеш уведомен, когато му дойде времето.

— Това не е достатъчен отговор, Корки. Аз съм на терена, рискувам живота си…

— Ти си доброволец, Стивън. Не си мобилизиран. Когато пожелаеш да се махнеш, ще се радвам да уредя формалностите. Но докато си под мое разпореждане, сигурността на операцията има приоритет. Всички ние играем опасна игра. Кошмарът, който се случи в парижката станция, трябва да ни служи като обеца на ухото…

— Каква е „втората фаза“, както се изрази? — прекъсна го Меткалф.

Последва продължително метално пращене. Секундите тиктакаха. Меткалф вече мислеше, че връзката е прекъснала, когато дойде отговорът на Корки.

— Рудолф фон Шюслер, подобно на повечето си колегиот германското посолство, е в Москва да събира информация за намеренията на руснаците. Хитлер им е забранил да използват професионални шпионски методи от страх да не предизвика у Съветите подозрения. Нацистите отчаяно се нуждаят от разузнавателни сведения за руснаците, но не са в състояние да си ги доставят. Ние ще им ги доставим, така да се каже.

— Какво означава това?

— Много скоро ще получиш пакет с документи. Трябва да убедиш Светлана да ги предаде на германския си любовник.

Меткалф едва не изпусна слушалката.

— Да ги предаде? — кресна той.

— Имаме на разположение съвпадение от фактори — каза Корки. — Бащата на Светлана е виден генерал от Червената армия от запаса, герой на революцията, и работи в Народния комисариат на отбраната.

— Длъжността му е незначителна — възрази Меткалф. — Синекурно място за заслужил войник. Чисто чиновническа длъжност. Лана ми каза…

— Импровизирай, синко. Много те бива в това. Представи го за по-важна клечка.

— Искаш от мен да я използвам! Това е истинската причина да ме изпратиш тук, нали?

Той я бе разгадал, но искаше да го чуе от Корки.

— Бих се изразил по друг начин. Искам да я привлечеш. Да използваш Фон Шюслер. Да го използваш като канал, чрез който да изпращаш информация до Обервермахт. Стратегическа и тактическа информация, която да накара германците да променят решенията си.

— Господи, Корки, искаш от мен да я поставя в изключително опасна ситуация. Имам предвид, тя е танцьорка, балерина, за Бога! А не обучен разузнавач. Тя не е шпионин — тя е артистка.

— Тя е изключителна, Стивън. Някои от най-добрите ми агенти са от театъра.

— Ами ако неволно сгреши, какво мислиш ще й се случи?

— Стивън — заговори търпеливо Корки, — нужно ли е да ти напомням в какво положение се намира тя така или иначе? Всеки руснак, който поддържа контакти с чужденци в тия времена, е смятан за изменник. Но тя не е обикновена рускиня. Тя е известна балерина, а в добавка — дъщеря на генерал, и спи с германец. Забрави за пакта Хитлер-Сталин. Съветското разузнаване сигурно я следи денонощно.

Меткалф си представи нейния надзирател Кундров. Повече, отколкото можеш да си представиш — помисли си той. Но беше сигурен, че Фон Шюслер не се беше сближил с Лана с шпионска цел. Ако интересът му към нея беше свързан по някакъв начин с положението на баща й, Лана щеше да разбере след няколко месеца връзка. Не, мотивът на германеца беше плътски. Тя беше великолепна красавица, достатъчна причина да прояви към нея интерес. Нещо повече, беше прима балерина, добър улов, с който да се перчи наоколо. Комплексари като Фон Шюслер обичаха да си повдигат репутацията, показвайки се с хубави жени. След като е изнудил Лана, намеквайки за съществуването на досие с името на Михаил Баранов, документ, който можеше да го прати на въжето, той не е проявил повече интерес към него.

— Ами баща й? — упорстваше Меткалф. — Ще изложа и него на риск.

— Не. Нейния баща, как да се изразя по-тактично, не му остава много на тоя свят. Въпрос на време е да го арестуват, като повечето висши офицери от Червената армия.

— Досега е оцелял.

— Името му е в списъка. Случайно узнахме. НКВД го нарича „книга смерти“ — „Книга на смъртта“. Арестите се извършват по строго определен ред. Неговото време ще дойде до няколко седмици. След като го задържат, Лана повече няма да е полезна като канал за дезинформация, така че не разполагаме с много време. Но не мислиш ли, че НКВД вече преценява, доколко тя е риск за националната сигурност? Тя вече си е сложила главата в торбата.

— Не доброволно — каза Меткалф и избърса мокрото си чело. — Не е имала избор.

— Моля. Позволи ми да ти напомня, че наблюдаваме как нацистите поглъщат постепенно цяла Европа. Всъщност не постепенно, а на огромни хапки. Проклетата нацистка машина напредва с бързи стъпки към края на земята. Никога не сме били свидетели на толкова голяма заплаха за свободата на света. Франция е покорена, Хитлер няма врагове в Европа, Англия едва ли ще удържи. Ако има някаква възможност да го спрем, е наш дълг да го направим. Затова си там. Няма нищо по-важно от това. Мисля, че сега ни е паднала добра възможност. Ще е безразсъдна грешка, ако не се възползваме, престъпна небрежност — Корки замълча.

Меткалф също.

— Там ли си, Стивън?

— И какво съдържат документите, които искаш тя да предаде на Фон Шюслер?

— Тези документи рисуват картина, предназначена за Оберкомандо дер Вермахт, за Хитлер и висшето му командване.

— Каква картина?

— Някои художници използват масло, други — акварел. Ние използваме числа. Спретнато подредени колонки от цифри. Оценка за силата на войските, точни данни за съоръжения, дивизии, численост, разположение на складове за оръжие. Агломерация от сведения, които ще представят на Вермахта и естествено на Хитлер картина на Червената армия, не по-малко живописна от творбите на Ван Гог.

— Какви картини? — продължи да настоява Меткалф.

— На мечка, Стивън. Но спяща. Малко мече с отрязани нокти.

— Искаш от нея да предаде на Фон Шюслер фалшиви документи, които показват колко слаба е руската военна машина?

— Фалшификациите са превъзходни, уверявам те. Самият Сталин няма да е в състояние да ги разпознае.

— Не се съмнявам.

Мили Боже, възхити се Меткалф, беше брилянтно, дяволски хитро, перфектно, както само при Корки можеше да бъде.

— Ако Хитлер си помисли, че нахлуване в Русия ще е като негърски танц, ще го направи с вълнение — каза Меткалф.

— Само ще ритне вратата и е вътре.

— Добре казано — отговори Корки, а в гласа му имаше сарказъм, който се долавяше дори при лошата връзка.

— Мили Боже, Корки, ще се опиташ да изиграеш Хитлер да обяви война на Съветския съюз!

Последва още една дълга пауза. Пращене, бибикане, звънтене като при произволните шумове на зле настроено радио.

— Стивън, споменал ли съм ти за Пелопонеските войни?

— Да — озъби му се Меткалф. — Атина оцеляла само защо то враговете й са се сбили помежду си.

— Атина е посяла раздора между враговете си. Те са се изправили един срещу друг. Това е важното.

— Но ти нямаш представа дали всички документи ще стигнат до Хитлер? Само помисли колко брънки има веригата, колко много възможности някой скептик от нацистката бюрокрация да ги изхвърли.

— Вярно е, Стивън, но ако ние правехме само сигурни неща, не бихме се захванали с нищо, нали така?

— Съгласен съм.

— Знаем, че Хитлер по осем часа на ден чете доклади, меморандуми и вътрешни сведения. Той е вманиачен на тема разузнаване. Сам взима всички важни решения и го прави въз основа на информацията, която получава. А единствената информация, на която се доверява, е тази от разузнаването. От достоверните му шпиони. Фон Шюслер не е шпионин, но е човек с големи връзки. Има приятели по високите места.

Меткалф мислеше трескаво. Носната му кърпа беше станала вир-вода и не можеше да се използва. Потърси друга, но не намери.

— Ще го направя при едно условие.

— Моля? — попита невярващо Корки.

— Ако се случи нещо с Лана, ако тя заподозре, че е в беда, че може да я арестуват, искам гаранции, че ще ми помогнете да я измъкна от Москва — Избърса струйките пот, които се лееха от челото му и смъдяха на очите му, с дланите си.

— Стивън, знаеш много добре, че не правим такива неща.

— Знам много добре, че правим. Правили сме го във Франция и в Германия.

— При изключителни случаи…

— Този случай е изключителен, Корки. Няма да я замесвам без такава гаранция.

— Ще направим всичко по силите си да намалим рисковете за нея, Стивън, но…

— Това е сделката, не подлежи на преговори — отговори Меткалф.

Амос Хилиард седеше пред телетипния терминал в другия край на галерията и следеше пристигащите съобщения, които изискваха незабавно внимание. Черният канал беше инсталиран наскоро и като повечето нови технологии не беше напълно надежден. Представляваше сложна, донякъде тромава система от преплитащи се международни връзки, всяка от които беше уязвима към превратностите на войната. Много неща можеха да се издънят. Най-добрият индикатор за сигурността на излъчването беше уредът, който измерваше силата на сигнала, вграден в конзолата, до която той беше седнал. Двете иглички, показващи силата на предаването и приемането, останаха стабилни, помръдвайки се съвсем леко. Ако някоя от тях паднеше, Хилиард беше в готовност да действа мигновено и да възстанови връзката.

Меткалф се забави повече, отколкото Хилиард очакваше. За каквото и да си говореха с Коркоран, явно бе деликатен и сложен въпрос. Хилиард можеше само да гадае за какво е пристигнал в Москва младият мъж. Нямаше право да пита. Свещената за Корки херметизация го повеляваше. Но можеше да си позволи да прави предположения. Беше чувал да се говори за младия Меткалф, богат плейбой, който не изглеждаше достатъчно сериозен, за да е от момчетата на Корки, и онази балерина от Болшой. Видя ги двамата да си приказват на партито в дачата. Не беше нужно човек да е специалист, за да разбере, че между тях имаше нещо. А и всичките тия въпроси за Фон Шюслер. Очевидно Меткалф се опитваше да стигне до германеца. Вероятно използваше момичето, за да се добере до нациста. Сигурно това бе причината, поради която Корки беше изпратил младок. Може би опитът на Меткалф на терен не беше толкова от значение, колкото опитът му в леглото.

Хилиард погледна уреда и се стресна. И двете иглички бяха паднали. Силата на сигнала по някаква причина се бе сринала. Той скочи от терминала и се втурна в залата, стъпките му отекваха през коридора. Надзъртайки през прозорчето от плексиглас, върху металната врата, видя Меткалф, подгизнал от пот, да бърбори. Ако още разговаряха, това означаваше, че връзката въобще не беше изчезнала.

При това положение какво бе причинило отслабването на сигнала?

Изведнъж изстина. Възможно ли бе…?

Почука върху прозорчето с юмрук, докато Меткалф се обърна и го погледна учудено. Хилиард неспокойно правеше знаци да затваря и сочеше с показалеца към гърлото си. Меткалф като че ли изрече няколко думи и бързо сложи слушалката.

Когато най-после Хилиард отключи вратата, Меткалф се беше изправил, целият плувнал в пот.

— Какво, по дяволите… — тросна се Меткалф.

— Пробив — каза Хилиард. — Последните двайсет-трийсет секунди. Нещо много деликатно ли обсъждахте? Може някой да е подслушал.

— Подслушал? Не, тъкмо бяхме приключили деликатната част. Уговаряхме се за нещо, но как е възможно да са ни „подслушали“?

Хилиард не си направи труда да отговори. Той се обърна и побягна през залата, а подметките му тракаха силно върху циментовия под. Единственото незащитено място беше стаичката с електрическото табло в края на залата до входа, където се съединяваха телефонните кабели, която още не беше надеждно изолирана. Тъкмо стигаше края на коридора, изведнъж вратата на стаичката с електрическото табло се отвори. Тъмна фигура изскочи отвътре и изчезна през входа в края на залата. Хилиард позна мъжа: беше помощник-секретар в посолството. Хилиард отдавна се чудеше за кого работеше той. Сега обаче разбра. Мъжът го подслушваше.

По чие нареждане?

Хилиард достигна до стаята с електрическото табло и я отвори. Видя на пода слушалката, изпусната от мъжа, който току-що избяга. Потвърждение, от което Хилиард не се нуждаеше.

Меткалф също се появи. Той веднага разбра какво се бе случило.

— Край — каза Хилиард. — Връзката вече не е чиста.

— Това ли е прехваленият черен канал?

— Черният канал е обезопасен срещу онези отвън, Съветите, а не срещу хората вътре.

— Кой беше?

— Помощник-секретар. Дребна риба в посолството.

— По чии инструкции!

— Не знам. И се съмнявам, че ще узная скоро. Но едно знам със сигурност, Меткалф. Много играчи са замесени. А когато има много играчи, някой бива надиграй. Следващия път, когато ти дотрябва черният канал, по-добре пробвай с радио „Москва“. Направи на себе си и на мен една услуга. Напусни през служебния вход отзад. И никога повече, Меткалф. Моля те. Никога повече.

Цигуларят седеше на пейка срещу американското посолство. Основната тема на Шубертовата пиеса Дер Тод унд дас Медхен звучеше приятно в главата му. Обожаваше начина, по който гневните, поривисти встъпителни акорди отстъпваха на спокойните, меки като кадифе заключителни тонове във фа минор, начина, по който пиесата се модулираше от мажор в минор, зловещото звучене на мелодията. Докато наблюдаваше хората, които влизаха и излизаха през главния вход, се мъчеше, разбира се, безуспешно да не обръща внимание на отвратителните миризми в Москва, от които му се гадеше. Вече добре ги разпознаваше — гранивата воня на мъжка пот, примесена с дъх на водка, на нечистоплътни жени, дъх на чесън, евтин тютюн, вездесъщия мирис на варено зеле. Мислеше си, че няма нищо по-противно от французите, но се бе излъгал; руснаците бяха още по-отблъскващи. На фона на тия миризми той веднага можеше да разпознае чужденеца — британец или американец. Мюлер, неговият шеф в СД, имаше основателни причини да подозира, че Даниел Ейхен, член на нелегалната шпионска мрежа, действаща в Париж, е пристигнал в Москва. И самият Райнхард Хайдрих подозираше, че Ейхен може да е въвлечен в някаква игра на най-високо равнище, която трябваше да се проучи. Всеки беше в състояние да ликвидира Ейхен, но малцина агенти на СД притежаваха умението едновременно да разследват и при нужда да убиват.

Френските граници дори под контрола на германците бяха пропускливи. През тях можеше да избяга всеки по какъвто си иска начин. В Париж живееха много британски граждани, мнозина от които нямаха документи и регистрация. Така че беше невъзможно да се разбере кои са се измъкнали през последните дни. В Москва обаче беше много по-лесно. Вярно, и тук, както навсякъде по света, не беше изключено чужденец да влезе с фалшив паспорт, но беше много по-трудно поради по-стриктния контрол. А и чужденците, които идваха в Москва, се брояха на пръсти. Беше сигурен, че списъкът, който щеше да получи по-късно през деня, няма да е дълъг. Което щеше да е добре, щеше да стесни кръга на заподозрените и да улесни разследването.

Беше изпратил свой колега от СД пред британското посолство. Беше напълно вероятно някой от двамата да мерне обекта, тъй като той можеше да посети посолството на страната си. Всички го правеха.

Мъж в светлокафяво палто излезе от сградата. Дали не беше той?

Клайст стана от пейката, пресече булеварда и скоро се изравни с мъжа.

— Извинете ме — каза той с приятелско изражение. — Не се ли познаваме отнякъде?

Но още преди мъжът да си отвори устата, цигуларят знаеше, че не е обектът. Клайст усети характерната миризма, която лъхаше от облеклото на мъжа, на свинско и гъше, примесено с червен пипер. Беше унгарец и акцентът му го доказа.

— Не, не мисля — отговори мъжът. — Съжалявам.

— Моите извинения — каза цигуларят. — Припознал съм се.