Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (2)

1

Париж

Ноември 1940 година

 

В града на светлината цареше мрак.

Откакто преди шест месеца нацистите окупираха Франция, най-великият град в света опустя и придоби окаян вид. Кейовете край Сена обезлюдяха. Триумфалната арка, площадът „Етоал“ — тези величествени забележителности на града, които някога осветяваха нощното небе, сега изглеждаха мрачни и изоставени. От върха на Айфеловата кула, където някога се вееше френският национален трикольор, сега висеше нацисткото знаме със свастика.

Париж бе притихнал. По улиците почти не се движеха коли, нито дори таксита. В повечето от грандхотелите се бяха настанили нацисти. Нямаше ги вече пиршествата, смеха на уличните пешеходци, гуляйджиите. Нямаше ги и птиците, които станаха жертва на дима от горящия бензин в първите дни на германското нахлуване.

Повечето хора си стояха у дома през нощта, страхувайки се от окупаторите, комендантския час, новите закони, натрапени от войниците в зелени униформи на Вермахта, които патрулираха по улиците, размахвайки пушки с щикове и револвери. Гордия някага град беше обладан от отчаяние, глад и страх.

Дори аристократичното авеню „Фош“, най-широкото и най-оживеното в Париж, скрасиви белокаменни фасади от двете страни, изглеждаше като обрулено от вятъра и мрачно.

С едно изключение.

Само един хотел, разположен в частно имение, блестеше огрян в светлина. Отвътре се чуваше тиха музика: джажов оркестър свиреше суинг. Звън от порцелан и кристал, възбудени гласове, безгрижен смях. Беше привилегировано островче на великолепие, което блестеше още по-силно на фона на околния мрак.

„Отел дьо Шатле“ бе величествената резиденция на граф Морис Леон Филип дю Шатле и неговата съпруга, легендарната и щедра домакиня Мари-Елен. Граф дю Шатле бешеиндустриалец с огромно богатство и министър в колаборационисткото правителство във Виши. Но преди всичко той бе прочут с приемите, които организираше и които правеха париж поносим в мрачните дни на окупацията.

Покана за прием в „Отел дьо Шатле“ бе пичина за завист във висшето общество — нещо, към което всички се стремяха и жадуваха. Особено в това време на недостиг на храна и купони, когато беше почти невъзможно човек да се снабди с истинско кафе, масло или сирене и когато само хората с връзки можеха да си набавят месо и пресни зеленчуци. Поканата за прием в семейство Шатле гарантираше ядене до насита. Сред стените на този щедър дом човек забравяше, че живее при жестоки лишения.

Приемът бе в разгара си, когато един от гостите пристигна с огромно закъснение и бе въведен от слугата.

Гостът бе забележително красив млад мъж в края на двайсетте години с буйна черна коса, огромни кафяви очи, които гледаха палаво, и с орлов нос. Беше висок, с широки рамене и атлетично телосложение. Докато подаваше палтото си на иконома и метр д’отел, той кимна, усмихна се и каза:

— Бонсоар, мерси боку.

Казваше се Даниел Ейхен. Живееше в Париж от около две години, бе редовен посетител на приемите и бе известен като богат аржентинец, изключително привлекателна партия за женитба.

— О, даниел, любов моя — каза с напевен глас Мари-Елен дю Шатле, домакинята, когато Ейхен влезе в препълнената бална зала. Оркестърът свиреше нова песен, която той разпозна като „Колко е високо луната“. Мадам дю Шатле го мярна от средата на залата и веднага си проправи път към него с онзи изблик на чувства, който обикновено пазеше за най-богатите и най-влиятелни персони — като например херцога и херцогинята на Уинзор или германския военен губернатор на Париж. Домакинята, хубава жена в началото на петдесетте с дълга черна рокля на „Баленсиага“, която разкриваше пищния й бюст, очевидно бе лудо влюбена в младия гост.

Даниел Ейхен я целуна по двете бузи, а тя го придърпа още по-близо до себе си и му прошепна доверително на френски:

— Толкова се радвам, че успя да дойдеш скъпи. Страхувах се, че може да не се появиш.

— Да пропусна прием в „Отел дьо Шатле“? — учуди се Ейхен. — Да не смятате, че съм си изгубил ума? — Иззад гърба си той извади малка кутийка в лъскава опаковка. — За вас, мадам. Последната унция, която бе останала в цяла Франция.

Домакинята засия, докато проемаше в ръката си кутийката, алчно разкъса хартиената опаковка и извади квадратен стъклен флакон с парфюм „Герлен“. Задиша тежко.

— Но… но „Вол дьо Нюи“ не може да се купи никъде!

— Напълно сте права — усмихна се Ейхен. — Не може да се купи.

— Даниел! Ти си толкова сладък, толкова внимателен. Как разбра, че е любимият ми парфюм?

Той вдигна скромно рамене.

— Имам собствено разузнаване.

Мадам дю Шатле се намръщи и размаха укорително пръст.

— И след всичко, което направи, за да ни снабдиш с „Дом Периньон“. Толкова си щедър. Както и да е, наистина се радвам, че си тук. Красивите млади мъже като теб са голяма рядкост в наши дни, любов моя. Трябва да извиниш някои от гостите ми, ако изпаднат в несвяст, като те видят. Имам предвид онези, които още не си покорил.

Тя отново снижи гласа си.

— Ивон Прентан е тук с Пиер Фресни, но ми се струва, че отново дебне за плячка, така че внимавай. — Тя имаше предвид прочутата звезда на водевили. — И Коко Шанел е тук с новия си любовник, онзи германец, с когото живее в „Риц“. Пак изнася тиради срещу евреите. Започна да става досадна.

Ейхен си взе чаша шампанско от сребърния поднос, който му подаде един от слугите. Огледа огромната бална зала с под от старинен паркет, както приляга на изискан замък, бели стени със златисти рамки, украсени с тъкани гоблени на равни разстояния, рисуван таван от същия художник, който бе изографисал по-късно таваните във Версай.

Но не декорът го интересуваше толкова, колкото гостите. Плъзна поглед из тълпата и забеляза не малко познати лица. Тук бяха редовните знаменитости: певицата Едит Пиаф, която изкарваше по двайсет хиляди франка на концерт, Морис Шевалие и още цяла сюрия прочути филмови звезди, които сега работеха за филмовата компания „Континентал“, собственост на германците, надзиравана лично от Гьобелс и произвеждаща филми по вкуса на нацистите. Обичайният асортимент от писатели, художници и музиканти, които никога не пропускаха рядката възможност да се нахранят и да пийнат на корем. Редовните френски и германски банкери и индустриалци, които правеха бизнес с нацистите и техните марионетки от режима във Виши.

И накрая, нацистките офицери, които в тези дни бяха много актуални в социалния живот. Всички носеха униформите си; мнозина използваха монокли и имаха малки мустачки като на фюрера. Военният губернатор генерал Ото фон Щюлпнагел. Германският посланик във Франция Ото Абец и младата му съпруга французойка. Комендантът на голям Париж, възстарият генерал Ернст фон Шаумбург, който заради обръснатата си глава и прусашки маниери бе наричан Бронзовата скала.

Ейхен се познаваше с всички. Редовно се срещаше с тях на приеми като този, но което бе по-важно, бе правил услуги на повечето. Нацистките господари на Париж не само толерираха черния пазар, ами се нуждаеха от него като всички останали. Как иначе можеха да осигурят помада или пудра за съпругите или любовниците си? Откъде другаде можеха да се снабдят с бутилка приличен „Арманяк“? Дори новите германски управници на Франция страдаха от лишенията на войната.

При това положение черноборсаджия като Даниел Ейхен бе много търсен.

Усети нечия ръка върху ръкава си. Веднага разпозна обсипаните с диаманти пръсти на бившата си любовница Агнес Виеяр. Побиха го тръпки от ужас, но когато се обърна към нея, лицето му грееше в усмивка. Не беше виждал жената от месеци.

Агнес бе дребна, привлекателна жена с искряща черна коса, чийто съпруг Дидие печелеше от търговия с оръжие и организиране на конни състезания. Даниел се запозна с чаровната, да не кажем изключително сексапилна Агнес на конните надбягвания в Лоншам, където тя разполагаше със собствена ложа. Съпругът й по същото време се намираше във Виши като съветник на марионетното правителство. Агнес се представи на красивия и богат аржентинец като „вдовица от войната“. Любовната им връзка, страстна и краткотрайна, продължи до връщането на съпруга й в Париж.

— Агнес, ма шери, къде се изгуби?

— Аз къде се изгубих? Не съм те виждала от онази вечер в „Максим“.

Тя се залюля доста пренебрежително в ритъма на джазираната версия на песента „Имаджинейшън“ (Фантазия), която оркестърът изпълняваше.

— О, спомням си много добре — отговори Даниел, макар да не си спомняше почти нищо. — Бях ужасно зает. Моите извинения.

— Зает? Та ти не работиш нищо, Даниел — укори го тя.

— Е, моят баща непрекъснато повтаря, че трябва да се заловя с нещо полезно. Но при положение, че цяла Франция е окупирана, казвам ти, това ме побърква.

Тя поклати глава и се нацупи, опитвайки се да прикрие неволната си усмивка. После се наведе към него.

— Дидие отново е във Виши. А тук е пълно с шваби. Защо не се измъкнем в жокейския клуб? В „Максим“ има твърде много фрицове. — После прошепна: — Според залепените в метрото обяви всеки, който нарича германците „шваби“, ще бъде застрелян.

Германците бяха твърде чувствителни към презрителното прозвище, с което французите ги наричаха.

— Да не ти пука от германците — каза й Даниел, опитвайки се да смени темата. — Те са отлични клиенти.

— Войниците, как ги наричаше, зелени фасулковци! Толкова са брутални! Невъзпитани! Налитат на жените на улицата и направо ги изнасилват.

— Имай малко милост към тях — каза Ейхен. — Горките германски войници имат самочувствието на покорители на света, а не могат да спрат погледа на нито едно френско момиче. Толкова е нечестно.

— Но как може да се отърве от тях човек?

— Просто им казваш, че си еврейка, сладка моя. Това ги отблъсква. Или се вторачваш в огромните им крака. Това винаги ги кара да се чувстват неудобно.

Агнес не успя да сдържи усмивката си.

— Толкова са смешни, като маршируват по „Шан-з-Елизе“.

— Да не мислиш, че е лесно да се марширува? — попита Даниел. — Опитай сама някой ден. Ще паднеш на дупето си.

Той огледа салона крадешком, търсейки начин да се откопчи от нея.

— Знаеш ли, онзи ден видях Гьоринг да излиза от колата си на „Рю дьо ла Пе“. Държеше онази смешна маршалска палка — обзалагам се, че спи с нея! Влезе в „Картие“, а после управителят на магазина ми довери, че е купил за жена си огърлица за осем милиона франка.

Тя притисна показалеца си в колосаната бяла риза на Даниел.

— Забележи, купува френско бижу за жена си, не германско. Швабите винаги са роптали срещу нашето разложение, но тук го обожават. Е, за хер Майер само най-доброто.

— Хер Майер! Какво искаш да кажеш? Гьоринг не е евреин.

— Нали си чувала изявлението му, че ако и една бомба падне над Берлин, ще се прекръсти от Херман Гьоринг на Майер.

Агнес се закикоти.

— По-тихо, Даниел — прошепна тя.

Ейхен я докосна за китката.

— Трябва да се видя с един джентълмен, сладкишче, нали ще ме извиниш?

— Искаш да кажеш, че някоя лейди ти е хванала окото — отговори Агнес укорително, усмихвайки се насила.

— Не, не — възрази Ейхен. — Наистина става дума за бизнес.

— Добре, Даниел, любов моя, надявам се поне да ми доставиш малко истинско кафе. Не понасям онзи ерзац от цикория и печени жълъди. Ще ми направиш тази услуга, нали, съкровище?

— Разбира се — каза той. — Веднага щом мога. Тия дни очаквам пратка.

В момента, в който се отдалечи от Агнес, го посрещна дебел мъжки глас:

— Хер Ейхен!

Точно зад гърба му имаше изправени малка група германски офицери, в центъра на която забеляза висок и внушителен щандартенфюрер от СС, полковник с прическа в стил „Помпадур“, очила с рамки от черупка на костенурка и малки мустачки, угодническа имитация на мустачките на фюрера. Щандартенфюрер Юрген Вегман беше уредил на Ейхен пропуск на държавен служител, който му позволяваше да кара частния си автомобил — един от малкото — по улиците на Париж. Транспортът бе ужасен проблем в тия времена. Тъй като само лекарите, пожарникарите и по неясни причини някои от водещите актьори и актриси имаха разрешение да се движат с частните си автомобили, метрото бе претъпкано, да не говорим, че половината спирки не функционираха. Поради дефицита на бензин не се движеше нито едно такси.

— Хер Ейхен, пурите, които ми доставихте, бяха стари.

— Съжалявам да чуя това, хер щандартенфюрер Вегман. Не ги ли прибрахте в кутия с овлажнител, както ви предупредих?

— Нямам кутия с овлажнител…

— Ще трябва да ви снабдя — отговори Ейхен.

Един от колегите му, пълен и с кръгло лице групенфюрер от СС, бригаден генерал на име Йоханес Колер, се кикотеше сподавено. Той показваше на другарите си ретуширани френски картички, които бързо пъхна в малкото джобче на куртката си, но не и преди Ейхен да забележи старомодните похотливи снимки на едра жена само по чорапи и колан с жартиери в сладострастни пози.

— Моля, моля. Бяха влажни, когато ми ги дадохте. Дори не съм сигурен, че са кубински.

— Кубински бяха, хер командант. Пренесени върху бедрото на кубинска девица. Ето, вземете си една от моите.

Младият мъж бръкна в джобчето на сакото си и извади кадифена кесийка с няколко увити в целофан пури.

— „Ромео и Жулиета“. Доколкото чувам, любимите на Чърчил.

Той подаде една на германеца, намигвайки му. До тях се приближи келнер със сребърен поднос с ордьоври.

— Гъши пастет, господа?

Колер бързо грабна две порции. Даниел си взе една.

— Без мен — уведоми Вагман с престорено отвращение келнера и мъжете наоколо. — Вече не ям месо.

— Трудно се намира в тия времена, а? — попита Ейхен.

— Не заради това. Когато човек одъртее, е по-добре да стане тревопасно, нали знаете.

— Да, вашият фюрер е вегетарианец, нали така?

— Точно така — отвърна гордо Вегман.

— Макар че понякога поглъща цели държави — добави Ейхен с по-тих глас.

Човекът от СС се озари.

— Вие винаги обръщате всичко наопаки, хер Ейхен. Вероятно можете да направите нещо с недостига на хартия в Париж?

— Да, вашите бюрократи сигурно са бесни. Няма проблем да попитам тук-там.

— Днес всичко е от много ниско качество — оплака се групенфюрерът Колер. — Този следобед изблизах цял лист пощенски марки, докато открия поне една годна за залепване върху плик.

— Вашите хора още ли използват марки с лика на Хитлер?

— Да, разбира се — отговори Колер с раздразнение.

— Вероятно ближете откъм грешната страна? — пошегува се Ейхен и му намигна.

Групенфюрерът от СС изпита неудобство, прочисти гърлото си, но преди да измисли как да отговори, Ейхен го изпревари.

— Вие сте напълно прав. Французите са далеч от стандартите на германското качество.

— Говорите като истински германец — отбеляза одобрително Вегман. — Нищо, че майка ви е испанка.

— Даниел — дочу той плътен женски глас и веднага се обърна, доволен от възможността да се отърве от нацистки те офицери.

Беше едра жена, навлязла в петдесетте, облечена в крещяща рокля на цветя, с която приличаше на танцуващ слон от цирка. Мадам Фонтенои имаше неестествено черна бухнала коса с бяла превръзка от кожа на скункс. Носеше огромни златни обеци. Даниел веднага разбра, че това бяха луидори, стари златни монети — всяка по двайсет и два карата, под чиято тежест ушите й се бяха разтеглили. Беше съпруга на дипломат от Виши, а тя самата бе прочута с гостоприемството си.

— Извинете ме — каза жената на германците. — Налага се да ви отнема младия Даниел.

Мадам Фонтенои беше прегърнала крехко момиче на около двайсет години в черна вечерна рокля с голи рамене, красавица с гарванова коса и искрящи сивозелени очи.

— Даниел — каза мадам Фонтенои, — искам да ти представя Женевиев дю Шатле, чаровната дъщеря на нашите домакини. Останах поразена, когато разбрах, че не сте се срещали. Вероятно тя е единствената жена в Париж, която не познаваш.

Момичето подаде своята крехка ръка с дълги пръсти, а в очите му за миг проблясна предупреждение. Погледът бе предназначен само за Даниел, който пое ръката й.

— За мен е удоволствие да се запознаем — каза той и направи лек поклон.

Докато стискаше ръката на младата красавица, показалецът му се плъзна нежно по дланта й, което бе мълчаливо потвърждение, че е разбрал нейния знак.

— Господин Ейхен е от Буенос Айрес — уведоми важната дама младата жена, — но има апартамент на левия бряг.

— О, значи сте в Париж отдавна? — попита Женевиев дю Шатле разсеяно и без грам любопитство в погледа.

— Достатъчно дълго, за да е известен в обществото — намеси се мадам Фонтенои, сключвайки вежди.

— Разбирам — додаде Женевиев дю Шатле неопределено.

В този миг очите й сякаш разпознаха някого в салона.

— О, моята пралеля Беноат. Ще ме извините ли, мадам Фонтенои?

Преди да се отдалечи, момичето му хвърли искрящ поглед и се оттегли бързо в посока към едно от съседните помещения. Той кимна едва забележимо, давайки да се разбере, че е схванал намека.

След като побърбори още две минути за незначителни неща със знатната дама Фонтенои, Даниел й се извини на свой ред. Две минути — съвсем достатъчно време. Той си проправи път през тълпата от гости, усмихвайки се и кимайки на онези, които го заговаряха, показвайки им без думи, че не може да се спре при тях заради неотложни лични ангажименти.

Недалеч от огромния салон се намираше огромната библиотека. Стените и вградените лавици за книги бяха от лакирано червено дърво. Подредените върху тях томове бяха в кожени подвързии, личеше си, че са много стари и неотваряни никога. Вътре нямаше никой, какофонията от балната зала се долавяше като приглушен, далечен шум. В отсрещния край върху диван с кафявочервени възглавнички се бе разположила Женевиев, неустоима в черната рокля и с голите си рамене, чиято бледа кожа изглеждаше великолепна.

— О, слава Богу — прошепна тя, издавайки нетърпението си.

После се изправи на крака, втурна се към Даниел и го прегърна. Той я целуна дълго и страстно. След минутка тя се откопчи от него.

— Толкова се радвам, че дойде. Притеснявах се, че имаш други планове за вечерта.

— Как можа да го кажеш? — възрази Даниел. — Как си представяш, че ще пропусна шанса да те видя? Говориш небивалици.

— Това е, защото си толкова потаен, толкова внимаваш родителите ми да не разберат за нас. Но важното е, че си тук. Слава Богу. Всичките тези хора са толкова скучни, имах чувството, че ще умра. Единственото, за което говорят, е ядене, ядене, ядене.

Ейхен галеше кадифените рамене на своята любовница, пръстите му докосваха извивките на гърдите й. Усещаше аромата на парфюма „Шалимар“, който й бе подарил.

— Мили Боже, толкова ми липсваше — промърмори той.

— Мина цяла седмица — каза Женевиев. — Беше ли послушно малкото момче? Не, почакай, не ми отговаряй. Известна ми е всяка твоя стъпка, Даниел Ейхен.

— Ти можеш да виждаш през мен — каза й нежно той.

— Едва ли — отговори рязко Женевиев със стиснати устни. — Ти си човек от много пластове.

— А ще можеш ли да свалиш някои от тях? — попита Даниел.

Женевиев го погледна шокирано, но това се дължеше на нейната любов, и двамата го знаеха.

— Не тук, всеки миг някой може да влезе и да ни види.

— Не, ма шери, права си. Да отидем някъде, където няма да ни обезпокоят.

— Да. В салона на втория етаж. Никой не влиза там.

— Освен майка ти — напомни й Даниел Ейхен, клатейки глава. Току-що му бе хрумнала идея. — В кабинета на баща ти. Ще заключим вратата.

— Но татко ще ме убие, ако ни завари там.

Даниел кимна тъжно.

— Да, ма шери, права си. Най-добре да се върнем при останалите.

Женевиев го изгледа съкрушено.

— Не, не, не! — възрази тя. — Знам, знам къде са ключовете. Ела, да побързаме.

Излязоха от библиотеката и той я последва по коридора, който водеше към тясно стълбище за прислугата към втория етаж, после прекосиха тъмен вестибюл, докато тя спря пред малка ниша над мраморен бюст на генерал Петен. Сърцето на Даниел биеше лудо. Предстоеше да направи нещо опасно, а опасностите винаги го възбуждаха. Той обичаше да живее на ръба.

Женевиев се протегна и измъкна иззад гърба на статуята тънък ключ, с който отключи двукрилата врата на кабинета на баща си.

Хубавата малка Женевиев естествено нямаше представа, че Даниел беше влизал вече в кабинета на баща й и преди. Всъщност няколко пъти по време на тайните им срещи тук, в „Отел дьо Шатле“, посред нощ, когато тя вече бе заспала, родителите й бяха извън Париж, а прислугата имаше свободен ден.

Личният кабинет на граф Морис Леон Филип дю Шатле беше изцяло мъжко помещение с мирис на тютюн за лула и кожа. Малка колекция от старинни бастуни, подредени едно до друго кресла от времето на Луи X, тапицирани в тъмнокафява кожа, масивно, богато украсено с резба бюро, покрито с купчини документи. Върху камината се мъдреше бронзов бюст на някой от представителите на рода.

Даниел заобиколи бюрото, докато Женевиев заключваше двойната врата, хвърли бърз поглед на документите, подбирайки най-интересните от личната и финансовата кореспонденция. Веднага забеляза телеграмите от Виши, съдържащи свръхсекретна военна информация.

Но преди да успее да набележи всичко, което го интересуваше, Женевиев заключи вратата и се втурна към него.

— Ето там — каза тя. — Коженият диван.

Ейхен обаче не искаше да се мести от бюрото. Притисна я внимателно към ръба, а ръцете му започнаха да опипват тялото й, тънкото кръстче, малкото стегнато дупе, където се задържаха и започнаха нежно да масажират плътта. Същевременно обсипваше с целувки шията, деколтето и върховете на гърдите й.

— О, Боже — пъшкаше тя. — Даниел!

Очите й бяха затворени.

Ейхен погали лекичко с върховете на пръстите си гладката като коприна цепка на дупето й, дразнейки нежно ерогенните зони, а тя така се захласна от възбуда, че въобще не забеляза как дясната му ръка се отдалечи от задничето й и внимателно отмести горния слой от едната купчина документи.

Не беше очаквал подобна възможност. Налагаше се да импровизира.

Безшумно пъхна документите във вътрешния джоб на смокинга си. След като те изчезнаха в копринения хастар, лявата му ръка посегна към ципа и го разкопча. Роклята се смъкна, откривайки гърдите й, а пърхащият му като пеперуда език се плъзна по кафявите зърна.

Документите, които бе скрил в хастара, издадоха шумолящ звук.

Той изведнъж замръзна на място и изправи глава.

— Какво има? — прошепна Женевиев и широко отвори очи.

— Чу ли нещо?

— Какво?

— Стъпки. Съвсем близо.

Даниел имаше необикновено остър слух, но сега бе особено нащрек, тъй като бе попаднал в двойно компрометираща ситуация.

— Не! — Тя се отдръпна и бързо нахлузи роклята, прикри вайки гърдите си. — Закопчай ми ципа, Даниел, моля те! Трябва да се махаме от тук! Ако ни открият…!

— Ш-ш-т — каза той, дочувайки стъпките не на един, а на двама души.

От кънтенето на обувките върху мраморния под на коридора разбра, че са двама мъже. Кънтенето се усилваше, докато те приближаваха. Когато Женевиев се втурна към заключената врата, той дочу гласовете им. Двама мъже, които говореха на френски, но единият имаше германски акцент. Гласът на французина беше нисък и дрезгав и той позна, че е на графа, бащата на Женевиев. Другият като че ли бе на генерал Фон Щюлпнагел, германския военен губернатор. Не беше сигурен. Женевиев грабна ключа, канейки се да направи възможно най-глупавото нещо — да отключи вратата точно когато баща й и германецът бяха стигнали до нея. Даниел докосна ръката й и я спря навреме, преди да завърти ключа, и го измъкна от ключалката.

— Натам — прошепна той, показвайки вратата в отсрещния край на кабинета. Последния път, когато влезе в това помещение, мина през същата врата. Вероятно Женевиев щеше да си помисли, че току-що я бе забелязал, макар че беше толкова паникьосана и едва ли разсъждаваше в този момент.

Тя кимна и побягна към другата врата. Когато стигна до нея, изгаси лампите в кабинета и двамата се озоваха в пълен мрак. Но Даниел се ориентира лесно в тъмнината, тъй като си спомняше разположението на мебелите в стаята и препятствията по пътя.

Тя се вцепени, когато спря пред вратата — беше заключена. Но Даниел бързо извади ключа. Беше го правил и преди. Нямаше време за губене, тъй като всеки момент щяха да ги заловят. Бързо отключи вратата, която леко изскърца при отварянето. Използваха я рядко. Избута Женевиев в тесния тъмен коридор, затвори бързо и реши да не заключва. Щеше да вдигне шум, който двамата мъже със сигурност щяха да доловят.

Чу отварянето на вратата. Мъжете влязоха вътре, разговаряйки.

Женевиев се вкопчи в Даниел, а острите й нокти се забиха в ръкава му. Дори да бе чула шумоленето от документите, едва ли бе обърнала внимание.

— Ами сега? — прошепна тя.

— Слизаш по стълбите до кухнята, а от там се връщаш при гостите.

— Ами слугите…

— Те няма да знаят откъде си се появила и защо. При всички случаи ще запазят дискретност.

— Но ако ти се появиш, макар и няколко минути по-късно…

— Не бива да го правя, разбира се. Веднага ще се досетяти тогава няма да ти се размине.

— Но къде ще отидеш? — попита тя шепнешком, но малко по-силно, отколкото трябваше.

— Не се безпокой за мен — отговори той. — Скоро ще се присъединя към теб. Ако майка ти попита къде съм изчезнал, ще й кажеш, че нямаш представа.

Даниел сметна, че трябва да я предупреди, тъй като Женевиев не бе най-умното момиче, което бе срещал.

— Но къде…? — започна тя отново.

Той сложи пръста си върху устите й.

— Тръгвай, ма шери.

Тя се обърна, за да се измъкне, когато той я докосна по рамото. Женевиев го погледна, а той я целуна по устните. После пооправи деколтето на роклята й и бързо пое нагоре по стълбището на прислугата. Подметките на обувките му бяха гумени, каквито в тия времена се намираха по-трудно и от кожени, и безшумни.

Умът му работеше трескаво, припомняйки си какво се бе случило и премисляйки как да се измъкне. Той бе наясно, че ще се види с Женевиев тази вечер, но не бе планирал възможността да попадне в кабинета на баща й — възможност, която със сигурност не би пропуснал. Но сега, с дебелото тесте документи, напъхани в смокинга му, не беше никак добра идеята да се върне на партито. Можеше да се сблъска с някого и да се чуе шумоленето на хартията.

И все пак трябваше да има някакъв начин. Можеше да отиде на гардероба, да си поиска връхното палто, под предлог че си търси запалката, и да премести документите в него. Но имаше риск някой да забележи. Вероятно гардеробната не беше празна.

А този риск бе нищо в сравнение с далеч по-сериозната възможност, ако се върне при гостите, някой да узнае, че е бил с Женевиев в кабинета на баща й. Стълбището за прислугата водеше право в кухнята и слугите щяха да го видят да влиза няколко минути след Женевиев и да съберат две и две. Слугите съвсем не бяха дискретни, както бе уверил Женевиев, а със сигурност и тя знаеше истината. Те живееха заради клюки от този род.

Не че на Ейхен му пукаше от клюки и слухове. Какво от това, ако Мари-Елен дю Шатле научеше, че тайно върти любов с дъщеря й? Не го притесняваше опасността да бъде разкрит. Рано или късно графът щеше да разбере, че липсват документи, отнасящи се до националната сигурност, и щеше веднага да разпита жена си и прислугата. Щяха да завалят обвинения. Някоя от готвачките например, за да защити персонала, можеше да съобщи, че е забелязала младия мъж да слиза по стълбището откъм кабинета.

И тогава, дори господарят на дома да не разполагаше с доказателства, че Даниел е отмъкнал документите, Ейхен щеше да е главният заподозрян. И прикритието му — най-ценното, с което разполагаше — щеше да отиде по дяволите. Не можеше да допусне да се случи подобно нещо.

Вярно, имаше и други начини да се измъкне от къщата. Можеше да се качи по служебното стълбище до третия или четвъртия етаж, да прекоси един от двата по-горни етажа, които без съмнение не бяха осветени, и да се добере до другото стълбище. От там да слезе до задния двор, който сега представляваше градина, а в миналото бе служил за прибиране на каляските. Портата беше заключена, но той можеше да се прехвърли през високата дървена ограда, само че щяха да го забележат от прозорците на балната зала, част от които гледаха натам. Мъж в смокинг, който бяга през задния двор и прескача оградата — не, веднага щяха да го забележат.

Имаше само един безопасен начин да се измъкне от „Отел дьо Шатле“.

Само след минута се намери на последния етаж, използван от прислугата. Таванът бе нисък и силно скосен, а подът, покрит не с мрамор или друга каменна настилка, а със старо скърцащо чамово дюшеме. Нямаше жива душа. Всички слуги бяха долу. Младият мъж бе разучил предварително всяка подробност — не защото бе очаквал неприятности, съвсем не, а защото бе в стила му винаги да има авариен изход. Това бе обичайният му начин на действие, който бе спасявал многократно живота му.

Знаеше, че все някак ще успее да се измъкне през покрива, тъй като гърбът на хотела опираше точно до редицата от жилищни сгради.

Покривът на „Отел дьо Шатле“ беше мансарден тип с множество арковидни остъклени капандури. От пръв поглед разбра, че всички прозорци към покрива бяха разположени в предната част на къщата, откъм стаите на прислугата и беше малко вероятно да са заключени. Все пак изпита облекчение, когато натисна дръжката на първата врата и тя се отвори веднага.

Оказа се тясна стаичка с оскъдни мебели освен единичното легло и дрешника. Осветяваше я бледата лунна светлина, която се процеждаше през мръсните стъкла. Тичешком стигна до прозореца, с приведена глава се промъкна през тясната капандура и грабна ръчката.

Явно рядко отваряха капаците, ако въобще ги отваряха, тъй като едва успя да ги отмести със сила — първо единия, после другия.

Когато студеният нощен въздух нахлу вътре, той се огледа наоколо. Потвърдиха се наблюденията му за сградата от предните няколко дни. Прозорецът се отваряше директно към стръмно наклонения намазан с катран покрив, който се спускаше отвесно към парапет. Парапетът, висока каменна балюстрада с орнаменти, щеше да го прикрие от погледите на минувачите на улицата. Съседните сгради, различни варианти на архитектурата от епохата на Втората империя, нямаха парапети. Е, щеше да използва някакво друго прикритие.

Катранът върху покрива се бе напукал и издул на места от десетилетията и жегите през лятото. Сега бе покрит със сняг, мръсотия и лед. Щеше да е опасно.

Слизането нямаше да е лесно, тъй като официалните дрехи затрудняваха движенията му, а гумените подметки на обувките, идеални за безшумно придвижване в къщата, не бяха предназначени за катерене и слизане по стръмно.

Даниел се хвана за рамката на прозореца и провеси краката си през отвора. В момента, в който обувките му стъпиха на катранения покрив, се подхлъзнаха от снега. Вместо да пусне ръцете си от вътрешната страна на прозореца, той остана да виси там, а половината от тялото му се полюшваше отвън. Междувременно с подметките на обувките си драскаше върху покрива напред-назад, докато изчегърта достатъчно от леда, така че повърхността да е достатъчно грапава, за да му осигури поле за маневриране.

Но не можеше да се довери на повърхността на покрива дотолкова, че да пусне ръцете си от рамката. На няколко стъпки вляво от прозореца имаше висок тухлен комин. Той освободи дясната си ръка, после залюля тялото си, използвайки лявото ходило като опорна точка, и така успя да се хване за комина, без да пуска другата си ръка от рамката на прозореца.

Тухлите бяха ледени и груби. Хоросанът между тях бе стар и ронлив, така че успя да пъхне пръсти дълбоко във фугите и да се залови здраво.

След като овладя тялото си в неподвижно положение, балансира го и се хвана здраво за комина, освободи лявата ръка от прозореца, замахна бързо и вече се държеше за комина с двете ръце.

Внимателно опипваше с крака заледения покрив, изстъргвайки с токовете си снега, за да си осигури надеждно място за подпиране. Сега бе достатъчно близо до комина, за да го прегърне плътно. Даниел имаше яко тяло и употреби цялата му сила, за да се изтласка нагоре към комина, плъзгайки краката си по катранената настилка, докато открие място, на което да се закрепи.

Беше чел, че през предишния век крадците често се придвижвали по този начин по покривите на къщите. Той самият го бе правил няколко пъти и знаеше, че е много по-трудно, отколкото изглежда отстрани. Но се съмняваше, че някой крадец е бил толкова ненормален, че да рискува живота си сред леда и снега на парижката зима.

Даниел се смъкна няколко стъпки надолу до комина, докато стигна до ниска тухлена стена, която отделяше покрива на хотела от съседния. Следващият покрив за негово облекчение не бе покрит с катран, а с цилиндрични керемиди. Върху тях също имаше сняг, но изпъкналата им част улесняваше закрепването. Установи, че с лекота може да се придвижва по керемидите. Билото на покрива не беше стръмно, а плоско, с бордюр, широк около две стъпки. След като стигна до бордюра, установи, че е безопасно да се ходи по него. Вървеше внимателно, балансирайки тялото си и поклащайки се така, сякаш ходеше по опънато въже.

Отдолу се намираше авеню „Фош“, тъмно и безлюдно. Уличното осветление не работеше в тия времена на недостиг на електричество. Беше наясно, че щом вижда улицата и самият той се вижда откъм улицата, тъй като нямаше парапет, зад който да се прикрие.

Имаше и други начини да го забележат. Всеки, който погледнеше през някой от прозорците на последните етажи на съседната сграда, щеше да го види. Хората бяха необичайно бдителни в тези дни, когато непрекъснато се говореше за саботьори и шпиони. Който и да забележеше човек, катерещ се по покрива, нямаше да се поколебае да звънне в Ла Мезон, префектурата на полицията. Беше времето на анонимните доноси и най-голямата опасност, която дебнеше французите, бе някой да ги наклепа в Комендатурата. Рискът Даниел да бъде разкрит бе реален.

Реши да побърза, увеличавайки скоростта, доколкото му позволяваше смелостта, и стигна до ниската тухлена стена, разделяща сградата от съседната. Покривът на следващата беше мансарден като на „Отел дьо Шатле“, но покрит с керемиди, също с плоско било и хоризонтален бордюр, макар че този бе по-тесен, не повече от трийсет-четирийсет сантиметра.

Напредваше внимателно, стъпка по стъпка. Погледна надолу към авенюто и за момент го изпълни страх. Но съсредоточи вниманието си върху важността на мисията и в следващия миг самообладанието му се върна.

След около трийсет секунди стигна до следващата разделителна стена. Тя бе дебела, от камък и от нея стърчаха глинени отдушници и похлупаци на комини. От няколко отдушника излизаше дим, което подсказваше, че обитателите на жилищната сграда бяха сред малцината привилегировани в Париж, които разполагаха с въглища да се топлят. Протегна се да се хване за една от вентилационните тръби, беше студена, после за другата до нея, наведе се леко напред и забеляза нещо любопитно.

Каменната стена стигаше доста навътре в двора на къщата. На около десет стъпки от корниза на покрива върху каменния зид бяха закрепени железни стъпала, които водеха от върха чак до долу в тъмния двор. Железните стъпала се използваха от коминочистачите за достъп до димоотводите.

За миг Даниел се поколеба. Железните стъпала бяха доста далеч. Щеше да е много трудно да се задържи върху стената и да маневрира между вентилационните тръби, зидът бе доста тесен на върха. Единственият начин да се добере до там бе, като се държи за глинените тръби с провиснали надолу крака откъм фасадата на стената, все едно бе маймуна. Вентилационните тръби бяха цилиндрични и не много широки, така че спокойно щеше да се държи за тях. По този начин успя да се добере до редицата железни стъпала за няколко минути. Хвана с ръце най-горното стъпало и пусна краката си върху следващото. Сега вече можеше да слезе по тях, отначало бавно, после по-бързо и най-накрая скочи на земята.

За миг застина на място в празния двор. Прозорците, които гледаха към него, бяха тъмни. Ако се съдеше от пушека през вентилационните тръби, сградата беше обитаема, но явно хората спяха. Тръгна бавно и безшумно по калдъръмената пътека. Вратата на високата дървена ограда бе заключена. В сравнение с онова, което току-що му се наложи да прави, това не можеше да се нарече никакво препятствие. Покатери се по оградата, прескочи я и излезе на алеята зад авеню „Фош“.

Даниел познаваше този район на града много добре. Той запристъпва бавно по алеята, устоявайки на изкушението да побегне, докато стигна до тясната странична уличка. Попипа смокинга, документите си бяха на мястото.

Улицата бе потънала в мрак и зловещо пуста.

Мина покрай тъмната витрина на книжарницата, която бе собственост на евреин, преди германците да си я присвоят. Върху голяма бяла табела с черни букви в готически стил между свастики се четеше: ФРОНТ БУХХАНДРУНГ. Някога елегантна книжарница за чужда литература, сега тя бе чужда по друг начин: вътре се продаваха само немски книги.

Германците бяха оставили следите си навсякъде, но по неясни причини те не посегнаха на нито една от знаковите сгради. Нацистите не се опитаха да унищожат Париж, какъвто той винаги е бил, а само искаха да го анексират, да си присвоят перлата на европейската корона. Но в начина, по който оставяха отпечатъка си, имаше нещо през куп за грош и нетрайно. Като бялата табела над книжарницата, която бе някак набързо поставена. Тя можеше по всяко време да се махне. Сякаш не желаеха да повреждат новопридобитата перла. Първото знаме със свастика, което закачиха на Айфеловата кула, бе отвяно от вятъра и се наложи да поставят ново. Дори Хитлер посети града набързо, само за няколко часа, като смутен турист. Той не преспа дори една нощ тук. Париж не ги желаеше и те го знаеха.

Все пак лепяха плакатите си навсякъде. Виждаше ги по стените на сградите, вдигнати нависоко, така че трудно се четяха, но за това си имаше причина: ако поставеха тъпите немски плакати на височината на очите, веднага щяха да ги свалят или обезобразят. Някои разгневени парижани дори пишеха „Смърт на швабите“ или „Господ да благослови Англия“.

Забеляза плакат с дебелата фигура на Уинстън Чърчил с пура в уста и ухилен. До него стоеше жена с измършавяло, плачещо бебе в ръце. „Ето какво причинява блокадата на вашите деца“ — гласеше лозунгът. Имаше се предвид британската блокада, но всеки знаеше, че това са глупости. Дори върху този плакат, закачен толкова високо, някой бе надраскал: „Ами нашите картофи?“ Всички бяха бесни: картофите, отглеждани от френските фермери, отиваха в Германия, това бе истината.

На друг плакат пишеше: „Etez-vous en regle?“ Редовни ли са документите ви? А можеше да означава също: Вие наред ли сте? Човек винаги трябваше да си носи документите, личната карта, в случай, че бъде спрян от френски жандармерист или от някой функционер — те бяха по-лоши и от германските войници.

Младият мъж винаги си носеше документите. Няколко комплекта всъщност. С различни имена и различни националности. Те му позволяваха да предприема бързи промени, каквито често му се налагаше да прави.

Най-после стигна там, закъдето се бе запътил: стара тухлена съборетина на безименна уличка. Върху скоба от ковано желязо висеше дървена табела, на която пишеше: „ЛЬО КАВО“. „Избата“. Беше бар, разположен под уличното равнище, до който се стигаше по очукано тухлено стълбище.

Върху единичния малък прозорец бяха спуснати щорите за затъмнение при въздушна тревога, но и от двете страни се процеждаше светлина.

Погледна си часовника. Минаваше полунощ. Тъкмо бе започнал комендантският час, който онези мосю — нацистите — бяха наложили в Париж.

Този бар обаче никога не пускаше кепенците. Жандармеристите и нацистите си затваряха очите и му позволяваха да работи. Разбира се, срещу тлъсти рушвети и безплатно пиене.

Слезе по стълбите и натисна старомодния звънец три пъти. Въпреки гълчавата успя да чуе звънеца.

След няколко секунди се появи светла точка в шпионката на масивната боядисана в черно дървена врата. Светлината замига, явно някой погледна през шпионката, и вратата се отвори.

Мястото наистина беше мазе с неравен и напукан циментов под, с петна от разсипани питиета, с криви тухлени стени. Беше много задимено и вонеше на пот и застояла миризма на тютюн, при това долнопробен, и евтино вино. От радиото се носеше музика. До дървения барплот със следи от чаши бяха седнали седмина грубовати работници и една жена, която приличаше на проститутка. Изгледаха го без особено любопитство, но донякъде враждебно.

Съдържателят, който му отвори, го поздрави.

— Мина дълго време, Даниел — каза Паскал, мършаво старче, извехтяло като бара си. — Винаги се радвам да те видя.

Той се усмихна, показвайки неравните си, пожълтели от тютюна зъби, както и два златни. Наведе по-близо сбръчканото си лице.

— Още ли не си намерил „Житан“?

— Очаквам пратка вдругиден.

— Отлично. Още ли са по сто франка?

— По-скъпи са — снижи гласа си. — За другите. За теб има специална отстъпка.

Съдържателят присви подозрително очи.

— Колко?

— Без пари.

Паскал се засмя от сърце с характерния дрезгав кикот на пушач. Ейхен не можеше дори да си представи какви боклуци пушеше обикновено съдържателят.

— Както кажеш — отговори той и се върна зад тезгяха. — Да ти предложа коктейл?

Даниел поклати глава.

— Скоч? Коняк? Или искаш да използваш телефона? — посочи към телефонната кабина в другия край на бара, чиито стъкла бяха счупени от самия Паскал като предупреждение към клиентите да си пазят езика зад зъбите. Дори тук, където не допускаха непознати, човек не можеше да е сигурен кой го подслушва.

— Не, благодаря. Само тоалетната.

Очите на Паскал го стрелнаха за момент, после той кимна. Макар и недодялан и заядлив тип, беше самата дискретност. Знаеше кой му плаща наема и мразеше германците не по-малко от другите. Но никога не говореше за политика. Вършеше си работата, сервираше напитки и нищо повече.

Докато вървеше към другия край на бара, някой му се озъби.

— Черноборсаджия.

Явно бе чул разговора между Ейхен и Паскал. Е, това не можеше да се избегне.

В края на дългото и тясно помещение, където бе такъв мрак, че Ейхен не виждаше почти нищо, имаше вход, водещ към дървено стълбище в окаяно състояние. Стълбите скърцаха издайнически, докато слизаше по тях. Носеше се силна смрад на урина и изпражнения, въпреки че вратата на още по-смрадливата без никакво съмнение тоалетна бе плътно затворена от предвидлив редовен клиент.

Ейхен обаче не влезе в тоалетната, а отвори вратата на килера за метли. Влезе вътре, стъпвайки върху парцали и покрай кофи и шишета с почистващ препарат. Върху стената бе закачена метла с къса дръжка. Той хвана дръжката и я завъртя в посока, обратна на часовниковата стрелка. После я бутна навътре и стената, която бе вход, се отвори.

Влезе в още по-тъмно помещение, около метър на метър, където миришеше на влага и прах. Чуваше се как горе в бара вървят хора. Точно пред него имаше желязна врата, боядисана скоро в черно.

Отвътре се чу рязък глас.

— Уи?

— Марсел е — отговори човекът, известен като Ейхен.

Гласът продължи на френски.

— Какво искаш?

— Имам стока, която може да те заинтересува.

— Каква?

— Мога да ти предложа масло.

— Откъде?

— От склад близо до Порт де Лила.

— Колко?

— Двайсет и два франка килото.

— Това е двайсет пъти повече от официалната цена.

— Да, но разликата е, че мога да ти го доставя.

— Разбирам.

След миг вратата се отвори с механично щракване, а после и пневматично съскане.

Дребен, спретнат младеж с румени бузи, черна коса на къдрици а ла Юлий Цезар и кръгли слънчеви очила му пусна широка усмивка.

— Виж ти, виж ти. Стивън Меткалф от плът и кръв — каза младежът с йоркширски акцент. — Какво ни носиш, приятел?