Робърт Лъдлъм
Предателството „Тристан“ (19)

17

Под краката му пукаха клонки и иглички. След като навлезе дълбоко в гората, за да е сигурен, че не се вижда откъм пътеката и че фаровете на отпътуващите автомобили няма да го осветят, извади фенерчето и военния компас. Насочи лъча към компаса и ориентирайки се по магнитната стрелка, тръгна на север.

Не разполагаха с карта на района, така че Роджър беше съставил схема, използвайки координатите на компаса.

Меткалф знаеше, че Роджър е заровил предавателя в този участък на гората и беше обозначил мястото с проста система от знаци.

Обхождайки със светлинния лъч мястото във всички посоки, той търсеше дърво, белязано с червена боя. Мястото представляваше гъсталак от стари брези с обелени стволове и високи стройни борове. Извън тесния светлинен лъч мракът бе почти непрогледен. Под нощното небе се стелеше гъста покривка от облаци, които закриваха луната. Погледна си часовника. Червеният циферблат показваше почти два часа през нощта. Като във всяка гора и в тази не цареше мъртва тишина. Периодично вятърът разклащаше клоните на брезите. Тук-там пробягваха дребни животинки.

Меткалф крачеше бавно, опитвайки се да прикрива светлината, но нямаше начин да върви безшумно. Постоянно се ослушваше за необичайни звуци, откъдето и да идваха. Тъй като се намираше в района на дача, която принадлежеше на американското посолство, беше близко до ума да очаква, че той се проверява периодично от патрули под шапката на НКВД. Предполагаше, че охраната не се появява посред нощ, но човек никога не можеше да е сигурен.

Къде ли се намираше маркираното дърво? Имаше, разбира се, вероятност Роджър да не е успял да постави уговорените знаци, ако е бил засечен. А може би компасите им не бяха точни, което бе по-вероятното обяснение. Ако уредът не е настроен внимателно, отклонението на стрелката може да достигне до няколко десетки метра. Компасът не е предназначен за ограничени площи, а за огромни пространства.

Най-после стигна до бреза с петно от червена боя, нанесена скоро. Тя все още не беше засъхнала. Брезата се намираше в най-отдалечения край на определения от Роджър участък и бе първата от общо три маркирани дървета, които насочваха към мястото със скрития предавател. Провери отново компаса, пренастрои го, отклони се на шейсет градуса на запад и стигна до втория знак. Дочу пукот отдалеч, вероятно от неколкостотин метра. Замръзна на място, загаси фенерчето и се заослушва. След минута се увери, че шумът не е необичаен и не е свързан с присъствието на човек. Включи светлината, продължи надясно, докато мярна следващото светлеещо петно от червена боя върху дънера на дърво на около сто метра север-северозапад.

Намери го. Последният знак.

Меткалф и Роджър се бяха разбрали предварително как точно ще бъде скрит радиопредавателят. Проблемът се състоеше в това, че Роджър не можеше да е сигурен, преди да стигне на мястото, дали ще успее да го направи според уговорката. Човек никога не знаеше, преди да види с очи, най-важна си оставаше импровизацията. Дали ще се намерят кухини в дърветата. Или някакъв вид постройка, навес или барака.

Отговорът се съдържаше в код, съставен от букви и цифри, които Роджър бе издълбал с джобно ножче в основата на третото маркирано дърво. Меткалф откри знаците, отбелязани с печатни букви: „Це 8 С“. Това означаваше, че апаратът се намираше точно на осем стъпки на север от дървото. „Це“ се отнасяше до третия от шест варианта: беше скрит в земята и покрит с нещо, което е имало подръка. Меткалф отброи осем стъпки и веднага зърна огромния плосък камък, прикрит в по-голямата си част от храсталаците. Обикновен наблюдател нямаше да забележи нищо. Меткалф клекна и разчисти боровите игли, клонки и изсъхнали листа, после отмести камъка. Отдолу се показа зеленият брезент, в който Роджър беше увил малкия кожен куфар, пъхнат в дупка, която той явно бе изкопал предния ден. Меткалф измъкна куфара с огромни усилия, той бе прилепнал плътно към почвата, и след като разчисти пръстта, го отвори. Не беше никакъв проблем да го използва в тъмнината, тъй като предварително бе разучил добре как действа.

В куфара, който тежеше близо петнайсет килограма, беше вграден дванайсетволтов автомобилен акумулатор със захранващо устройство, слушалки и антена, както и самият предавател, който представляваше метална кутия с площ около четирийсет квадратни сантиметра и черен нагънат накрайник. Беше модел ВР-3, най-модерната нелегална комуникационна апаратура. Предавателят бе конструиран от група полски бегълци, които работеха при строга секретност в Лечуърт, на трийсет мили северно от Лондон. Поляците — екип от забележителни специалисти в областта на телекомуникациите, бяха обучени от германците, преди да избягат от страната си в навечерието на нацистката инвазия. Бяха цивилни специалисти, наети от британските тайни служби. Натовариха ги със задачата да подобрят неудобния за носене предавател „Марк X“, който бе толкова обемен, че се побираше в два куфара. Така те създадоха компактен и достатъчно мощен апарат, конструиран от умалени части. Приемателят му бе отличен; мощността беше трийсет вата, което позволяваше да се установяват връзки между континентите. Апаратът нямаше равен. Когато Корки предаде на Меткалф куфара в църквата на „Пигал“ в Париж, той не скри удоволствието си от факта, че бе успял да се сдобие с един от няколкото прототипа, преди дори британското контраразузнаване МИ-6 да сложи ръка върху тях.

„Това чудо прави всички останали машинки отживелица — похвали се Корки. — Останалите апарати са вече музейни експонати. Но, моля те, пази го с цената на живота си. Теб можем да те заменим, но не и устройството“.

Инструкцията за работа с апарата беше мушната под капака на черната метална кутия, но Меткалф я бе научил наизуст. За миг остана неподвижен, за да чуе горските шумове. Долови шума от поклащането на клоните и далечния вик на нощна птица. Нищо друго. Коленете му се бяха намокрили със сняг и краката му започнаха да замръзват. Условията за работа бяха неудобни. Много по-лесно щеше да е, ако имаше възможност да използва предавателя в закрито помещение, но това бе немислимо. Но нямаше също смисъл да си усложнява живота повече от необходимото. Той свали зеления брезентов калъф, в който бе увит куфарът, и го положи върху земята. Така щеше да застане поне на сухо място. Облеклото му съвсем не беше подходящо за нощни похождения в гората: над вечерния си костюм носеше сиво кашмирено палто. Дрехите му се бяха изпоцапали и разкъсали, докато си проправяше път през гъсталака, а този външен вид намаляваше възможностите му да се измъкне, ако се наложеше. Веднага се забелязваше, че е скъпо облечен чужденец, бродещ из гората край Москва, което моментално щеше да породи съмнения, ако го хванеха; нямаше как да се направи на, да речем, местен човек с акцент, но така говореха мнозина граждани на Съветския съюз, които произхождаха от далечни краища, така че не акцентът му би станал непосредствен повод да бъде проверен. Дрехите бяха тези, които щяха да го издадат.

Някъде в подсъзнанието си Меткалф започна да репетира наум история, с която можеше да се оправдае в случай на нужда. Приличаше на гостенин от Америка и за такъв щеше да се представи. Беше отседнал в дачата за уикенда — Лана и Фон Шюслер прекарваха вечерта там, така че не беше неправдоподобно, — а той просто се бе загубил в гората по време на среднощна разходка. Щеше да им каже, че е бил с жена, омъжена жена, съпруга на аташе от посолството. Пожелали са да се усамотят и затова са отишли в гората, а тя вече се е прибрала в дачата… Умът му трескаво измисляше версия след версия, опитвайки се да открие най-достоверно звучащата.

И едновременно изпълняваше спешната си задача. От предния джоб на панталоните си измъкна малък черен овал с два накрайника: кристалът, който бе скрит умело в куфара му в хотела и който беше всъщност отключващият механизъм. Този кристал съдържаше кодираните честоти, на които щеше да предава и приема. Беше опасно да се съхранява заедно с предавателя, тъй като ако откриеха куфара, операционната безопасност щеше да бъде сериозно компрометирана. Човек не държи никога ключа и ключалката на едно и също място. Той прикачи кристала към извод Р в долната част на апарата, после мушна вътре извода на слушалките и включи копчето.

Закрепи фенерчето така, че да осветява предавателя. Трябваше да действа бързо: беше седнал на ярко осветено островче сред тъмната гора. Сега можеха да го забележат от стотици метри разстояние. А ако го хванеха, обстоятелствата щяха да бъдат повече от уличаващи. Веднага щяха да последват арест и карцер на „Лубянка“.

Извади от джобчето на палтото си пакет цигари „Лъки Страйк“ и писалка. В пакета беше скрил няколко малки листчета хартия. Взе едното. Беше еднократен код, напечатан върху азотна оризова хартия, за да може да изгори веднага, ако се наложеше да я унищожи. Освен това се разтваряше в гореща вода и можеше да се погълне в случай на необходимост. Отвъртя капачката на писалката, в която бе намушкана навита на руло копринена кърпичка с размери двайсет на осем сантиметра. Разгъна я върху брезентовия калъф. Коприната беше изписана от край до край с колонки от букви, разположени във вид на таблица.

Еднократният код върху оризовата хартия и шифърът, изписан на коприната, съдържаха най-модерната система за шифроване, измислена някога. Известна като таблицата на Вижьонер, тя беше разработена неотдавна в Лондон от службата на Чърчил за специални операции за агентите на терен. Британците изпреварваха далеч напред американците по отношение на кодовете и шифрите, оплакваше се често Корки, тъй като се отнасяха по-сериозно към шпионажа. Гениалното на тази система се състоеше в това, че беше съвсем проста и лесна за използване и същевременно непробиваема дори с помощта на най-модерните машини за разчитане на шифри. Всяка буква от английската азбука бе заместена с произволна буква. Кодът не съответстваше на нито един образец и шифрованият текст не можеше да се разчете, дори да бъде прехванат. Всеки код се използваше само по веднъж и после се унищожаваше. Единственият дубликат се съхраняваше в базата. Всеки код беше различен. Официалното название на този шифър, състоящ се от заместители на буквите, беше „Неопределен разбъркан код“. Корки често го наричаше „основното оръжие“.

Меткалф пусна захранването, после нагласи превключвателя на позиция „Настройка“. Натисна един ключ, завъртя копче с отбелязана върху него стрелка, докато неоновият индикатор светна. После нагласи друго копче на „Предаване“, избра положение, при което индикаторът светеше най-ярко, показвайки честотата с най-силния сигнал. Сега радиостанцията беше готова за работа.

Беше съставил и шифровал съобщението си предварително. Спешно послание до Корки, в което го информираше какво се бе случило в Москва, за „съгледвача“ от ГРУ Кундров, прикачен към Светлана, и в което искаше справка за този мъж. Меткалф уведоми също Корки, че го следят до степен, която буди тревога, както и за невероятния професионализъм на най-талантливия от наблюдателите му. Постави въпроса дали прикритието му по някакъв начин не е било компрометирано. Накрая съобщи на Корки непосредствените си впечатления от Фон Шюслер, които съвпадаха с оценката на Амос Хилиард — германецът не даваше никакви признаци, че може да бъде вербуван. Изложението му беше лаконично, сведено до максимално сбита форма, със стандартни или предварително уговорени съкращения. Върху коприната наред с таблиците на шифъра бяха изписани и кодирани фрази, използвани често от агентите на терен, като например: „пристигнах безопасно“ или „тайната квартира е локализирана“. Корки беше добавил също и комплект от абревиатури на по-сложни фрази или дълги изрази.

Освен това Меткалф трябваше да осъществи връзката не гласово, а чрез морзовата азбука. И не само за да се гарантира сигурността на трансмисията, което безспорно беше важен фактор. По-съществената причина се състоеше в това, че гласовите сигнали можеха да се предават на разстояние не по-голямо от неколкостотин мили. Такива бяха възможностите на технологията. Дълговълновите сигнали, излъчвани чрез морзовата система, пътуваха на пет пъти по-голямо разстояние.

Доближавайки фенерчето, той погледна листчето хартия, което беше пъхнал в празния пакет от цигари „Лъки Страйк“. Дългите редици от букви биха изглеждали като безсмислици за обикновен наблюдател. Опитни агенти като надзирателя на Лана или русия тип от НКВД веднага щяха да разберат, че са кодови, дори да не успееха да ги разчетат. Това листче хартия заедно с еднократните кодове и шифрите върху коприната бяха изключително опасни улики, ако се стигнеше до обискиране.

Побързай — подканяше се Меткалф. Седиш на осветено място посред тъмна гора край Москва. Всяка изминала минута увеличава риска да те открият.

Започна да почуква върху морзовия ключ, който бе разположен в долния десен ъгъл откъм лицевата страна на предавателя. Работеше бавно, нямаше опит. В Париж не се налагаше да използва радиостанция, а лошото осветление правеше нещата още по-трудни. Шифрограмата беше адресирана до някаква база 23-С у дома, което автоматично сигнализираше, че е за Коркоран. Разшифрованото съобщение щеше да стигне до него по безопасни канали. Веднага щом чу сигнала, че телеграмата е получена, свали слушалките и изключи предавателя.

Изгаси светлината, разглоби апарата, прибра кристала, после върна кутията в брезентовия калъф. Пъхна я обратно в дупката, върна големия плосък камък отгоре и накрая се постара да прикрие следите, които бе оставил на мястото, за да не личи по нищо, че е имало някой. Дочу пукот от счупване на клонче.

Замръзна на място. Заослушва се. Не се съмняваше, че бе предизвикан от нещо по-голямо от катеричка.

Още един пукот, последван от звука на прекършени храсти. И отново.

Не беше животно. Беше човек. Някой се промъкваше трудно през гъсталака, тежките стъпки като че ли приближаваха.

Беше сигурен. Нямаше грешка. Някой идваше към него. Меткалф се премести тихо, колкото можеше, няколко стъпки наляво, за да се скрие зад един бор. Сърцето му биеше лудо. Стоеше на около мегьр от радиостанцията, която току-що бе заровил. Но нямаше начин да е сигурен, че не са го наблюдавали как укрива апарата в земята. Колко ли дълго фенерчето му бе стояло включено? Дали светлината беше привлякла вниманието на човека, идващ насам, който и да беше той.

Даде си също сметка, че ако го откриеха тук, съвсем скоро щяха да намерят и предавателя. Щяха да се чудят какво е правил тук и да претърсят мястото.

Налагаше се да бяга, не можеше да рискува да го хванат. Не само защото се намираше на няколко стъпки от модерна шпионска апаратура, още загрята, което бе сигурно доказателство, че току-що е била използвана, а и защото носеше у себе си други изобличаващи улики. Копринената кърпичка, изписана с криптографски кодове, която беше сгънал и прибрал в джоба на сакото си; у него се намираше и листчето оризова хартия с еднократните кодове. Да не говорим за кристала на предавателя. Всичко това доказваше безспорно, че е шпионин. Ако ме хванат, е свършено с мен.

Дали да не ги изхвърли, да ги пусне на земята и просто да се отърве от тях? А после какво? В момента, в който по-бегнеше, щяха да го последват и да открият онова, което зарежеше на земята. Ако ги изхвърлеше, докато бяга, само щеше да привлече вниманието върху тях. А той не желаеше да се лиши от жизненоважни пособия. Кристалът беше незаменим. Без него нямаше да може да се свързва с базата у дома. Без еднократните кодове и шифрите на коприната не би могъл да шифрова съобщенията си. Щеше да остане изолиран в Москва без средства за връзка с Коркоран.

Беше ясно, че няма избор. Трябваше да бяга, но в момента, в който тръгнеше, щяха да го последват. За миг изпита колебание, обмисляйки възможностите си, опитвайки се да избере най-добрата. Вторачи се в нощния мрак, мъчейки се да види кой приближава. Проклетият агент на НКВД, русият мъж с бледите очи, който сякаш го откриваше, където и да отидеше? Или лейтенант Кундров от ГРУ, надзирателят на Лана?

Не. Не беше нито един от двамата. Сега вече успя да долови в мрака очертанията на приближаващата фигура. Първоначално му се стори, че е военен с шуба и кепе. После Меткалф осъзна, че беше агент на НКВД. Забеляза ясно пагоните и значката на шапката. Определено от съветската служба за сигурност, най-вероятно от управлението за охрана, отделение към НКВД, чиито служители отговаряха за охраната на границите и на зоните със специален режим на сигурност.

Логично бе поделение на НКВД да е натоварено да патрулира в района около вилата на американското посолство. НКВД обичаше да държи под око всички чужденци, особено американците, а една вила извън града изискваше особено внимание. Органите за сигурност приемаха, че всички дипломати са шпиони. След като повечето съветски дипломати в чужбина бяха шпиони, защо и всяка друга страна да не постъпва по този начин? При това положение беше от значение за националната сигурност да се патрулира районът, опасващ собствеността на посолството. Не беше изключено в гората да имат някакво съоръжение. Горите около Москва бъкаха от бази и инсталации на Червената армия, ГРУ или НКВД.

Той обаче не очакваше патрул по това време на нощта. А дали не разполагаха тук с наблюдателен пост? Не, нямаше логика. Те патрулираха на групи най-малко по двама или трима. По това време на нощта обиколките им най-вероятно не бяха чести и затова Меткалф не беше чул или забелязал никакви признаци до този момент.

Но след като имаше един патрул, трябваше да има и още.

Войникът доближаваше все повече. Беше не по-възрастен от двайсет години, но това не означаваше, че е неопитен. Вървеше в тъмницата, без да използва фенерче, което подсказваше, че е обучен да броди нощно време из тия гори и че познаваше пътеките и сечищата. Руснакът имаше предимства пред Меткалф. Секундите течаха, не биваше да остава повече тук, скрит зад дървото. Ако патрулът приближеше още малко, щеше да забележи чужденеца.

Изведнъж лумна огьнче от кибритена клечка и също толкова бързо загасна.

Патрулът драсна клечката, но не за да си светне или да запали цигара. Беше сигнал — сигнал към другите Откъм далечината се чу шум — трополене на тежки обувки. Сега вече можеше да долови и гласове, бърза размяна на реплики. По това се разбираше, че става дума за нещо спешно. Останалите патрули от групата, известени от запалената клечка, започнаха да тичат, чупейки по пътя си клони и храсти, без да си правят труда да скрият движенията си. Те идваха точно към него!

Меткалф си плю на петите, промъкна се в тесен отвор между две дървета, и побягна през храстите, вдигайки шум, който не можеше да се избегне. Тичаше бързо, колкото му позволяваха условията. Придвижваше се зигзагообразно от сечище към сечище, взирайки се напред, за да разбере предварително откъде да мине, но нощта бе почти непрогледна и видимостта ограничена най-много до метър и половина.

Откъм гърба му долитаха виковете на руски, инструкциите, които издаваше старшият на групата. Макар че не смееше да се обърне, по промяната в шума, който вдигаха, разбра, че са се разделили и че всеки е поел по различна пътека с надеждата да установят посоката, в която се движи жертвата им.

Не използваха фенерчета. Най-вероятно не се нуждаеха от светлина, тъй като познаваха този участък от гората. А може би не искаха да губят време да вадят фенерчетата. Каквато и да беше причината, това бе от полза за Меткалф: тъмнината е най-доброто прикритие.

Припомни си смътно топографията на терена, макар и само онова, което бе видял, докато се разхождаха с Лана около дачата и докато го возеха в колата на тръгване от приема. Знаеше, че гората растеше върху хълмист терен, който завършва с падина. Беше я видял от задния двор на дачата. Вътрешното му чувство за ориентация му подсказа, че се движи в посока към падината. Доказателство за това бе и наклонът.

Но как можеше да избяга от обучени патрули? Вероятно бе невъзможно, но поне щеше да опита. Иначе му се пишеше зле. Ако успееха да го хванат и да го отведат на „Лубянка“, щяха да го хвърлят в затвора и нито Корки, нито някой от посолството можеше да го спаси. Американски шпионин в Съветска Русия го чакаше затвор или трудов лагер в Сибир — ужасния гулаг, за който беше чувал, а по-вероятно щяха да го екзекутират.

Изпълнен с ужас, той продължаваше да тича, промъквайки се между дърветата, като се движеше не в права линия, с надеждата да обърка преследвачите си. Изведнъж проехтя изстрел.

Експлозия. Куршум разцепи кората на едно дърво на не повече от метър зад него. Още един! Този път куршумът мина през кората на дърво на стъпка от него. Изведнъж гората се изпълни със стрелба. Куршумите свистяха навсякъде, един мина толкова близо до главата му, че усети струята въздух край ухото си. Залегна на земята, за да ги заблуди, и започна да лази на ръце и колене, после скочи на крака и затича с приведена глава ту насам, ту натам. Уплашен човек винаги прибягва към предвидими действия — обичаше да казва Корки. Най-лесният начин, най-краткият път между две точки. Така че трябва да се наруши този естествен, предвидим начин на поведение.

Нов дъжд от куршуми, няколко минаха далече от него, но един — тревожно близо. Идваха от три различни посоки. Явно мъжете се бяха разделили, опитвайки се да го обградят. Най-малко един от тях стреляше със забележителна точност, при това тичайки. Над главата си Меткалф забеляза скално образувание върху гребена на невисок хребет. Тръгна натам, надявайки се, че заоблените камъни и сипеят ще му предоставят временно прикритие срещу изстрелите. Втурна се напред, после направи скок и се пльосна върху ръбестата скала. Изстена от болка, погледна надолу и видя отблясъка от ледена повърхност на слабата лунна светлина. Беше на ръба на дълбока падина. През нея минаваше поток, който явно бе замръзнал. Двата бряга бяха засипани от сняг и лед. Разстоянието до потока беше повече от шест метра. Щеше да е рисковано да скочи. Но да се върне обратно беше още по-рисковано. Нов залп от стрелба с пистолет засипа земята, куршумите рикошираха от скалите. Неточните попадения бяха признак, че е успял да увеличи разстоянието между себе си и преследвачите. Те явно бяха изостанали доста назад и не можеха да се прицелват, макар да стреляха от различни позиции. Беше много вероятно въобще да не го виждат. Грабна голям камък и го метна възможно най-далече, в обратна посока и вдясно. При падането се чу силен трясък.

Залпът от изстрели последва почти незабавно в посоката, където тупна камъкът, а това му подсказа, че тактиката му бе успешна.

После, без много да му мисли, ръководейки се единствено от инстинкта си за самосъхранение, скочи към заледения бряг на потока с прибрани към тялото крака, за да омекоти удара при приземяването. Болка прониза цялото му тяло, тъй като се подхлъзна и се просна върху неравния заледен бряг. Изправи се с мъка на крака, застана до ръба на потока и провери с крака здравината на леда. Стори му се твърд, с дебелина поне няколко сантиметра. Реши, че ще може да премине. Внимателно пристъпи върху леда, после направи още една крачка и изведнъж кората се пропука и той затъна до колене в полуледената вода. Задъха се. Водата беше непоносимо студена, толкова, че докато се мъчеше да се измъкне от коритото на потока на хлъзгавия бряг, стъпалата му се вкочаниха.

Стрелбата ехтеше далеч зад него, което показваше, че е заблудил преследвачите си и те бяха тръгнали в грешна посока. Беше достатъчно някой от тях да се изкачи на хребета, да погледне към потока и щеше да го види.

Ледената покривка на потока беше тънка и се чупеше, докато напредваше през непоносимо студената вода. Почти стигна до другия бряг, когато десният му крак, напълно безчувствен от студа, се спъна в нещо и той падна с лице върху скования от лед бряг. Дрехите му бяха напълно подгизнали и трепереше от студ, докато се мъчеше да се изправи. Безчувствените му крака не се подчиняваха. Тежаха като безжизнени камъни, напълно лишени от подвижност. Погледна встрани и забеляза на пет-шест метра пред себе си купчина изсъхнали клони и листа, покрити с ледена глазура, в подножието на стръмнината, в края на речния бряг. Вероятно клоните бяха довеяни тук от буря. Меткалф долази с последни сили до купчината. Клоните бяха чупливи и той лесно се промуши в тях, заравяйки се дълбоко. Краката му бяха като парализирани и трепереха, той не можеше да продължи. Трябваше да си почине. Ако се опиташе в този момент да бяга, веднага щяха да го хванат. Нямаше сили, реакциите му бяха забавени. Протегна ръка и подреди сухите клони и листа плътно над тялото си, за да се скрие добре.

Само след минута-две дочу тичащи стъпки и високи гласове, които приближаваха. Меткалф не беше в състояние да определи точно откъде идват. Патрулният наряд можеше да е на хребета, а ако се бяха спуснали в падината, щяха да забележат изпочупения лед на повърхността на потока. Той щеше да ги доведе до мястото, където се криеше, където лежеше, целият треперейки, защото тялото му наистина яко трепереше.

В следващия миг прокънтя изстрел. Така и не разбра от какво разстояние.

— Той е там! Виждам го! — викаше най-младият от патрулите, който го забеляза пръв. Беше селски момък, диалектът му го издаваше.

— Какви ги дрънкаш?

— Ето там! Вася, тъпако, ей там!

— С автомата, идиот такъв, не с пистолета.

Дали го бяха забелязали? Дали сивото му палто не се провиждаше между клоните? Той се сви. Какво можеше да стори? Ако бяха сбъркали, най-глупавото от негова страна би било да се измъкне от убежището си и да привлече вниманието им. Но ако не грешаха, ако някой от тях наистина го бе мярнал и сега подготвяше автомата си за стрелба, беше мъртъв. Добре прицелен изстрел в главата стигаше.

— Добре — каза младежът.

Меткалф не беше религиозен, но усети, че се моли на Господ да са достатъчно далеч, за да не го улучат. Затвори очи и се опита да не мисли за нищо. Сърцето му щеше да изскочи.

Изстрелът проехтя, огласяйки гората.

До него не достигна никакъв куршум. Вероятно беше стреляно в грешна посока.

— Пропусна — дочу глас на възрастен.

— Видях го! — отговори младежът. — Видях очертанията му. Бяха съвсем ясни.

— Идиот — кресна старшият. — Било е сърна!

— Не беше сърна!

Намеси се още един глас на третия член на наряда.

— Артьом е прав. Било е сърна, а нищо чудно да е било елен. Но пропусна.

— Знам как изглежда елен! — възрази младокът. Докато бях момче, ходех често на лов.

— Ти още си момче и току-що стреля по елен, но не го уцели.

— Добре, добре, както кажете. Било е елен — съгласи се младежът, — но съм сигурен, че видях човек. Знам разликата между човек и елен.

Възраженията му бяха посрещнати със смях от останалите.

От обидения глас на новобранеца и подигравките на другарите му стана ясно, че бяха отпаднали подозренията им за присъствието на човек, който бяга през гората.

— Хареса ли малкото ловно приключение, Саша? След като ни накара да тичаме двайсет километра през проклети те шубраци? Според мен за тая вечер спортуването ни бе достатъчно. Студено е, а и смяната ни свършва.

— Кучешки студ — съгласи се другият патрул. — „Орденът Сталин“ се връчва на другаря Шубенцов за смелия му опит да хване и ликвидира елен контрареволюционер въпреки съпротивата на неговите поддръжници кулаци. Хайде да се измитаме.

Дълго, поне половин час, макар че бе изгубил чувството си за време, Меткалф остана затрупан под вейките, листата и снега, преди да посмее да се измъкне. Чу как патрулите от НКВД си тръгнаха, разговаряйки оживено. Те не спираха да се закачат с младока, който пръв забеляза Меткалф. Новобранецът май наистина беше стрелял срещу елен, което бе щастливо стечение на обстоятелствата за Меткалф. Те останаха с впечатлението, че през гората е бягал елен, а не човек. Вече не вярваха на новобранеца, който пръв забеляза Меткалф, макар да беше мярнал само силуета му от далечно разстояние. Но Меткалф реши да изчака за всеки случай, докато се увери, че не е останал никой от патрулите. Ако мястото им бе заела следващата смяна, той не долови никакъв признак за това.

Крайниците му бяха вкочанени и обездвижени, но започна да усеща вече краката си. Кратката почивка му се отрази добре. С огромни усилия той успя да се вдигне на крака, олюлявайки се върху леда, снега и мъртвите листа. Беше премръзнал и изтощен, но задължително трябваше да се махне оттук. За щастие, нощното небе малко просветна. Луната светеше слабо и той можеше да се ориентира. С помощта на компаса и фенерчето тръгна през гората към дачата, като през всичкото време беше нащрек за патрули. Налагаше се да импровизира, за да се добере до Москва, а дачата беше най-подходящото място за това. Имаше автомобили и ако се наложеше, можеше да открадне някой от тях. Все някой от гостите щеше да си тръгне към града и той да се възползва.

Репутацията му на бонвиван щеше да е от полза, за да обясни окаяния си външен вид. Можеше да се направи на глупак и да каже, че е излязъл с момиче, че е бил мъртво пиян, паднал е и се е изпоцапал и изподрал… Винаги имаше начин да се съчини някаква достоверна история. Ако съпругата на посланика беше още там, а нямаше как да не е там, след като имаха гости за уикенда, щеше да повярва, тъй като беше чувала доста пикантни клюки за него. Тя го видя, като си тръгваше, но едва ли би се учудила, ако узнаеше, че е бил с жена…

Доближавайки вилата, той стигна до конюшнята, която видя през верандата. Тук посолството гледаше коне. А той можеше да преспи до сутринта, без да се налага да отговаря на въпроси. Влезе вътре, внимавайки да не събуди животните.

Но конете моментално се размърдаха и започнаха да пръхтят неспокойно. Вътре светеше фенер, вероятно заради конете. Светлината му беше мъждукаща и жълта. Имаше десет клетки, но само три коня — великолепни арабски коне, два черни и един кафяв. Единият изцвили. Бяха красиви, но страхливи животни и ако не успееше да ги успокои, те щяха да вдигнат шум и да събудят гостите и домакините в дачата. Един след друг трите коня се изправиха на крака, пръхтяха с ноздрите си и извиваха шиите си. Бяха с наострени уши. Меткалф приближи внимателно първия, не откъм гърба, за да не го уплаши, а отстрани. Заговори му нежно и тихо. Конят издаде нисък звук, когато Меткалф започна да го гали по шията, раменете и хълбоците. След няколко минути животното се успокои. Ушите му се върнаха в нормално положение, а долната му челюст се отпусна. Останалите също се усмириха. Дишането им стана нормално и безшумно.

Меткалф се отпусна върху купчина слама близо до газовия фенер, който излъчваше макар и слаба топлина, и заспа. Сънят, от който се нуждаеше отчаяно, го връхлетя почти мигновено. Спа дълбоко, сънува странни сънища.

Събуди го лъч слънчева светлина. Беше ранно утро и макар че можеше да спи още часове наред, се надигна. Всичко го болеше. Неудобното легло от слама беше възпалило раните и драскотините, които получи, докато бягаше през гората. Беше целият в слама. Седна, изтри сламките от лицето си и потърка уморените си очи.

Внезапно изскърцаха ръждясали панти и конюшнята се изпълни със светлина. Някой отвори вратите. Меткалф скочи и бързо се шмугна в празна клетка, притискайки се плътно към стената. Арабските коне зацвилиха кротко, не от страх, а за поздрав. Те познаваха човека, който влезе.

Меткалф също.

Облечена в костюм за езда и със забрадка на главата, се появи Лана.