Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Tristan Betrayal, 2003 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Русева, 2004 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,3 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция
- tanyaberb(2008)
- Сканиране
- ?
Издание:
Робърт Лъдлъм. Предателството „Тристан“
Колекция „Робърт Лъдлъм“
Превод: Цветана Русева
Редактор: Марта Владова
Художник: Буян Филчев
Коректор: Станка Митрополитска
Компютърен дизайн: Калина Павлова
ИК „Прозорец“, 2004
Печат: Инвестпрес АД, София
463 с.; 20 см.
История
- —Добавяне
16
Непоправимото бе сторено. Опитът му да дойде тук незабелязано влоши още повече нещата. Нямаше нищо необичайно в това представител на „Меткалф Индъстрис“, който е на посещение в Москва, да присъства на прием, организиран от посолството на САЩ. Беше напълно предвидимо. А сега неуспешните му маневри да се измъкне незабелязано създаваха впечатлението, че крие нещо. Не беше на добро.
Щеше да има лоши последици без съмнение, много по-големи от щетите, които бяха нанесени на вещите му в хотела. Последици, които щяха да го застигнат по-късно.
Дачата, наета от американското посолство, беше скромна двуетажна дървена къща върху гребена на хълм с изглед към обраслата с дървета долина югозападно от Москва. Тя беше центърът на светския живот на чуждестранната дипломатическа общност в Москва, мястото, където посланици, консули, аташета и техните сътрудници се събираха да обменят клюки и новини и се опитваха да измъкват един от друг информация. Повече от година най-важните представители на Америка, Великобритания, Италия, Гърция, Турция и Сърбия се събираха да общуват. Меткалф знаеше, че тук се върши много повече дипломатическа работа, отколкото в която и да е било официална институция; изцяло интимната и неофициална обстановка на това място допринасяше за непринудени разговори и за установяване на по-близки отношения и така даваше възможност да се разменя съществена информация. Понякога дипломатите правеха дълги излети в гората. Имаше нещо много приятно в този вид неофициално общуване на чашка на верандата или на вечеря, на тенис корта зад вилата или на кънки по време на продължителната зима, когато тенис кортовете бяха затрупани със сняг. Но под фасадата на тези светски контакти се криеше политика. Това бе истинската причина да се троши валута за дачата. Всичко беше заради политиката.
Меткалф влезе в главния салон, който бе препълнен с най-различни хора, събрани край бумтящата камина. Някои от лицата позна веднага: британския посланик сър Станфорд Крипс; гръцкия посланик с леви убеждения, но доста отракан; граф Фон дер Шуленбург, висок, белокос джентълмен със знатна осанка, който поради дългогодишната си работа тук беше доайенът на дипломатическия корпус. Имаше и други, които му се сториха познати. Забеляза Амос Хилиард, който му хвърли поглед, ококорвайки се леко, за да му подскаже, че го е видял, преди да извърне очи. Песента „Колко е високо Луната“ се въртеше на грамофона в ъгъла, стар модел „Виктрола“ с ръчка за навиване и огромна декоративна фуния.
Запозна се с една жена, която стоеше близо до входната врата. Оказа се съпругата на американския посланик.
— Натрапник? Ти? — каза тя. — Не ставай глупав, та ти си синът на Чарли Меткалф, нали така? Знаеш ли, двамата с баща ти…
И тя започна да разказва някаква история за общуването им в „Юниън Клъб Лийг“ в Ню Йорк отпреди няколко десетилетия. Често се случваше, когато Меткалф се срещаше с хора от старите елитни среди. Името Меткалф беше не само добре известно, но и излъчваше някакво превъзходство дори сред онези, които притежаваха превъзходство. Защото бащата на Меткалф беше не само богат, но и видна фигура в светските среди, което никога не бе интересувало синовете му. Меткалф често се чудеше дали професията, която си избра — да шпионира в полза на страната си, което изискваше да живее и да работи в пълна анонимност, не беше реакцията му срещу фалша, който усещаше в социалната среда на баща си.
След като свали палтото си и съпругата на посланика погледна учудено разпрания хастар, резултат от тършуването на НКВД в хотелската стая, тя хвана и двете му ръце и започна да описва гостите с тих и доверителен тон.
— Онзи дребничък мъж, ето там, е италианският посланик Аугусто Росо със съпругата си Франсис, американка. Предполага се, че не ни харесва, но всъщност не е така, защото е наистина забавен. Все ни разхожда из Москва в открития си автомобил, обича да играе покер по цяла нощ и има сладък черен шпаньол Пъмпкин. А ето там са неразделните приятели, пълномощните министри на Турция, Гърция и Сърбия, които всяка сутрин си пият заедно кафето в салона на Станфорд Крипс. Румънецът, онзи там, не бива да ти казвам това, се лекува от гонорея и тъй като Москва не е място, където лекуват венерически болести, пътува през седмица до Стокхолм. Е, Стивън, надявам се, че имаш готовност да разговаряш за политика, тъй като всички те говорят само за това, много е досадно, надявам се да издържиш…
Меткалф пое питието — истински скоч, което тя му подаде, и се извини с думите, че не може да си позволи да ангажира повече от времето й. Новината, че е пристигнал, бързо се разпространи сред присъстващите. Дори за важните клечки и знаменитостите тук Меткалф беше знаменитост, макар и от по-ограничен калибър: най-малкото беше интересен бизнесмен на посещение по някаква необявена работа, представителен млад ерген от видно семейство. Беше свежа кръв или по-точно прясна плът, хвърлена в клетката на изгладнели лъвове; всички пожелаха да разговарят с него, да научат последните клюки от Щатите, да го представят на дъщерите или сестрите си.
Алкохолът се лееше, храната също бе в изобилие: хайвер, черен хляб с масло, пушена сьомга. Тълпата излъчваше обаче някакъв фалшив блясък. Тук, сред лишенията в Русия, гостите се радваха на най-доброто. Меткалф беше непознат, но знаеше как да си изиграе ролята. След края на своето юношество той беше присъствал на достатъчно светски събирания и беше експерт по остроумните отговори, вдигането на вежди, косвените намеци за Гротон и Екзетер, Принстьн и Йейл, за партитата в Грос Пойнт и Уоч Хил, и бар „Харбър“.
Около него всички говореха за политика, както го предупреди жената на посланика. Всичко, свързано с войната, и дали САЩ ще се включат в нея. Голяма част от разговорите се отнасяха до Германия. Новината, която Тед Бишъп му подхвърли по-рано, че руският външен министър Молотов заминава за Берлин, беше най-горещата клюка на приема.
„Какво означаваше това?“ — чудеха се дипломатите. Дали Русия не смяташе да влезе във войната в съюз с Германия срещу Великобритания? Ако се окажеше вярно, щеше да е истински кошмар.
Меткалф долавяше откъслеци от разговорите.
— Но Рибентроп подписа десетгодишен пакт за ненападение! — казваше американски аташе на колега британец.
— Наистина ли вярваш, че германците възнамеряват да го спазват? Не ставай смешен.
— Налага се да се придържат към него. Германците не могат да си позволят да водят война на два фронта!
— Всеки договор, който Хитлер подписва, е само лист хартия, никога не го забравяй! Освен това той мрази комунистите.
— Хитлер не е идиот. Никога няма да нападне Русия. Би било лудост — би означавало края му. Хората му не може да не знаят колко силна е Русия, Червената армия…
— Червената армия? Именно в това е разковничето. Сталин застреля деветдесет процента от висшите командири на Червената армия през последните две години и Хитлер го знае.
Меткалф си поговори малко с американския посланик и той му разказа анекдот, който явно бе научил наизуст от непрекъснатото му повтаряне, как тоалетната в резиденцията му в „Спасо Хаус“ („Спаский дом“) се развалила и не можели да намерят кой да я поправи. Тогава посланикът звъннал на заместник-министъра на външните работи Андрей Вишински да го предупреди, че ако до час не му оправят тоалетната, ще отиде в Комисариата на външните работи, за да ползва неговата тоалетна.
Посланикът представи Меткалф на Амос Хилиард.
— Защо не дойдеш някой ден на обяд в посолството? — попита го посланикът.
— Разбира се — промърмори Хилиард, след като посланикът отмина. — Супа от домати в консерва, подправена с кондензирано мляко и ананас от консерва за десерт. Всички консервирани храни, които могат да се намерят. — После снижи гласа си: — Сега, нека видя, да, целият германски състав е тук. Не пропускат прием в дачата. Там е генерал Кьостринг, техният военен аташе, а до него е Хайнрих Херварт фон Битенфелд, когото всички наричат Джони — много полезен източник на информация, противник на нацистите, но това да си остане между нас. А там…
Но Меткалф не го слушаше. Там, в другия край на салона, под ръка с огромен пълен мъж с двойна брадичка и мустачки като четка за зъби стоеше Лана.
Беше облечена в бяла рокля със златисти нишки и изглеждаше на светлинни години от обикновената руска жена. Усмихваше се на нещо, което й говореше нейният любовник, но усмивката й изглеждаше тъжна, насила. Държеше чаша с шампанско, но не пиеше от нея. Лана бе заобиколена от германски офицери в униформи, както и от други мъже в цивилни дрехи, които обаче имаха по нещо издайническо германско — очила без рамки, мустачки като на Хитлер, арогантността на силата. Беше в центъра на група ухажори, но изглеждаше отегчена до смърт.
— …Ако искаш да си наясно с това — казваше Хилиард. — Няма причина да не се срещнете вие двамата. В края на краишата ти си американски бизнесмен, който се стреми да прави пари от каквото може, без да му пука с кого. Нали така?
— Извини ме — каза Меткалф и тръгна към нея като нощна пеперуда, привлечена от светлината. Докато си проправяше път сред тълпата, тя се обърна ненадейно и долови погледа му. Дъхът му спря. Видя в очите й нещо като искри, рикрита ярост, макар че от друг ъгъл можеше да бъде взето погрешно като любопитство — страст дори, като погледите, с които го удостояваше преди шест години. Но той знаеше как да го тълкува. Тя беше ядосана и не прикриваше яда си.
Докато се промъкваше през тълпата, се питаше: „Колко ли коктейла трябва да издържа?“ Търсеше в паметта си добре заучените духовитости. Дали тя щеше да си помисли, че я преследва. Всъщност в това нямаше нищо лошо, тъй като жените обичаха да тича след тях. Но тя не можеше да е сигурна. В края на краищата беше напълно обичайно хора като него да присъстват на прием от този род. Тя имаше да се чуди дали бе просто съвпадение.
— Стивън! — Беше отново жената на посланика, която го пресрещна и опря дланта си върху гърдите му. — Не забелязвам да разговаряш с никоя от присъстващите млади жени тук и смятам, че това е непоправима загуба. Та те умират за мъжка компания. Ти наистина трябва да изпълниш патриотичния си дълг.
— Ще си припомня годините от колежа — отвърна Меткалф и продължи към Лана, докато най-накрая се изравни с нея.
— О, едва ли е нужно да се връщаш толкова назад — закикоти се жената на посланика. — Знаем за всичките ти подвизи в Йейл. Чувам доста пикантни истории за теб.
— Съвестта ми е чиста — каза искрено Меткалф.
Беше толкова близо до Лана, че долавяше деликатния й парфюм, усещаше топлината, излъчвана от разголените й ръце. Сърцето му биеше толкова силно, че се чудеше дали не издава звук.
Изведнъж Лана се обърна и срещна погледа му.
— Чистата съвест — каза тя равнодушно — е симптом за слаба памет.
Той се усмихна глупаво и отговори на руски.
— Виждам, че тази вечер нямаш представление.
Тя го погледна и му върна усмивката. Само човек, който я познаваше, можеше да разбере, че усмивката не беше искрена.
— Изглежда, че се справят отлично и без мен.
— Твърде се съмнявам. Може ли да се запозная с… твоя приятел? — Меткалф бе придал на лицето си невинно изражение, но тя знаеше това.
В очите й проблясна раздразнение, но тя го прикри с учтиво кимване.
— Разбира се. Руди, искам да ти представя един мой познат.
Рудолф фон Шюслер погледна Меткалф без никакъв интерес. Подаде влажната си пухкава ръка и се здрависа с него. Беше висок, пълен мъж с малки, игриви очички и козя брадичка, която се подпираше върху двойната му гуша и висеше като животинска кожа.
— За мен е удоволствие — каза Меткалф на английски. — За мен е чест да се запозная с мъж с толкова непогрешим вкус към жените.
Светлана се изчерви. Фон Шюслер погледна учудено, сякаш не знаеше какво да отговори.
— Разбрах, че работите в една от най-изисканите дипломатически мисии в Москва — продължи Меткалф.
— А вие сте тук за…? — попита Фон Шюслер.
Гласът му бе тънък и нежен като на жена.
Дали имаше предвид в Москва или на приема? Меткалф реши, че питаше за Москва.
— Налага ми се доста да пътувам заради работата си.
Той се извърна леко, принуждавайки Фон Шюслер да направи същото, отделяйки се от групата германци, с които бъбреше. Останалите се върнаха към разговора си, давайки възможност на Меткалф, Лана и Фон Шюслер да поговорят насаме.
— А тя е?
— Семейната ни компания е „Меткалф Индъстрис“. Вероятно сте чували.
— Не съм добре запознат с американските корпорации.
— Наистина? Но не може да не сте чували поне за най-големите, които помогнаха на режима ви да укрепне. Ами корпорацията „Форд“ построи транспортните средства на Вермахта. Камионите, с които вашите войници се придвижват из Франция и Полша, са произведени от „Дженерал Мотърс“ — камионите, които са гръбнакът на германската военна транспортна система. — Той замълча за миг, наблюдавай ки внимателно изражението на германеца. — А вашият фюрер удостои Хенри Форд с най-високото отличие на нацистите — голям кръст с орел. — Той вдигна рамене. — Казвали са ми, че Хитлер държал портрет на Форд на бюрото си.
— Е, доколкото си спомням, един от американските президенти беше казал: „Бизнесът на Америка си е неин бизнес“, я! — отговори Фон Шюслер, присягайки се да си вземе сандвич с риба.
За миг Меткалф си помисли, че германецът му намигна, но после разбра, че е само тик.
— Някои от нас в американския бизнес смятат — каза внимателно Меткалф, — че международната търговия проправя пътя на политиката. Винаги е приятно, когато правим пари, като едновременно помагаме… за укрепване на онези исторически сили, които не можем да подкрепим открито, акоразбирате какво искам да кажа.
Меткалф подхвърляше стръв, но дали германецът щеше да я захапе? Без съмнение Фон Шюслер разбираше за какво намеква Меткалф — че има пред себе си още един американски бизнесмен, който тайно подкрепя нацистите. Ако захапеше стръвта, Фон Шюслер вероятно щеше да разкрие поне част от личните си симпатии. Но ако беше таен опонент на нацисткия режим, индикациите щяха да бъдат неуловими и Меткалф трябваше да бъде нащрек за признаци в поведението му или в изражението му.
— Убеден съм, че парите, подобно на любовта, винаги намират пътя — каза безпристрастно Фон Шюслер.
— Не всички мои колеги мислят като мен — каза предпазливо Меткалф. — Има бизнесмени, които не желаят доброто на нацистите. Те ви смятат за варвари.
Фон Шюслер сякаш настръхна.
— Кажете на вашите приятели бизнесмени, че ние не сме варвари. Германският народ — истинският германски народ — винаги е обичал красотата и силата. Ние се стремим само да наложим цивилизованост и ред. Обединена Европа под водачеството на фюрера ще е място на мир, законност и ред. А редът е жизненоважен за бизнеса, нали?
Меткалф наблюдаваше внимателно изражението му за някакъв признак на скептицизъм, проблясък на съмнение, намек за ирония, за най-дребното несъответствие между думите, които изричаше, и онова, което мислеше в действителност.
Не, нямаше. Лицето на Фон Шюслер остана спокойно, сдържано. Чувствата, които той изрази, бяха за него съвсем обичайни. Говореше така, както един учител обяснява разликата между влечугите и бозайниците на слаб ученик. Дребно човече със сивкавокафява коса и очила с дебели рамки дръпна настрана Фон Шюслер и започна да му говори бързо на немски.
Най-после Меткалф и Лана останаха насаме, а тя прошепна:
— Никога вече не идвай вкъщи, никога, разбра ли?
— Боже, Лана, извинявай! — отговори Меткалф съкрушен. — Не знаех, че…
— Не, ти нищо не знаеш. — За миг тя като че ли омекна, гневът й стихна. — Има много, много неща, които не знаеш.
— Започвам да съзнавам това, — Много неща, повтори той наум думите й. Едно от тях беше, че не бе осъзнал колко много я обича. — Имаме недовършена работа двамата с теб.
— Работа, да — отговори тя, поклащайки тъжно глава. — За теб всичко е работа. Чух какво каза на Руди, че си готов да правиш бизнес с тези хора. Пред всемогъщия долар няма спирачки.
— Вероятно има някои неща, които не разбираш — възрази той.
— Ти си бизнесмен. Предприемач. Може да се опиташ да се разбунтуваш срещу онова, което са ти дали, което си наследил, но петното остава винаги с теб.
— Петно?
— На капитализма. От правенето на пари с кръвта на работниците.
— Ясно — каза Меткалф.
Тя вече не говореше като предишната безгрижна, аполитична Лана, звучеше като комсомолски инструктор, сякаш бе възприела цялата пропаганда на Комунистическата партия, на която преди това се подиграваше.
— Ако предприемачеството е петно, тогава Русия е… изчистила… от себе си това петно през последните години.
— Нашият велик лидер казва — започна тя с приповдигнат тон, — не можеш да направиш омлет, без да изгориш птицефермата. Или както се казва в лозунга, комунизмът е съветска власт плюс електрификация на цялата страна.
Какви ги дрънкаше тя? Какво се опитваше да каже? Дали говореше тия глупости умишлено? Той обаче не долови следа от ирония върху лицето й.
— Мисля, че Сталин се изрази по-различно. Той се опита да защити кървавите чистки с думите, че не можеш да направиш омлет, без да счупиш яйцата.
Тя се изчерви.
— Далеч преди руския народ Сталин осъзна, че винаги ще има врагове на онова, което се опитваме да постигнем.
— О? И какво се опитвате да постигнете?
— Ние изграждаме нова социалистическа държава, Стивън. Всичко ще бъде колективизирано. Не само колективните стопанства. Всичко. Фабриките. Семействата. Много скоро и поезията ще бъде колективизирана също! Можеш ли да си представиш общество, което да постигне всичко това?
Тя говореше глупости, повтаряйки като папагал празни лозунги. Но те бяха толкова нелепи, че не беше изключено просто да се подиграва на пропагандата, която заливаше страната. Беше ли възможно? И все пак дори да взимаше на подбив зловещия език на комунистическата пропаганда, го правеше толкова тънко, с такава вещина, че той не можеше да го разпознае, както и нея. Какво й бе станало на сладката, естествена Лана, балерината, която обикновено не взимаше нищо на сериозно?
— Лана — прекъсна я той. — Трябва да поговорим.
— Ние говорим, Стива.
— Насаме.
Тя замълча за миг, сякаш преценяваше нещо наум.
— Познаваш ли тукашната природа? Земята е наистина много красива. Да се поразходим, а?
Тя направи предложението си безцеремонно, хладно, но той разбра какво искаше да му каже. За първи път тя се съгласяваше да поговори с него.
— Би било чудесно — съгласи се той.
Беше кучешки студ навън, доста неподходяща нощ за разходка на поляната зад дачата. Лана носеше дълго кожено палто от норки и същата шапка — екстравагантен ансамбъл, който не се намираше в тия времена в Москва. Зачуди се дали не беше подарък от германския й любовник.
„Тези хора“ — нарече тя презрително нацистите. Какво искаше да каже? Дали мразеше Шюслер и неговите идеи? Ако нещата стояха по този начин, защо ходеше с него? Лана, която познаваше, не беше материалистка. Тя никога не би си хванала любовник само заради нещата, които може да й купи.
И все пак се бе превърнала в пълна загадка за него. Какво преследваше сега? Защо ходеше с германец? Какво мислеше в действителност за сталинистката система? Коя беше тя?
— Наистина ли си тук по работа, Стивън? — попита Лана, докато крачеха безцелно, а снегът скърцаше под обувките им.
Тя спазваше известна дистанция от него, забеляза той, сякаш за да му подскаже — на него и на някой, който може да ги наблюдава, че те не са нищо повече от приятели или познати, както натърти пред Фон Шюслер. В далечината Меткалф забеляза очертанията на ниски постройки, вероятно конюшни.
— Разбира се. Това е моето занимание. Много добре знаеш.
— Изобщо не знам с какво се занимаваш, Стивън. Колко време ще останеш в Москва?
— Само няколко дни, Лана…
— Защо дойде на приема, защото знаеше, че аз ще бъда тук ли?
— Да — призна той.
— Миналото си е минало, Стивън. И двамата пораснахме и се променихме. Имахме кратка любовна връзка много отдавна, но тя приключи.
— Влюбена ли си в германеца?
— Той е забавен. Как да се изразя, шармантен.
Изрече думите си безгрижно, но не прозвуча убедително.
— Шармантен не е думата, за която човек се сеща, когато погледне Фон Шюслер. По-скоро печален.
— Стивън — каза тя с предупредителен тон, — не е твоя работа да ровиш в сърцата на хората.
— Не. Ако въобще става дума за сърца. А не за нещо друго.
— Какво например?
— Ами, норка не се намира лесно в Москва.
— Получавам много добра заплата в момента. Шест хиляди рубли месечно.
— Всички рубли в хазната не стигат дори да купиш нещо, което го няма.
Едното ъгълче на устата й се изкриви в лукава усмивка.
— Това е подарък. Макар да е нищо в сравнение с подаръка, който получих от теб.
— И преди си споменавала за някакъв подарък, който си получила от мен. Какъв подарък, Лана?
— Руди е добър с мен — каза тя, пренебрегвайки въпроса.
— Той е щедър. Прави ми подаръци и какво от това?
— Не е в стила ти.
— И кое не е в стила ми?
— Да имаш връзка с мъж само защото ти купува норки и бижута.
Тя обаче не се хвана.
— Така изразява любовта си.
— Любов?
— Увлечението си, тогава.
— Да, но аз като че ли не вярвам, че ти… си увлечена по него, или греша?
— Стивън — каза тя раздразнено. — Не можеш да имаш към мен повече претенции.
— Знам това. Разбирам. Но трябва да се срещнем, да поговорим. Важно е.
— Да поговорим? — изсумтя тя. — Знам как говориш.
— Нуждая се от помощта ти. Трябва да се договорим за среща. Утре следобед свободна ли си? Ще се върнеш ли в Москва дотогава?
— Ще се върна — отвърна тя, — но не виждам причина да се срещаме.
— В парка „Соколники“. На обичайното място, където се виждахме преди…
— Стива — прекъсна го тя. — Тихо.
Внезапно Лана показа с глава към мъж, който се появи на верандата недалеч от мястото, където се разхождаха. Той се обърна, погледна натам и позна лицето му. Беше мъжът от ГРУ, който седеше на реда зад него в Болшой, който го заговори за нея.
— Виждал съм го и преди — прошепна Меткалф.
— Лейтенант Кундров от ГРУ — отговори тя тихичко. — Той е моят пазач.
— Твоят… пазач?
— Вероятно задачата му е важна, той е необичайно високопоставен, за да му поръчат да ме следи. Вече от година и половина е моя сянка. Отначало ми беше смешно. Където и да отидех, ме следваше. Имам среща с приятели в ресторант, а той е на съседната маса. Отивам да пазарувам, а той е на опашката зад мен. На всяко представление на Болшой, в което участвам, е на едно и също място. Накрая го поканих на чай. Направих го пред други хора, важни особи, на едно частно парти в Болшой, така че да не може да откаже.
— Защо?
— Защото исках да се запозная със своя надзирател. Вероятно един ден той ще нареди да ме приберат за екзекуция. Вероятно един ден той лично ще ме екзекутира. Предпочитам да познавам човека, който е приел съдбата ми като своя служебна задача.
— Но защо! Защо ще пращат по петите ти някой да те надзирава?
Тя вдигна рамене.
— Предполагам, че се дължи на положението ми, на това, че съм прима балерина — добави тя с развеселен глас. — Станах важна особа и затова ме наблюдават изкъсо. Една балерина, която поддържаше връзка с чужденец — капиталист, — беше изпратена на заточение в Сибир. Ние сме птици в клетка.
— Значи си се примирила — каза Меткалф на английски.
— Примирила — харесва ми тази дума. Как се пише?
Да се примириш с надзирателя си, помисли си Меткалф. Явно беше руски специалитет. Докато й казваше как се пише думата, забеляза, че човекът от ГРУ, лейтенант Кундров, вървеше през поляната към тях.
— Светлана Михайловна — каза той на руски със силния си баритонов глас, — добър вечер. Много е студено навън. Ще се разболеете.
— Добър вечер, Иван Сергеевич — отговори Лана с подчертана любезност. — Позволете ми да ви представя този бизнесмен, който е на посещение у нас.
— Стивън Меткалф — каза Кундров. — Да, мисля, че се запознахме в Болшой.
Те се здрависаха.
— Вие сте любител на балета, доколкото разбирам — попита Меткалф.
— Аз съм почитател на Светлана Михайловна.
— Аз също, но се страхувам, че сме част от много други.
— Вярно е — отговори руснакът. — Светлана Михайловна, вие прекарвате вечерта тук? Като гости на посланика?
Дали не премина проблясък на раздразнение върху лицето й?
— Вие знаете всичко за мен — отговори Лана весело. — Малко ски и езда. А вие?
— Не, не бях сред поканените, страхувам се.
— Срам и позор — възмути се Лана.
Кундров се обърна към Меткалф.
— Как успяхте да стигнете дотук? Предполагам, че не сте имали големи проблеми. В наши дни трудно се намира такси. Надявам се „Интурист“ да ви е осигурил кола и шофьор.
Явно той знаеше за опита на Меткалф да се измъкне от опашката си. Меткалф реши да се възползва от възможността да поправи грешката си.
— Истината е, че предпочитах никой да не разбере, че идвам тук. Няма да повярвате какви перипетии имах.
— Но защо? Това е съветският рай — отговори му човекът от ГРУ спокойно. — Тук няма тайни. Не и от нас.
Меткалф си придаде глуповат вид.
— Точно това е проблемът.
— Не съм сигурен, че ви разбрах.
— Вие, момчета — от ГРУ, НКВД или каквото и да е там, — сте големи дърдорковци. Клюкари. Изпускате се и клюките тръгват.
— Изпускаме се пред кого?
Меткалф облещи очи.
— Пред брат ми, кой друг? Заклех му се, че ще си гледам само бизнеса. Никакви партита. Дадох му дума. Последния път си навлякох достатъчно неприятности. Вижте, брат ми, той е сериозният човек от семейството, си мисли, че съм се променил. Смята, че съм влязъл в релси. Нека си мисли така. Заплаши ме, че ще ме отстрани от семейния бизнес, ако се върна към старите си навици.
— Колко трогателно — отговори Кундров. Но лукавата му усмивка показваше, че не вярва и дума от това, което Меткалф му каза. Той махна с ръка към дачата, сякаш да покаже всичките гости вътре. — И тези хора, никой от тях няма да ви забележи, вашият стар начин на живот? Никой от тях няма да каже и дума?
— Не се притеснявам от тях. А от проклетия шофьор. Британеца, който брат ми изпрати с мен уж да ме вози до срещите и да ме надзирава. От него се опитах да се измъкна.
— Е, можете да разчитате на моята дискретност — каза Кундров.
— Радвам се да го чуя — отвърна Меткалф. — Знаех, че мога.
Лана се изкашля.
— Ще ме извините ли, господа? Трябва да се връщам при Руди. Той ще си помисли, че съм го зарязала.
Час по-късно Меткалф се качи в бентлито на втория секретар в британското посолство, където имаше и други гости, които се връщаха в Москва. Настроението им беше пиянско, разменяха си закачки на висок глас, заливаха се от заразителен смях. Когато колата стигна в края на дългия черен път и тъкмо щеше да завие по павираното шосе, Меткалф изведнъж викна:
— По дяволите, забравих си куфарчето!
Няколко души измърмориха. Един от тях извика:
— Не, няма да се връщаме. Можеш да бъдеш сигурен, че момчетата от НКВД вече са го отворили и са задигнали съдържанието му.
— Само спри, ако обичаш — каза Меткалф.
— Да не си решил да се върнеш пеш? — възкликна женски глас.
— Ще подишам чист въздух — отговори Меткалф. — Ще хвана друга кола.
Слезе от бентлито и тръгна бавно обратно към дачата, докато автомобилът изчезна от погледа му. После спря, за да се огледа и да се увери, че никой не го наблюдава.
Рязко се отклони от пътеката и изчезна в гъстата гора. Беше сигурен, че никой не го видя. Нито преследвачът му със сивите очи, нито надзирателят на Лана Кундров. Ако беше сгрешил, ако все пак го следяха, последиците щяха да са огромни. Но той не можеше да бъде по-внимателен.