Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (8)

Лукас Йесен-Петерсен, бивш съпруг

Когато Виорел се роди, тъкмо бях навършил двайсет и две. Вече не бях студент, който току-що се е оженил за бивша своя приятелка от университета, а мъж, отговорен за прехраната на семейството си, понесъл огромен товар на плещите си. Родитйлите ми, разбира се, дори не дойдоха на сватбата ихе зарекоха, че ще ми откажат всякаква финансова подкрепа, ако не напусна Атина и не получа попечителство над сина си (по-точно баща ми заяви това, тъй като майка ми се обаждаше по телефона и плачеше — ту казваше, че съм луд, ту, че искала да гушне внука си). Аз се надявах упорството им да мине, като разберат колко обичам Атина и че съм решен да остана с нея.

Но то не минаваше. И сега ми се налагаше да се грижа за жена си и сина си. Прекъснах следването в инженерния факултет. Баща ми се обади. Заплашваше ме и ме молеше ласкаво. Казваше, че ако продължавам в същия дух, ще ме лиши от наследство, но ако се върна в университета, той ще ми помага „временно“ — по негови думи. Аз отказах. Романтизмът на младежките години изисква от нас да сме крайни. Казах, че мога и сам да решавам проблемите си.

До деня, в който Виорел се роди, Атина се стараеше да се опознаем по-добре. Но това не се случи посредством сексуалните ни отношения — да си призная, бяха доста сдържани, — а посредством музиката.

Музиката е древна колкото човечеството, обясниха ми по-късно. Предците ни, които са се местели от една пещера в друга, не са могли да носят много неща със себе си, но според съвременната археология освен малкото храна в багажа им винаги имало и музикален инструмент, обикновено барабан. Музиката не само ни носи настроение, тя не е просто за развлечение. Музиката отива много отвъд това — тя е идеология. Ние разбираме какъв е един човек според музиката, която слуша.

Докато гледах как Атина танцува бременна, докато я слушах как свири на китара, за да успокои бебето и да му покаже колко е обичано, аз се оставях нейният начин за възприемане на света да зарази и мен. Първото нещо, което направихме, когато Виорел се роди и се прибрахме вкъщи, бе да му пуснем адажио от Албинони. Когато се карахме, успявахме да преодолеем трудните моменти с помощта на музиката — не че съм в състояние да направя някаква логическа връзка между скандалите и музиката, освен мислейки за хипитата.

Но целият този романтизъм не беше достатъчен за осигуряване на прехраната. Тъй като аз не свирех на никакъв инструмент и не можех дори да забавлявам клиенти в бар, успях да си намеря работа единствено като стажант в архитектурна фирма — правех изчисления. Плащаха съвсем малко на час, та ми се налагаше да излизам рано от къщи и да се прибирам късно. Почти не можех да виждам сина си — по това време той спеше. Също така почти не можех да разговарям или да правя любов с жена си, която беше изморена. По цяла нощ се питах: кога ще се оправи финансовото ни положение, кога ще заживеем достойно, както заслужаваме? Въпреки че бях съгласен с Атина за безполезността на дипломата в повечето случаи, за инженерството (и правото, и медицината примерно) беше фундаментално човек да има определени технически познания. Иначе би рискувал живота на хората. И аз бях принуден да прекъсна преследването на важна за мен мечта — професията, която си бях избрал.

Започнаха разправиите. Атина се оплакваше, че не обръщам достатъчно внимание на детето, че ако ставало въпрос единствено за създаването на дете, тя можела и сама да се оправи, без да се налага да ми създава проблеми. Неведнъж затръшвах вратата на дома ни. Излизах, крещейки, че тя не ме разбира, че и аз не разбирам как така съм се навил на такава „лудост“ да имаме дете на двайсет години, преди да сме в състояние да си осигурим минималните финансови условия. Постепенно престанахме да се любим, дали от умора, дали защото и двамата изпитвахме гняв един към друг.

Започнах да изпадам в депресия, смятайки се за употребен и манипулиран от любимата жена. Атина забеляза, че ставам все по-странен, но вместо да ми помогне, реши да се концентрира само върху Виорел и музиката. Започнах да използвам работата си като вид бягство. Понякога разговарях с родителите си и все чувах едно и също — била забременяла само за да ме върже.

От друга страна, тя ставаше все по-набожна. Веднага поиска да направим кръщене, сама избра името на бебето — Виорел, от румънски произход. Мисля, че освен малцина емигранти в Англия никой не се казва Виорел. Аз го сметнах за артистично и отново си дадох сметка, че става дума за странна връзка с неизживяно минало — дните, прекарани в сиропиталището в Сибиу.

Опитвах се да се приспособя към всичко това, но усещах как губя Атина заради детето. Разправиите ни ставаха все по-чести, тя започна да ме заплашва, че ще се изнесе, понеже Виорел получавал „отрицателна енергия“ от нашите караници. Една вечер аз се изнесох от къщи след поредната заплаха. Мислех, че ще се върна, щом се поуспокоя.

Крачех из Лондон без определена посока, проклинах живота, който си бях избрал, детето, което бях приел, жената, която май вече не проявяваше никакъв интерес към мен. Влязох в първия бар. Намираше се близо до метростанция. Изпих четири уискита. Когато в 11 часа затвориха бара, отидох до един денонощен магазин, купих си бутилка уиски, седнах на пейка на площада и продължих да се наливам. Група младежи се приближиха до мен, помолиха ме да ги почерпя, аз отказах и те ме набиха. Веднага дойде полиция и ни откараха в управлението.

Щом дадох показания, ме пуснаха. То е ясно, че не обвиних никого, казах, че е била случайна разправия. Иначе щеше да ми се наложи да прекарам няколко месеца от живота си по съдилищата като жертва на насилие. Понечих да изляза, но бях толкова пиян, че паднах върху бюрото на един инспектор. Той се ядоса, ала вместо да ме задържи за неуважение към властите, ме изхвърли навън.

А там един от моите нападатели ми благодари, че не съм раздухал случая. Каза, че съм много мръсен — целият бях оцапан с кал и кръв. Посъветва ме да се преоблека, преди да се прибера. А аз вместо да продължа по пътя си, го помолих да ми направи една услуга, да ме изслуша, тъй като изпитвах огромна необходимост да говоря.

В продължение на час той слуша безмълвно моите оплаквания. В действителност аз не разговарях с него, а със себе си. Момче, пред което е животът, с кариера, която би могла да е блестяща, от семейство, което има достатъчно връзки, за да му бъдат отворени много врати, сега прилича на просяк от Хампстед, пиян, уморен, потиснат, безпаричен. И всичко това заради жена, която дори не ми обръща внимание.

В края на историята вече виждах по-ясно положението си — живот, който сам си бях избрал, вярвайки, че любовта побеждава всичко. Но не е така. Понякога тя ни води към пропастта. При това с утежненото обстоятелство, че със себе си повличаме и любимите създания. В моя случай аз бях на път да съсипя не само себе си, но също и Атина, и Виорел.

Тогава си повторих отново, че съм мъж, а не момчето, родено в златна люлка. Бях посрещнал достойно всички предизвикателства. Прибрах се, Атина вече спеше, прегърнала бебето. Изкъпах се, излязох, за да изхвърля калните дрехи, и си легнах удивително спокоен.

На другия ден казах, че искам развод. Тя попита защо.

— Защото те обичам. Обичам и Виорел. А постоянно ви упреквам, че заради вас двамата съм се отказал от мечтата си да стана инженер. Ако бяхме изчакали малко, нещата щяха да са по-различни, но ти мислеше само за собствените си планове. Забрави да включиш и мен в тях.

Атина не реагира, сякаш беше очаквала това поведение или несъзнателно го беше предизвикала.

Сърцето ми кървеше, понеже очаквах да ме помоли да остана. Но тя изглеждаше спокойна, примирена, загрижена единствено за това бебето да не ни слуша. Тогава се уверих, че никога не ме е обичала, аз съм бил просто инструмент за осъществяване на тази смахната мечта — да има дете на деветнайсет години.

Казах й, че може да задържи къщата и мебелите, но тя отказа. Щяла да отиде при майка си за известно време, да си потърси работа и да си наеме апартамент. Попита дали ще мога да й помагам финансово за Виорел. Веднага се съгласих.

Станах, целунах я за последен път — дълго, — отново настоях да остане там, но тя пак каза, че ще отиде в дома на родителите си, щом си оправи нещата. Настаних се в един евтин хотел и всяка вечер очаквах да ми позвъни и да ме помоли да се върна, за да започнем отначало нов живот. Бях готов дори да продължим стария си живот, ако се налага, тъй като раздялата ми помогна да разбера, че на света няма нищо по-важно от жената и детето ми.

След седмица ми се обади. Но ми каза единствено, че е изнесла нещата си и няма намерение да се връща. След още две седмици разбрах, че е наела малко таванско помещение на Басет Роуд, където всеки ден й се налагаше да изкачва с детето три етажа. След още два месеца подписахме документите.

Моето истинско семейство си тръгна завинаги. А семейството, в което съм се родил, ме прие с отворени обятия.

Веднага след раздялата и огромната болка, която последва, аз се запитах дали това не е било поредното грешно решение. Необмислено решение, така присъщо на хората, чели прекалено много любовни истории в юношеските години и пожелали да повторят на всяка цена легендата за Ромео и Жулиета. Когато болката поутихна — единственият лек за това е да мине време, — разбрах, че животът ми е позволил да срещна жената, която бих могъл да обичам цял живот. Всяка секунда до нея си бе струвала и въпреки случилото се аз отново бях готов да повторя всяка стъпка.

Ала освен че излекува раните ми, времетб ми показа нещо любопитно — можем да обичаме повече от един човек в живота си. Ожених се повторно, щастлив съм с новата си жена и не мога да си представя да съм без нея. Но това не ме задължава да се отрека от всичко преживяно. Просто трябва да внимавам да не сравнявам двете жени — любовта не може да бъде измерена както може да бъде измерена дължината на пътя или височината на сградата.

От връзката ми с Атина остана нещо много важно — син, нейната голяма мечта, която ми бе споделена, преди да решим да се оженим. Сега имам друг син от втората си жена и този път съм по-подготвен за всичко хубаво и лошо, свързано с бащинството. Не е като преди дванайсет години.

Веднъж, когато отидох да взема Виорел за уикенда, реших да засегна темата. Попитах я защо е била толкова спокойна, когато й казах, че искам да се разделим.

— Защото съм се научила да страдам мълчаливо. През целия ми живот е било така — отговори тя.

Едва тогава ме прегърна и изплака всичките сълзи, които не бе успяла да пролее в деня на раздялата.