Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A bruxa de Portobello, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 39гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pax7843(2007)

Издание:

Автор: Паулу Коелю

Заглавие: Вещицата от Портобело

Преводач: Вера Киркова

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Снежина Томова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: © Archivo Idee

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-144-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/342

История

  1. —Добавяне

Самира Е Халил, домакиня

Моят внук! Той какво общо има с това? В какъв свят живеем, боже мой? В средновековието ли сме, още ли се преследват вещици?

Изтичах към него. Носът на детето беше изцапан с кръв, но то май не споделяше тревогите ми. Блъсна ме.

— Мога сам да се защитавам. И се защитих.

Въпреки че самата аз така и не родих дете, познавам детските сърца. Доста повече се притеснявах за Атина, отколкото за Виорел. Тази караница беше една от многото, в които му предстоеше да бъде въвлечен през живота си. В подпухналите му очи се четеше известна гордост.

— Група деца в училището казаха, че мама е по-следователка на дявола!

Шерин си дойде съвсем скоро — навреме, за да види детето оцапано с кръв и да вдигне скандал. Искаше да излезе, да се върне в училището и да говори с директора, но аз я прегърнах и я спрях. Оставих я да си поплаче на воля и да излее разочарованието си. В този момент можех единствено да замълча и да изразя любовта си безмълвно.

Щом се поуспокои, много внимателно й обясних, че може да се върне да живее при нас, ние щяхме да се погрижим за всичко. Баща й беше говорил с адвокати, когато прочете във вестника, че срещу нея е заведено дело. Щяхме да направим всичко възможно, за да я извадим от това положение. Щяхме да изтърпим приказките на съседите, ироничните погледи на познатите и лицемерната съпричастност на приятелите.

На света нямаше нищо по-важно от щастието на дъщеря ми, въпреки че не разбирах защо все избира толкова трудни и мъчителни пътища. Но една майка няма нужда да разбира, тя просто трябва да обича и да закриля.

И да се гордее. Знаейки, че можем да й осигурим почти всичко, Атина рано пожела да бъде самостоятелна. Премина през трудности и поражения, но реши сама да се изправи срещу предизвикателствата. Издири майка си, осъзнавайки какви рискове поема, но в крайна сметка семейството ни се сплоти още повече. Аз си давах сметка, че съветите ми никога не са били спазвани — да изкара диплома, да се омъжи, да приеме трудностите на обикновения живот и да не се оплаква, да не се опитва да преминава отвъд обществените норми.

И какво излезе накрая?

Докато проследявах развитието на дъщеря си, аз станах по-добър човек. То се знае, че нищо не разбирах от Богинята Майка, не схващах и тази необходимост вечно да се сближава с разни странни хора и никога да не е удовлетворена от постигнатото с много труд.

Ала в дъното на душата си желаех да съм като нея, въпреки че вече беше твърде късно да мисля така.

Канех се да стана и да приготвя нещо за ядене, но тя ме възпря.

— Искам да постоя малко в прегръдките ти. Само от това имам нужда. Виорел, отиди в стаята да погледаш телевизия. Искам да си поговоря с баба ти.

Детето я послуша.

— Навярно съм ти причинила много болка.

— Не е така. Тъкмо обратното. Ти и твоят син сте извор на нашите радости. Вие сте смисълът на нашия живот.

— Но аз не направих всичко точно…

— …и колко хубаво, че стана така. Днес мога да призная — да, имаше моменти, когато те мразех, когато горчиво съжалявах, че не послушах сестрата да осиновя друго дете. Питах се: „Как е възможно една майка да мрази дъщеря си?“ Вземах успокоителни, ходех да играя бридж с приятелките си, трескаво купувах какво ли не, за да компенсирам любовта, която според мен ти бях дала, но не получавах в замяна.

Когато преди няколко месеца ти отново реши да напуснеш работата, която ти носеше пари и престиж, аз бях отчаяна. Отидох в близката църква — исках да дам обет, да помоля Девата да ти помогне да се опомниш, да приемеш действителността, да промениш живота си, да се възползваш от шанса си, вместо да го пропиляваш. В замяна на това бях готова на всичко.

Гледах Девата с младенеца в скута и й казах: „Ти, която си майка, знаеш какво става. Можеш да поискаш от мен всичко, но спаси дъщеря ми, защото смятам, че тя е на път да се погуби.“

Усетих как Шерин ме притиска към себе си. Тя отново заплака, но този път беше различно. Аз правех всичко възможно да овладея вълнението си.

— И знаеш ли какво почувствах в този момент? Че тя разговаря с мен. Казваше ми: „Чуй ме, Самира, аз също мислех така. Дълги години страдах, че моят син не се вслушваше в думите ми. Тревожех се за неговата безопасност, смятах, че не умее да подбира приятелите си, не уважава законите, обичаите, религията и възрастните хора.“ Налага ли се да ти разказвам останалото?

— Не се налага, аз те разбирам. Но, така или иначе, бих искала да го чуя.

— Накрая Девата ми каза: „Синът ми не ме послуша. И днес съм щастлива, че стана така.“

Много нежно отместих главата й от рамото си и станах.

— Трябва да хапнете.

Отидох в кухнята, приготвих лучена супа и ливанско табуле, притоплих безквасния хляб, сложих масата и обядвахме заедно. Говорихме си за обикновените неща, които в такива моменти ни сплотяват и оправдават радостта да сме спокойни заедно дори когато навън бурята изкоренява дървета и сее разруха. То се знае, че привечер моята дъщеря и моят внук щяха да излязат от дома ни и да се изправят отново срещу ветровете, гръмотевиците и мълниите, но това си беше техният избор.

— Мамо, ти каза, че би направила всичко за мен, вярно ли е?

Разбира се, че беше вярно. Бих дала живота си дори ако се наложеше.

— Не смяташ ли, че и аз трябва да направя нещо за Виорел?

— Мисля, че това е инстинкт. Но освен инстинкт е и най-голямото проявление на любовта ни.

Тя продължи да се храни.

— Знаеш, че срещу теб е заведено дело и че баща ти е готов да ти помогне, ако пожелаеш.

— Разбира се, че искам да ми помогне. Вие сте моето семейство.

Премислих два-три пъти и накрая не се стърпях:

— Може ли да ти дам един съвет? Знам, че имаш влиятелни приятели. Говоря за онзи журналист. Защо не го помолиш да публикува историята ти и да разкаже твоята версия за фактите? Пресата дава твърде много поле за изява на свещеника и накрая хората ще решат, че е прав.

— Значи, освен че приемаш нещата, които правя, искаш и да ми помогнеш, така ли?

— Да, Шерин. Дори да не те разбирам, дори да страдам понякога така, както Богородица навярно е страдала през целия си живот, дори да не си Исус Христос и да нямаш велико послание към света, аз съм до теб и искам да те видя как побеждаваш.