Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (31)

Херън Райън журналист

Един стар приятел обичаше да казва: „Хората придобиват една четвърт от знанията си от своя учител, една четвърт — слушайки себе си, една четвърт — от приятелите си и една четвърт — с времето.“ При първата сбирка в дома на Атина, където тя възнамеряваше да довърши прекъснатия в театъра урок, всички ние учехме от… ох, не съм сигурен от какво.

Тя ни очакваше в малкия хол на апартамента си. Беше със сина си. Установих, че мястото е съвсем бяло и празно, като изключим шкаф с музикална уредба отгоре и купчина компактдискове. Учудих се, че и детето е там, защото си мислех, че то би се отегчило от лекцията. Очаквах да продължим от мястото, където бяхме прекъснали — команди с думи. Но тя имаше други планове. Обясни, че ще ни пусне музика от Сибир и че просто трябва да слушаме.

Нищо повече.

— Аз не мога да стигна доникъде с помощта на медитацията — каза тя. — Гледам тия хора, седнали със затворени очи, с усмивка на устните, със сериозни лица, вглъбени в нищото, но убедени, че контактуват с Господ или с Богинята. Поне да послушаме музика заедно.

Отново дойде онова неприятно усещане, че Атина не знае какво прави. Но почти всички актьори от театъра бяха там, включително и режисьорът, който според Андреа беше дошъл да шпионира врага.

Музиката свърши.

— А сега танцувайте в ритъм, който да няма нищо общо, абсолютно нищо общо с мелодията.

Атина отново пусна диска, доста по-високо, и започна да движи тялото си без каквато и да било хармония. Само един възрастен господин, който в пиесата играеше пиян крал, изпълни указанието. От останалите никой не помръдна. Хората изглеждаха малко притеснени. Един погледна часовника си — бяха минали едва десет минути.

Атина спря и се огледа.

— Защо стоите?

— Струва ми се… малко смешно да правим това — чу се плахият глас на една актриса. — Учили са ни на хармония, а не обратното.

— Ами направете каквото ви казвам. Трябва ли ви смислено обяснение? Ще ви го дам — промените се случват само тогава, когато правим нещо съвсем, съвсем обратно на утвърденото.

И обръщайки се към „пияния крал“, тя попита:

— А вие защо приехте да следвате музиката извън ритъма?

— Няма нищо по-лесно за мен — аз никога не съм се учил да танцувам.

Всички се разсмяха и мрачният облак, който бе надвиснал над нас, сякаш си отиде.

— Много добре, ще започна отначало, а вие можете да ме последвате или да си вървите — този път аз ще реша кога да приключим. Едно от най-агресивните проявления на човешката природа е да тръгне против онова, което смята за красиво. А ние тъкмо това ще правим днес. Ще танцуваме лошо. Всички.

Беше просто още едно преживяване и за да не разочароваме домакинята, всички танцувахме зле. Аз се борех със себе си, защото бях склонен да следвам онези приказни загадъчни ритми от ударни инструменти. Чувствах се така, сякаш вървя срещу музикантите, които изпълняват мелодията, или срещу композитора, който я е създал. Известно време тялото ми се опитваше да се съпротивлява срещу липсата на хармония, а аз го карах да се държи както му нареждам. Детето също танцуваше. През цялото време се смееше, но в даден момент спря и седна на канапето — може би се беше изморило. Уредбата бе изключена по средата на един акорд.

— Почакайте. Всички спряхме.

— Ще направя нещо, което никога преди не съм правила.

Тя затвори очи и притисна с ръце главата си.

— Никога не съм танцувала извън ритъма… Излиза, че изпитанието се бе оказало по-трудно за нея, отколкото за когото и да било от нас.

— Зле ми е…

И режисьорът, и аз станахме. Андреа ме изгледа с гняв, но въпреки това аз отидох при Атина. Преди да я докосна, тя ни помоли да се върнем по местата си.

— Някой иска ли да каже нещо? — Гласът й беше слаб и трепереше; тя не отместваше ръце от лицето си.

— Аз искам. Беше Андреа.

— Преди това вземи сина ми и му кажи, че с майка му всичко е наред. Просто имам нужда да постоя така, докато е необходимо.

Виорел изглеждаше уплашен. Андреа го взе на коленете си и го прегърна.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо. Промених решението си.

— Детето те накара да промениш решението си, но трябва да продължиш.

Атина бавно вдигна глава. Лицето й беше на друга жена, чужда.

— Няма да говоря.

— Добре. Тогава вие — и тя посочи възрастния актьор — отидете утре на лекар. Това, дето не можете да спите и по цяла нощ ходите напред-назад до тоалетната, е сериозно. Имате рак на простатата.

Човекът пребледня.

— А вие — и посочи режисьора — приемете сексуалната си ориентация. Не се страхувайте. Приемете, че ненавиждате жените и си падате по мъже.

— Какво говорите…

— Не ме прекъсвайте. Не казвам това заради Атина. Просто говоря за вашата сексуалност. Вие обичате мъжете и не мисля, че в това има нещо лошо.

Не казвам това заради Атина? Но нали тя беше Атина!

— А ти — и посочи мен — ела тук. Застани на колене пред мен.

Страхувайки се от Андреа, срамувайки се от всички, аз направих каквото искаше.

— Наведи главата си. Нека докосна тила ти.

Усетих натиска на пръстите й, но нищо повече. Останахме така около минута. После ми нареди да стана и да се върна на мястото си.

— Повече никога няма да ти се налага да вземаш хапчета, за да заспиш. От днес нататък сънят ти ще се върне.

Погледнах към Андреа. Мислех, че тя ще направи някакъв коментар, но нейният поглед беше уплашен колкото и моят.

Една от актрисите, може би най-младата, вдигна ръка.

— Искам да говоря, но трябва да знам към кого се обръщам.

— Към Агия София.

— Искам да знам дали…

Беше най-младата актриса в трупата. Огледа се засрамено, но режисьорът й кимна да продължи.

— …дали майка ми е добре.

— Майка ти е до теб. Когато вчера излезе от къщи, тя направи така, че да забравиш чантата си. Ти се върна, за да я вземеш, но тогава установи, че ключът е в дома ти и нямаше как да влезеш. Отне ти цял час, докато намериш ключар, въпреки че можеше да отидеш на срещата, да се видиш с човека, който те чакаше, и да си уредиш работата, която искаше. Но ако всичко това се беше случило, както го бе планирала сутринта, след шест месеца щеше да загинеш при автомобилна катастрофа. Забравената вчера чанта промени живота ти.

Момичето се разплака.

— Още някой да иска да попита нещо? Вдигна се друга ръка. Беше режисьорът.

— Той обича ли ме?

Значи беше вярно. Историята с майката на момичето предизвика вихър от емоции в стаята.

— Въпросът ви е погрешен. Това, което трябва да знаете, е дали можете да дадете любовта, от която той се нуждае. А онова, което ще се случи или няма да се случи, ще е отплата в еднаква степен. Достатъчно е човек да знае, че е способен да обича.

Ако не е той, ще е някой друг. Понеже вие сте открили извор и сте му позволили да избликне, сега той ще залее вашия свят. Не се опитвайте да стоите на безопасно разстояние, за да видите какво ще стане, нито пък искайте да сте сигурен, преди да направите първата крачка. Каквото дадете, такова ще получите в отговор, въпреки че понякога идва от място, откъдето най-малко сте го очаквали.

Думите й се отнасяха и за мен. Тогава Атина — или която беше там — се обърна към Андреа.

— Ти!

Кръвта ми застина.

— Ти трябва да си готова да изгубиш вселената, която си създала.

— Какво означава „вселената“?

— Онова, което вече смяташ, че притежаваш. Ти си затворила света си и не си даваш сметка, че трябва да го освободиш. Зная, че разбираш какво ти казвам, макар да не желаеш да го чуеш.

— Разбирам.

Бях сигурен, че говорят за мен. Дали всичко беше просто спектакъл от страна на Атина?

— Това е — каза тя. — Донеси ми детето. Виорел не искаше да тръгне. Беше се уплашил от промяната в майка си, но Андреа ласкаво го хвана за ръката и го заведе при нея.

Атина — или Агия София, или Шерин, няма значение коя беше — направи същото, което и с мен — докосна уверено тила на момчето.

— Не се страхувай от нещата, които виждаш, детето ми. Не се опитвай да избягаш от тях, защото те и бездруго накрая ще си отидат сами. Възползвай се от присъствието на ангелите, докато можеш. В момента теб те е страх, но не прекалено, защото знаеш, че в стаята сме много. Ти престана да се смееш и да танцуваш, когато видя, че обгръщам майка ти и я моля да говоря през нейната уста. Знай, че тя ми позволи това, иначе не бих го правила. Винаги съм се явявала под формата на светлина и продължавам да бъда тази светлина, но днес реших да говоря.

Момчето я прегърна.

— Можете да си тръгвате. Оставете ме насаме с него.

Един по един излязохме от апартамента и оставихме жената с детето. В таксито към дома се опитах да поговоря с Андреа, но тя ме помоли да не споменаваме случилото се преди малко.

Замълчах. Душата ми се изпълни с тъга — беше ми трудно да загубя Андреа. От друга страна, изпитах огромно облекчение — събитията сами предизвикваха промените и на мен не ми се налагаше да минавам през опустошителното преживяване да седна срещу жената, която обичам силно, и да й кажа, че съм влюбен в друга.

В този случай предпочетох да замълча и аз. Прибрах се, пуснах телевизора, Андреа влезе да се изкъпе. Затворих очи, а когато ги отворих, стаята беше обляна от светлина. Вече беше ден. Бях спал непро-будно десет часа. До мен имаше бележка, в която Андреа ми казваше, че не иска да ме буди. Беше отишла направо в театъра, но ми беше приготвила закуската. Бележката беше романтична, имаше отпечатано малко сърчице и следи от червило.

Тя въобще не беше готова да „освободи своята вселена“. Щеше да се бори. А животът ми щеше да се превърне в кошмар.

Онзи следобед ми се обади по телефона. Гласът й не издаваше никаква по-специална емоция. Разказа ми, че въпросният актьор отишъл на лекар. Прегледали го и установили, че простатата му е ненормално уголемена. Следващата стъпка била да изследват кръвта му, където засекли значително увеличение на някакъв вид протеин, наречен простатноспецифичен антиген. Взели материал за биопсия, но според клиничната картина имало голяма вероятност да се касае за злокачествено образувание.

— Лекарят му казал: имаш късмет, дори и да сме изправени пред неблагоприятни обстоятелства, все още е възможна операция и има деветдесет и девет процента шанс да оздравееш.