Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (26)

Андреа Маккейщ, актриса

Разбира се, че съм виновна. Ако не бях аз, Атина никога нямаше да дойде в театъра онази сутрин, нямаше да се присъедини към трупата, да ни кара да налягаме по пода на сцената и да изпълняваме упражнения за пълен релакс, който включва дишане и осъзнаване на всяка част от тялото.

— Сега отпуснете бедра…

Всички се подчинявахме, сякаш се намирахме пред някаква богиня, пред някого, който знае повече от всички нас, взети заедно, макар че бяхме изпълнявали такива упражнения вече стотици пъти.

— …сега отпуснете лица, дишайте дълбоко…

Дали вярваше, че ни учи на нещо ново? Очаквахме лекция, беседа! Трябва да се контролираме, да се върнем към миналото. Релаксирахме и тогава настъпи онази тишина, която съвсем ни обърка. Когато по-късно разговарях с някои колеги, се оказа, че всеки от нас е бил с усещането, че упражнението е свършило, че идвал моментът да седнем и да се огледаме наоколо, но никой не го беше направил. Продължавахме да лежим, бяхме в нещо като принудителна медитация, която трая петнайсетина безкрайни минути.

Тогава отново се чу нейният глас.

— Имахте достатъчно време, за да се усъмните в мен. Някои от вас не проявиха търпение. Но сега ще ви помоля едно-единствено нещо — щом преброя до три, станете и бъдете различни.

Не казвам да бъдете друг човек, животно или къща. Избягвайте да правите нещата, които сте научили от курсовете по театрално изкуство. Не ви моля да бъдете актьори и да демонстрирате уменията си. Настоявам да престанете да бъдете хора и да се превърнете в нещо непознато.

Бяхме със затворени очи на пода и никой не можеше да види как реагират останалите. Атина си играеше с липсата ни на сигурност.

— Ще ви изреждам думи, а вие ще ги свързвате с образи. Не забравяйте, че сте отровени от понятията и ако кажа „съдба“, може би ще започнете да си представяте своя бъдещ живот. Ако кажа „червено“, сигурно ще дадете някое тълкуване от психоанализата. Но аз не искам това. Искам да бъдете различни, както вече ви казах.

Дори не можеше да ни обясни точно какво иска от нас. Но тъй като никой не се възпротиви, бях сигурна, че колегите ми просто се опитват да се държат възпитано, но че щом свърши въпросната „лекция“, никога повече няма да поканят Атина. И дори щяха да ме укорят, че съм била толкова наивна, та да я потърся.

— Ето първата дума — святост.

За да не умра от скука, реших да участвам в играта — представих си моята майка, моя приятел, бъдещите си деца, блестяща кариера.

— Направете жест, който да означава „святост“.

Кръстосах ръце пред гърдите си, сякаш прегръщах любимите си същества. По-късно узнах, че повечето разперили ръце, за да наподобят кръст, а една девойка разтворила краката си, сякаш правела любов.

— Отново се отпуснете. Отново забравете всичко. Нека очите ви останат затворени. Не критикувам, но по жестовете ви съдя, че вие придавате форма на онова, което смятате за свято. Аз не искам това. Моля, не се опитвайте да дефинирате следващата дума според проявлението й в този живот. Отворете всички канали и нека това отравяне с реалността да си отиде. Бъдете абстрактни. Тогава ще влезете в света, към който ви водя.

Последните думи прозвучаха толкова авторитетно, че почувствах как енергията на мястото се променя. Сега вече гласът знаеше къде иска да ни отведе. Беше учителка, а не просто лектор.

— Земя — каза тя.

Внезапно разбрах за какво става дума. Сега вече не ми диктуваше моето въображение, а тялото ми в контакта си със земята. Аз бях Земята.

— Направете жест, който да показва Земята. Не помръднах, аз бях земята на тази сцена.

— Прекрасно — каза тя. — Никой не помръдна. За първи път всички заедно изпитахте едно и също усещане. Вместо да ми описвате нещо, вие се превърнахте в понятието.

Отново настана тишина. По моя преценка тя продължи около пет минути. Тишината ни объркваше. Не можехме да разберем дали Атина не знае как да продължи, или не познава нашия интензивен начин на работа.

— Ще кажа трета дума. Направи пауза.

— Център.

Аз почувствах — и това беше подсъзнателно движение, — че цялата ми жизнена енергия се насочи към пъпа, а там заблестя с жълта светлина. Уплаших се — ако някой ме докоснеше, можех да умра.

— Жест за център!

Фразата дойде като команда. Веднага поставих ръце на корема си, за да се предпазя.

— Прекрасно — каза Атина. — Може да седнете. Отворих очи и видях светлините на сцената там горе. Бяха някак далечни и приглушени. Потърках лицето си, станах от пода и забелязах, че колегите ми изглеждат изненадани.

— Това ли е лекцията? — попита режисьорът.

— Може да го наречете лекция.

— Благодаря, че дойдохте. А сега, ако позволите, трябва да започнем да репетираме следващата пиеса.

— Но аз още не съм свършила.

— Да го оставим за някой друг път.

Всички изглеждаха смутени от реакцията на режисьора. След първоначалното колебание смятам, че ни хареса — беше нещо различно, не ставаше дума да играем личности или предмети, нито да си представяме образи, например ябълки или свещи. Нямаше нищо общо с това да сядаме в кръг, хванати за ръце, и да се преструваме, че изпълняваме свещен ритуал. Беше просто нещо абсурдно и ние искахме да знаем докъде ще ни отведе.

Без да изрази никаква емоция, Атина се наведе, за да вземе чантата си. Тогава откъм партера се чу глас:

— Невероятно!

Херън беше дошъл с нея. А режисьорът се страхуваше от него, защото той познаваше театралните критици от вестника, където работеше. Освен това имаше солидни връзки в медиите.

— Вие престанахте да бъдете индивиди и се превърнахте в понятия! Жалко, че сте заети, но, Атина, не се притеснявай, ще намерим друга трупа, където ще мога да видя края на твоята лекция. Имам връзки.

Аз още помнех светлината, преминала през тялото ми и съсредоточила се в пъпа. Коя беше тази жена?

— Момент — каза режисьорът, виждайки изненадата, изписана по лицата на присъстващите. — Кой знае, може пък да отложим днешната репетиция и…

— Не е необходимо. Сега трябва да се върна във вестника и да пиша за тази жена. Продължавайте да правите онова, което винаги сте правили. Аз току-що открих прекрасна история.

Ако Атина се е чувствала смутена от спора между двамата мъже, то по нищо не й пролича. Слезе от сцената и тръгна с Херън. Ние се обърнахме към режисьора и го попитахме защо е реагирал така.

— С цялото ми уважение към Атина смятам, че разговорът ни за секс в ресторанта беше доста по-съдържателен от тия глупости, които току-що правихме. Забелязахте ли как замлъкваше? Не знаеше как да продължи!

— Но аз почувствах нещо необичайно — каза един от най-възрастните актьори. — Когато тя каза „център“, сякаш цялата ми жизнена енергия се концентрира в пъпа ми. Никога преди не бях изпитвал това усещане.

— Вие… сигурен ли сте? — Беше една актриса. По тона й можех да съдя, че и тя е изпитала същото.

— Тая жена прилича на вещица — каза режисьорът, прекъсвайки разговора ни. — Да се връщаме към работата си.

Започнахме да се разтягаме, да загряваме, да медитираме — всичко по учебник. Последваха импровизации. След това се заехме да разучаваме новия текст. Постепенно присъствието на Атина сякаш се стопи. Всичко си стана постарому — театър, ритуал, създаден от гърците преди хилядолетия, в който се преструваме, че сме някой друг.

Но беше просто представление. С Атина беше различно и аз бях готова пак да се срещна с нея. Особено след казаното от режисьора.