Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A bruxa de Portobello, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 39гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pax7843(2007)

Издание:

Автор: Паулу Коелю

Заглавие: Вещицата от Портобело

Преводач: Вера Киркова

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Снежина Томова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: © Archivo Idee

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-144-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/342

История

  1. —Добавяне

Андреа Маккейн, актриса

Много е трудно да се опиташ да останеш безучастен и да разкажеш някоя история, започнала с възхита и завършила с гняв. Но ще опитам, съвсем честно ще направя усилие да опиша Атина, която видях за първи път в един апартамент на Виктория Стрийт.

Току-що се беше върнала от Дубай с пари и с желание да сподели всичко, което знае за тайните на магията. Този път бе прекарала само четири месеца в Близкия изток. Беше продала терени за построяването на два супермаркета и беше спечелила огромна комисиона. Каза, че е изкарала достатъчно пари, за да се грижи за себе си и за сина си в близките три години, а и можела да се върне на работа, щом пожелае. Сега обаче бил моментът да се възползва от настоящето и да изживее каквото й остава от младостта, както и да преподаде наученото.

Посрещна ме без особен ентусиазъм.

— Какво искате?

— Занимавам се с театър. Ще поставяме пиеса за женското лице на Бог. От един приятел журналист разбрах, че вие сте били в пустинята и на Балканите, при циганите, и имате информация по въпроса.

— Тук сте, за да научите нещо за Майката само заради пиесата, така ли?

— А вие защо го научихте?

Атина замълча, огледа ме от горе до долу и се усмихна.

— Имате право. Това беше първият ми урок като учителка — научи оня, който има желание да научи. Мотивът не е важен.

— Моля?

— Нищо.

— Театърът има свещен произход. Зародил се е в Гърция с химни в чест на Дионисий, бога на виното, на възраждането и плодородието. Но съществува схващането, че още от най-дълбока древност хората са имали ритуал, в който са се престрували на други. По този начин са се опитвали да влязат в контакт със свещеното.

— Втори урок, благодаря.

— Не разбирам. Дойдох тук, за да науча, а не да обучавам.

Тази жена започваше да ме дразни. Може би ме иронизираше.

— Моята закрилница…

— Закрилница ли?

— …един ден ще обясня. Моята закрилница каза, че ще науча каквото ми е необходимо само ако бъда предизвикана. А откакто съм се върнала от Дубай, вие сте първият човек, който ми показва как става това. Така думите й добиха смисъл.

Обясних, че докато правех някои проучвания във връзка с пиесата, съм обикаляла от учител на учител.

Но в уроците, които ми преподадоха, нямаше нищо необикновено. Може би остана само фактът, че любопитството ми нарастваше, докато се задълбочавах в темата. Добавих също, че тези хора изглеждат объркани и не знаят какво точно искат.

— Например?

Например сексът. На някои от местата, където съм ходила, бе напълно забранен. Другаде пък не просто беше абсолютно свободен, но понякога дори поощряваха оргиите. Тя помоли за още подробности и аз не разбрах дали го прави, за да ме провери, или не схваща за какво става дума.

Преди да успея да отговоря на въпроса й, Атина продължи:

— Когато танцувате, изпитвате ли желание? Чувствате ли, че предизвиквате някаква по-висша енергия? По време на танца има ли моменти, в които преставате да бъдете себе си?

Не знаех какво да кажа. В действителност, когато се събирахме с приятели, чувствеността винаги присъстваше в танца — аз започвах да провокирам, харесваха ми жадните погледи на мъжете, но с напредването на нощта сякаш все повече влизах в контакт със себе си. Дали прелъстявах някого, или не, преставаше да е от значение…

Атина продължи:

— И ако театърът е ритуал, то танцът представлява същото. Той е древен начин за сближаване с партньора. Сякаш нишките, които ни свързват с останалия свят, се очистват от предразсъдъците и страховете. Докато танцувате, можете да си позволите да бъдете себе си.

Започнах да я слушам с чувство на респект.

— После отново ставаме онова, което сме били преди танца — уплашени хора, които се опитват да се изкарат по-значими, отколкото са.

Точно както се чувствах аз. Или може би всички изпитват едно и също?

— Имате ли си приятел?

Сетих се как на едно от местата, където ходих, за да усвоя „обичаите на Гея“, бях помолена от „друид“ да правя любов пред него. Смешно и плашещо — как така тези хора се осмеляваха да използват духовното търсене за най-тъмните си цели?

— Имате ли си приятел? — повтори тя.

— Да.

Атина не каза нищо повече. Само постави ръка пред устните си в знак да замълча.

И внезапно осъзнах, че е невъобразимо трудно да запазя мълчание пред човек, с когото току-що съм се запознала. Исках да говоря за нещо — за времето, проблемите с транспорта, хубавите ресторанти. Двете седяхме на канапето в нейния хол, който беше съвсем бял. Имаше само компактдисково устройство и малка етажерка с дискове. Никъде не виждах книги. Нито картини по стените. Тъй като беше пътувала, очаквах тук да има предмети и сувенири от Близкия изток.

Но помещението беше празно. А сега и тишината.

Сивите й очи се бяха взрели в моите. Останах неподвижна и не отклоних погледа си. Може би се дължеше на инстинкт. Начин да покажа, че не съм се уплашила, а гледам право към предизвикателството. Само че от тишината, бялата стая и уличното движение всичко започна да ми се струва нереално. Колко дълго щяхме да останем безмълвни?

Започнах да проследявам мислите си. Дали бях дошла, за да намеря материал за пиесата, или търсех познание, мъдрост и… сила? Не можех да определя какво ме е довело при една…

Каква? Вещица?

Младежките ми мечти изплуваха — кое момиче не би желало да се срещне с истинска вещица, да овладее магията, да бъде гледано с уважение и страхопочитание от своите приятелки? Кое момиче в младостта си не се е чувствало онеправдано заради вековете, когато жената е била потискана? Кое момиче не би сметнало, че това е най-добрият начин да си възвърне изгубената идентичност? Въпреки че вече бях надживяла тази фаза, бях независима и правех каквото ми харесва на едно толкова оспорвано поприще, каквото е театърът, тъй като вечно бях недоволна, имах нужда да поставям на изпитание… любопитството си, да речем.

Струва ми се, че бяхме на една и съща възраст… или пък аз бях по-голяма от нея? Дали и тя си имаше приятел?

Атина се приближи до мен. Сега ни делеше по-малко от ръка разстояние. Започнах да се плаша. Дали нямаше да се окаже лесбийка?

Въпреки че не отклонявах поглед, знаех къде е вратата и можех да си изляза, щом пожелая. Никой не ме беше принудил да отивам в дома й, да се срещам с човек, когото никога през живота си не бях виждала, и да си губя времето в мълчание, без да научавам каквото и да било. Докъде искаше да стигне?

До тишината може би. Мускулите ми започнаха да се напрягат. Бях сама и беззащитна. Отчаяно исках да говоря или да правя нещо, та съзнанието ми да престане да крещи, че всичко наоколо представлява заплаха за мен. Как можеше да се разбере коя съм? Ние сме това, което казваме, че сме!

Тя не ме ли попита за живота ми? Пожела да узнае дали имам приятел, нали така? Аз се опитах да кажа още нещо за театъра, но не успях. Ами историите, които чух за нея, за нейния цигански произход, за срещата й в Трансилвания — земята на вампирите?

Мислите ми не спираха да бушуват — колко ли щеше да ми струва тази консултация? Ужасих се, трябваше да попитам още в началото. Може би цяло състояние? Ами ако не си платя? Дали ще ми отправи клетва, която да ме съсипе?

В мен се надигна порив да стана, да благодаря и да кажа, че не съм дошла, за да мълчим. Когато отидете на психиатър, трябва да говорите. Ако отидете на църква, слушате литургията. Ако изучавате магиите, си намирате учител, който да ви обясни света и да ви преподаде ритуалите. Но това мълчание… И защо то ме безпокоеше толкова?

Въпрос след въпрос — не можех да престана да мисля и да се опитвам да открия някаква причина за това двете да седим там безмълвно. Внезапно, може би след дълги пет-десет минути, в които нищо не помръдна, тя се усмихна.

Аз също се усмихнах. И се отпуснах.

— Опитайте се да бъдете различна. Само толкова.

— Толкова ли? Да мълча означава ли да бъда различна? Предполагам, че в момента в Лондон има хиляди хора, които изгарят от желание да си поговорят с някого, а вие ми казвате, че да мълча означава да съм различна.

— След като говорите и прекроявате света, накрая ще се убедите, че вие имате право, а аз греша. Но сама видяхте — да се мълчи е нещо различно.

— Неприятно е. А и на нищо не ни научава. Тя сякаш не се притесни от реакцията ми.

— В кой театър работите?

Най-накрая животът ми започна да я интересува. Аз отново се превърнах в човек с професия и житейски път! Поканих я да дойде на пиесата, която се играеше в момента — това беше единственият начин да й отмъстя, за който се сетих. Щях да й покажа, че мога да правя неща, които тя не може. Мълчанието беше оставило върху устните ми вкуса на желание за мъст.

Атина попита дали може да доведе сина си, аз казах, че не — представлението беше само за възрастни.

— Добре, мога да го оставя при майка ми. Отдавна не съм ходила на театър.

Не ми взе за консултацията. Когато се срещнах с други актьори, разказах за запознанството си със загадъчното създание. Те останаха силно заинтригувани и поискаха също да се запознаят с нея — човек, който при първата среща настоява да се мълчи.

Атина се появи в уречения ден. Остана на представлението, дойде в гримьорната, за да ме поздрави. Не каза дали й е харесало, или не. Колегите ми предложиха да я поканя с нас на бар — след спектакъл винаги ходехме да пийнем. В бара, вместо да стои спокойно, тя започна да говори по въпрос, останал без-ответен по време на първата ни среща:

— Никой, дори Майката, не би искал сексът да се извършва само като ритуал. Трябва да има любов. Вие казахте, че сте срещали подобни хора, нали? Внимавайте.

Приятелите ми не можаха да я разберат, но темата им допадна и те започнаха да я обстрелват с въпроси. Нещо ме притесняваше — отговорите й бяха прекалено технически, сякаш нямаше много опит в тия неща. Направи коментар върху играта на прелъстяване и ритуалите за плодовитост. Накрая завърши с една гръцка легенда — със сигурност го направи, защото й бях казала, че театърът води началото си от Гърция. Навярно беше прекарала цялата седмица в четене по въпроса.

— След като хилядолетия наред сме били подвластни на мъжете, сега отново възраждаме култа към Великата майка. Гърците са я наричали Гея. Според легендата тя се е родила в хаоса — празното пространство, господствало преди зараждането на вселената. С нея се появил и Ерос — богът на любовта. Той веднага създал морето и небето.

— А кой е бил бащата? — запита един от приятелите ми.

— Никой. Съществува един технически термин, наречен партеногенеза. Означава да можеш да родиш без мъжка намеса. Има и един термин от мистиката, към който сме привикнали повече — непорочното зачатие.

От Гея са произлезли всички богове, които по-късно населяват Елисейските полета в Гърция — включително и обичният ни Дионисий, вашият идол. Но докато мъжът се утвърждавал като основен политически елемент в града, Гея постепенно тънела в забрава. Била заменена от Зевс, Арес, Аполон и други — всеки от тях компетентен, но без да притежава очарованието на Майката, създала всичко на света.

Веднага след това тя проведе истински разпит във връзка с работата ни. Режисьорът я попита дали не би искала да ни преподаде някой урок.

— На каква тема?

— Нека е някоя, която ви е позната.

— Да си призная, през изминалата седмица научих всичко за произхода на театъра. Трябва да научаваме нещата тогава, когато са ни необходими. Така каза Еда.

Ето на!

— Но мога да споделя с вас други неща, които съм научила от живота.

Всички се съгласиха. И никой не попита коя е Еда.