Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A bruxa de Portobello, (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 39гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
pax7843(2007)

Издание:

Автор: Паулу Коелю

Заглавие: Вещицата от Портобело

Преводач: Вера Киркова

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: бразилска

Печатница: ДПК „Димитър Благоев“

Редактор: Снежина Томова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: © Archivo Idee

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 978-954-769-144-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/342

История

  1. —Добавяне

Херън Райън, журналист

През онази сутрин на 1990 г. от прозореца на шестия етаж на хотела виждах само огромната правителствена сграда. Тъкмо бяха поставили на покрива националното знаме. То сочеше точното място, откъдето диктаторът мегаломан бе избягал със своя хеликоптер, за да срещне смъртта си броени часове по-късно в ръцете на онези, които е потискал в продължение на 22 години. Старите къщи били сринати от Чаушеску поради амбицията му да превърне столицата във втори Вашингтон. Букурещ имаше славата на град, претърпял най-много разрушения, но не от война или природно бедствие.

В деня, когато пристигнах, реших да се поразходя из улиците с моя преводач, но нямаше много за гледане освен мизерия, обърканост и чувството, че не съществува нито бъдеще, нито минало, нито настояще — хората сякаш живееха някъде на предела между живота и смъртта, без да знаят какво става в страната им и в останалия свят. Десет години по-късно, когато се върнах и видях как целият град е възкръснал от пепелта, разбрах, че човек е способен да превъзмогне всяка трагедия. Румънският народ беше пример за това.

Но в онази сива утрин, в онова сиво фоайе на онзи тъжен хотел се тревожех единствено дали преводачът ми ще успее да осигури кола и достатъчно гориво, за да мога да довърша проучването си във връзка с един филм за Би Би Си. Той се бавеше и започнах да се изпълвам със съмнение. Дали пък нямаше да ми се наложи да се върна в Англия, без да съм постигнал целта си? Вече бях инвестирал доста средства в разни договори с историци, в изработването на сценария и заснемането на някои интервюта, но от телевизията искаха да отида до въпросния замък и да узная в какво състояние се намира, преди да подпишем окончателно. А пътуването ми излезе доста по-скъпо, отколкото очаквах.

Опитах да се обадя на приятелката си, но ми казаха, че за да успея да се свържа, ще се наложи да чакам около час. Преводачът ми можеше да дойде всеки момент, нямах време за губене и реших да не рискувам.

Огледах се, за да видя дали не мога да си намеря някой вестник на английски, но се оказа невъзможно. За да превъзмогна безпокойството си, започнах съвсем дискретно да оглеждам хората наоколо. Те пиеха чай и най-вероятно бяха далеч от всичко случило се предишната година — народните бунтове, хладнокръвните убийства на цивилни в Тимишоара, уличните престрелки между народа и страшните тайни служби, които отчаяно се бяха опитвали да задържат изплъзващата се от ръцете им власт. Забелязах група от трима американци, една интересна жена, която не откъсваше очи от някакво модно списание, и една маса, пълна с разговарящи на висок глас мъже. Не можех да разпозная езика им.

Канех се да стана за хиляден път, да отида до входа и да погледна дали преводачът ми не идва, когато тя влезе. Трябва да е била на малко повече от двайсет години. Седна, поиска нещо за закуска и установих, че говори английски. Никой от присъстващите мъже май не забеляза идването й, но жената прекъсна четенето на модното списание.

Дали защото бях притеснен или заради мястото, което все повече ме потискаше, аз набрах смелост и се приближих.

— Моля да ме извините, обикновено не правя така. Смятам, че сутрешната закуска е най-интимното хранене за деня.

Тя се усмихна, каза името си, а аз веднага застанах нащрек. Оказа се прекалено лесно — можеше да е проститутка. Но английският й беше перфектен и беше облечена дискретно. Реших да не задавам никакви въпроси и започнах да я информирам за себе си. Забелязах, че жената от съседната маса е оставила настрана списанието и следи нашия разговор.

— Аз съм продуцент на свободна практика, работя за Би Би Си Лондон и в момента се опитвам да стигна до Трансилвания…

Видях, че в очите й се появи нов блясък.

— … и да довърша материала си за мита за вампира.

Изчаках. Темата винаги е будила любопитство у хората, но щом споменах мотива за моето посещение, тя изгуби интерес.

— Достатъчно е да вземете автобус — отвърна. — Въпреки че не вярвам да успеете да намерите каквото ви трябва. Ако искате да знаете повече за Дракула, прочетете книгата за него. Авторът никога не е ходил там.

— А вие познавате ли Трансилвания?

— Не знам.

Това не беше отговор. Може би идваше от проблеми с английския, въпреки че имаше британски акцент.

— Но аз също съм тръгнала натам — продължи тя. — С автобус, естествено.

Ако се съдеше по дрехите й, не приличаше на авантюристка, която обикаля света в търсене на екзотични места. Отново се върнах на версията за проститутка. Може би се опитваше да се сближим.

— Не искате ли да ви взема в колата?

— Вече съм си купила билет.

Аз настоях, защото смятах, че този първи отказ е част от играта. Но тя отново отказа. Обясни, че е важно да пътува сама. Попитах я откъде е и забелязах, че дълго се колеба, преди да ми отговори:

— От Трансилвания, вече казах.

— Не ми казахте точно това. Но щом е така, можете да ме посъветвате кои места да снимам…

Подсъзнателно чувствах, че трябва да науча повече за нея. Все още не бях сигурен дали не е проститутка, но много ми се искаше да дойде с мен. Тя отклони поканата ми съвсем любезно и възпитано. Другата жена се намеси в разговора ни, сякаш се опитваше да я защити. Аз реших, че присъствието ми става неуместно, и се оттеглих.

Скоро след това дойде преводачът ми. Каза, че е уредил всичко необходимо, но че ще струва малко повече от предвиденото (вече очаквах това). Качих се в стаята си, взех приготвения куфар, влязох в някаква раздрънкана руска кола и докато прекосявахме почти празните големи булеварди, установих, че нося със себе си малкия си фотоапарат, вещите и грижите си, шишета с минерална вода, сандвичи и един образ, който упорито не искаше да излезе от главата ми.

През следващите няколко дни, докато се опитвах да напиша сценарий за историческата личност Дракула и безуспешно — както и очаквах — интервюирах интелектуалци и селяни за мита за вампира, осъзнах, че вече не съм обсебен от идеята да направя документален филм за английската телевизия. Много исках отново да срещна онова самонадеяно, неразговорливо момиче от кафенето на хотела в Букурещ, което в момента трябваше да е някъде тук, близо до мен. Не знаех абсолютно нищо за нея освен името й, но също като мита за вампира тя сякаш засмукваше цялата ми енергия към себе си.

Някакъв абсурд, пълна безсмислица, толкова неприемливо за моя свят и света на обкръжението ми.