Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (13)

Самира Р, Халил, майка на Атина

Сякаш всичките й професионални постижения, способността й да печели пари, радостта от новата любов, удоволствието да си играе с внука ми — всичко това беше запратено на заден план. Бях истински ужасена, когато Шерин обяви решението си да потърси родната си майка.

В началото, то се знае, се утешавах с мисълта, че центърът по осиновяване вече не съществува, че картоните са се загубили, че служителите ще са непреклонни, че правителството току-що е паднало и пътуването е невъзможно и дори че утробата, от която е излязла на този свят, вече я няма. Но това бе моментна утеха — моята дъщеря е способна да направи всичко, тя успява да преодолее непреодолими на пръв поглед ситуации.

Дотогава темата беше табу в семейството ни. Шерин знаеше, че е осиновена, тъй като психиатърът в Бейрут ме посъветва да й го кажа, щом порасне достатъчно, за да го разбере. Но никога не прояви любопитство да научи къде е родена — нейният дом беше Бейрут, когато все още беше и наш дом.

Понеже синът на моя приятелка — осиновено дете — се самоуби на 16 години, когато му се роди сестра, ние решихме семейството ни да не се разраства. Направихме всички необходими жертви, за да може Шерин да разбере, че е едничката ми радост и тревога, едничката ми любов и надежда. Но дори и така за нея сякаш всичко беше без значение. Господи, как е възможно децата да са толкова неблагодарни!

Познавайки дъщеря си, разбирах, че няма никакъв смисъл да споря с нея. Със съпруга ми прекарахме една безсънна седмица. Всяка сутрин и всяка вечер тя ни обстрелваше с въпроса: „В кой румънски град съм се родила?“ За да влоши нещата, Виорел плачеше, сякаш разбираше какво става.

Реших отново да се посъветвам с психиатър. Попитах защо момиче, което има всичко в живота, вечно се чувства толкова неудовлетворено.

— Всеки от нас иска да узнае произхода си — каза той. — Този въпрос е основен за човека във философски аспект. В случая с дъщеря ви смятам, че е съвсем логично да иска да познава корените си. Вие не бихте ли желали?

Не, не бих. Напротив, бих смятала, че е опасно да тръгна по следите на някого, който се е отказал от мен и ме е отхвърлил, когато все още не съм била в състояние да оцелея.

Но психиатърът държеше на своето.

— Вместо да й се противопоставяте, опитайте се да й помогнете. Може да се откаже, като види, че това за вас не е проблем. Годината, която е прекарала далеч от всичките си приятели, сигурно е довела до емоционална липса. В момента тя се опитва да я запълни посредством незначителни провокации. Само за да се увери, че е обичана.

Щеше да е по-добре самата Шерин да бе отишла на психиатър — би разбрала причините за поведението си.

— Проявете доверие, не гледайте на въпросите й като на заплаха. А ако накрая все пак реши да продължи нататък, не ви остава нищо друго, освен да й дадете необходимата информация. Доколкото схващам, тя винаги е била трудно дете. Кой знае, това търсене може да я направи по-силна личност.

Попитах психиатъра дали има деца. Той каза, че няма, и веднага разбрах, че не е подходящ да ми дава съвети.

Същата вечер, докато бяхме пред телевизора, Шерин отново подхвана темата:

— Какво гледате?

— Новините.

— Защо?

— За да знаем какво става в Ливан — отвърна съпругът ми.

Аз усетих уловката, но вече беше твърде късно. Шерин веднага се възползва от ситуацията.

— Излиза, че вие също искате да знаете какво става там, където сте родени. Добре сте се устроили в Англия, имате приятели, татко изкарва добри пари тук, живеете в сигурност. Въпреки това купувате ливански вестници. Сменяте канала, докато не се появят новини от Бейрут. Представяте си бъдещето подобно на миналото, без да си давате сметка, че тая война никога няма да свърши.

С две думи, ако не сте във връзка с корените си, имате чувството, че изцяло сте изгубили връзката със света. Толкова ли е трудно да разберете какво чувствам?

— Ти си наша дъщеря.

— Гордея се с това. И винаги ще бъда вашата дъщеря. Моля ви, не поставяйте под съмнение моята любов и благодарност за всичко, което сте направили за мен. Аз не искам нищо друго, освен краката ми да стъпят на родното ми място. Може би ще попитам рождената си майка защо ме е изоставила, а може и да не подхвана темата, когато се взра в очите й. Ако не опитам, ще се смятам за страхливка и никога няма да успея да разбера интервалите.

— Интервалите ли?

— Докато бях в Дубай, учих калиграфия. Танцувам винаги когато мога. Но музиката съществува само защото има паузи. Изреченията съществуват само защото ги има интервалите. Когато правя нещо, се чувствам пълноценна. Но никой не е в състояние да прави нещо двайсет и четири часа в денонощието. Щом спра, усещам, че нещо липсва.

Вие неведнъж сте казвали, че съм неспокойна натура. Но не аз съм си избрала този начин на съществуване. Бих искала да си стоя тук спокойно и също като вас да гледам телевизия. Ала не мога — умът ми не спира. Понякога мисля, че ще полудея. Постоянно имам нужда да танцувам, да пиша, да продавам терени, да се грижа за Виорел, да чета каквото ми попадне. Смятате ли, че е нормално?

— Може би такъв е темпераментът ти — каза съпругът ми.

Разговорът спря дотам. Винаги свършваше така — Виорел започваше да плаче, Шерин млъкваше и се затваряше в себе си, а аз бях убедена, че децата не оценяват това, което родителите им правят за тях. Ала на другия ден по време на закуската съпругът ми повдигна въпроса:

— Преди известно време, докато ти беше в Близкия изток, аз проучих възможността да се приберем у дома. Отидох на нашата улица — домът ни го няма, въпреки че страната ни е възстановена независимо от чуждата окупация и постоянните набези. Изпитах нещо като еуфория — кой знае, може би беше дошъл моментът да започнем всичко отначало? И тъкмо това „да започнем отначало“ ме върна към действителността. За мен времето, когато можех да си позволя този лукс, вече е минало. Днес искам просто да продължа да правя каквото правя, не ми трябват нови приключения.

Потърсих хората, с които обикновено изпивахме по едно уиски в края на деня. Повечето не бяха там, а които бяха останали, все се оплакваха от постоянното усещане за несигурност. Минах край местата, където имах навика да се разхождам, и се почувствах чужденец, сякаш нищо от онова вече не ми принадлежеше. Най-лошото е, че мечтата да се завърнем малко по малко се стопяваше, докато вървях из родния си град.

Но дори и така, това ми беше необходимо. Песните за изгнаници все още отекват в сърцето ми, но зная, че повече никога няма да се върна да живея в Ливан. По някакъв начин прекараните в Бейрут дни ми помогнаха да разбера по-добре мястото, където съм сега, и да ценя всяка секунда от живота си в Лондон.

— Какво се опитваш да ми кажеш, татко?

— Че имаш право. Може би наистина е по-добре да разбереш интервалите. Виорел може да остане при нас, докато пътуваш.

Той отиде в стаята и се върна с жълтеникава папка. Там бяха документите по осиновяването. Подаде ги на Шерин. Целуна я и каза, че е време да тръгва за работа.