Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (9)

Отец Джанкарло Фонтана

Видях я да влиза за неделната литургия. Както винаги носеше бебето на ръце. Знаех какви проблеми имат, но до онази седмица всичко ми се струваше нормално — недоразумения между съпруг и съпруга. Очаквах рано или късно нещата да се оправят, тъй като и двамата бяха хора, излъчващи доброта.

От една година тя не идваше да свири на китара и да възхвалява Девата. Беше се посветила на Виорел, когото аз имах честта да кръстя, въпреки че не знам да има светец с такова име. Но тя всяка неделя идваше на литургията и накрая, когато хората се разотиваха, ние винаги разговаряхме. Казваше, че съм единственият й приятел, бяхме се молили заедно на Бог, но сега имала нужда да изповяда пред мен земните си неволи.

Обичаше Лукас повече от всеки друг мъж, когото бе срещала. Той беше баща на сина й, човекът, когото бе избрала, за да сподели живота си, мъжът, който се бе отказал от всичко и бе събрал достатъчно смелост да създаде семейство. Когато кризите започнаха, тя се опитваше да му помогне да разбере, че са временни, че трябва да се посвети на сина си, но няма намерение да го превръща в глезено дете. Остави го да се изправи сам срещу някои житейски несгоди. Оттам нататък тя отново щеше да е съпругата и жената, които той бе познал при първите им срещи, може би дори още повече, тъй като сега вече беше наясно със задълженията и отговорностите на направения избор. Но дори и така Лукас се чувстваше пренебрегнат, тя отчаяно се опитваше да се разкъса между двамата, ала все биваше заставяна да избира и винаги без никакво колебание избираше Виорел.

С моите слаби познания по психология казах, че не за първи път чувам подобна история и че мъжете обикновено се чувстват пренебрегнати в такива ситуации, но минава. И преди съм срещал тези проблеми у моите енориаши, приказвал съм с тях. При един от нашите разговори Атина призна, че може би малко е избързала. Романтичната страна на това да бъде млада майка й попречила да види ясно истинските грижи, които идвали след раждането на детето. Но вече било твърде късно да се упреква.

Попита дали аз не бих могъл да поговоря с Лукас, който никога не идваше в църквата — или защото не вярваше в Бог, или защото предпочиташе да се възползва от неделните утрини, за да е по-близо до сина си. Аз изразих готовност да го сторя, стига той да дойде по своя воля. А когато Атина беше на път да го помоли за тази услуга, връхлетя голямата криза и съпругът й я напусна.

Посъветвах я да бъде търпелива, но тя се чувстваше дълбоко наранена. Вече бе изоставена веднъж в детството си и цялата омраза, която изпитваше към родната си майка, автоматично бе пренасочена към Лукас. Въпреки че, доколкото разбрах, по-късно станали близки приятели. За Атина прекъсването на връзките вътре в семейството беше може би най-тежкият грях, който някой е способен да извърши.

Тя продължи да идва в църквата в неделя, но после веднага се прибираше — вече нямаше на кого да оставя сина си, а той плачеше много по време на литургията и пречеше на вярващите да се концентрират. В един от редките моменти, когато успяхме да поговорим, Атина ми каза, че работи в някаква банка и че си е наела апартамент. Не бивало да се тревожа, „бащата“ (тя престана да произнася името на мъжа си) плащал издръжка.

Докато не дойде онази съдбовна неделя.

Аз знаех какво се е случило през седмицата. Един от енориашите ми беше разказал. Прекарах няколко нощи, молейки се някой ангел да ми помогне да реша дали трябва да спазвам обета си пред Църквата или обета си пред хората. Понеже никакъв ангел не ми се яви, потърсих по-висшестоящия от мен, а той ми каза, че Църквата се е съхранила, защото винаги е спазвала строго догмите си. Ако се правели изключения, щяла да рухне още през средновековието. Знаех точно какво ще се случи, помислих да се обадя на Атина, но тя не ми беше оставила новия си телефонен номер.

Същата сутрин ръцете ми трепереха, когато вдигнах хостията и осветих хляба. Казах думите, които вековната традиция ми е предала, използвайки съхраняваната поколения наред сила на апостолите. Но мисълта ми веднага се насочи към онази млада жена, прегърнала детето си. Беше като Дева Мария — чудото на майчинството и любовта, проявени в самотата и липсата на закрила. Нареди се както винаги и лека-полека се приближаваше за причастие.

Смятам, че голяма част от присъстващите знаеха какво става. И всички гледаха към мен и чакаха да видят какво ще направя. Видях се обграден от праведни, грешници, фарисеи, членове на синедриона, апостоли, ученици, всякакви добронамерени и злонамерени хора.

Атина спря пред мен и направи както всеки друг път — затвори очи и отвори уста, за да поеме тялото Христово.

Ала тялото Христово остана в ръцете ми.

Тя отвори очи, без да разбира какво точно става.

— Ще говорим после — прошепнах. Тя не помръдваше.

— Зад теб има хора. Ще поговорим после.

— Но какво става? — Всички, които бяха наблизо, можаха да чуят въпроса й.

— После ще говорим.

— Защо не ми давате причастието? Не виждате ли, че ме унижавате пред всички? Не ми ли стига останалото?

— Атина, Църквата не позволява разведени хора да получат светото причастие. Ти подписа документите тази седмица. После ще говорим — настоях отново.

Понеже тя не помръдваше, поканих човека зад нея да заобиколи. Давах причастие, докато и последният енориаш не получи своето. И тогава, преди да се върна при олтара, чух онзи глас.

Вече не беше гласът на момичето, което пееше, за да възхвалява Девата, което говореше за плановете си, което се вълнуваше, докато разказваше какво е научило за живота на светците, което почти плачеше, когато споделяше проблемите в брака си. Беше гласът на ранено и унизено животно. Сърцето й беше изпълнено с омраза.

— Проклето да е това място! — каза гласът. — Проклети да са всички, които никога не са се вслушали в думите на Христос и които са превърнали посланието му в постройка от камък. Защото Христос е казал: „Дойдете при мене всички страдащи и аз ще ви помогна.“ Мен ме боли, аз страдам, а не ми позволяват да отида при Него. Днес разбрах, че Църквата е превърнала тези думи в „Елате при мен, които спазвате нашите закони, и оставете страдащите отвън!“

Чух как някаква жена от първия ред й каза да млъкне. Но аз исках да я изслушам, трябваше да я изслушам. Обърнах се и застанах пред нея с наведена глава — това беше единственото, което можех да направя.

— Заклевам се, че кракът ми повече няма да стъпи в църква. Отново съм изоставена от семейство, но този път не е заради финансови затруднения или липса на зрялост у хора, сключили брак твърде рано. Проклети да са всички, които затръшват вратата пред майка и дете! Вие сте като онези, които не са приели Светото семейство, същите като оня, който се отрекъл от Христос, когато най-много се е нуждаел от приятел!

Обърна се и излезе обляна в сълзи. С детето на ръце. Аз довърших службата, дадох последната благословия и отидох право в сакристията. Онази неделя нямаше да има общуване с вярващите и празни приказки. Онази неделя аз бях изправен пред философска дилема — бях избрал да уважа институцията, а не думите, на които е основана тя.

Вече съм стар и Господ всеки момент може да ме прибере. Останах верен на религията си и смятам, че въпреки недостатъците й тя искрено се опитва да се подобри. Ще отнеме десетилетия, може би дори векове, но един ден всичко ще бъде подчинено на любовта и на думите Христови: „Дойдете при мене всички страдащи и аз ще ви успокоя.“ Посветих целия си живот да служа на Бог. Нито за миг не съжалявам за избора си. Но в моменти като през онази неделя, въпреки че не се съмнявам във вярата, започвам да се съмнявам в хората.

Зная какво се е случило с Атина и се питам дали всичко започна тогава, или вече е било вътре в нея. Мисля за многото като Атина и Лукас по света, които са се развели и затова вече не могат да получат светото причастие; остава им единствено да съзерцават разпнатия мъченик Христос и да се вслушват в думите му, които невинаги са в съответствие със законите на Ватикана. В някои случаи тези хора се отдръпват, но мнозинството продължават да идват на литургия в неделя, понеже така са свикнали, макар да са наясно, че за тях е забранено чудото на превръщането на хляба и виното в тялото и кръвта Христови.

Мисля, че излизайки от църквата, Атина навярно се е срещнала с Исус. И със сълзи на очи се е хвърлила в обятията му, объркана, молеща да й обясни защо е била наказана да остане навън. Заради някаква си подписана хартийка, нещо абсолютно маловажно в духовен аспект, което е от значение единствено за нотариусите и данъчните инспектори.

А Исус навярно я е погледнал и е казал:

— Виж ме, дете мое, аз също съм отвън. От доста време не ми позволяват да вляза.