Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (7)

Отец Джанкарло Фонтана, 72 г.

Естествено, че се изненадах, когато тази твърде млада двойка дойде в църквата, за да проведем церемонията. Слабо познавах Лукас Йесен-Петерсен. Във въпросния ден разбрах, че семейството му, датски благородници с неясно потекло, е против брака. Не просто против брака, а дори против Църквата изобщо.

Изтъквайки наистина необорими научни аргументи, бащата казвал, че Библията, на която е базирана цялата религия, в действителност не е книга, а колаж от 66 различни ръкописа, чийто съставител е неизвестен и името му е непознато. Твърдял, че между първата и последната книга има хиляда години — период, по-дълъг и от времето на откриването на Америка от Колумб. Според него никое живо същество на планетата — от маймуната до птиците — не се нуждаело от десет заповеди, за да знае как да се държи. Важно било просто да се следват природните закони и светът щял да бъде в хармония.

Разбира се, чета Библията. Да, зная нещо за историята й. Но човешките същества, които са я написали, са били инструменти на Божията сила. Христос е създал връзка, по-силна от десетте заповеди — любовта. Птиците, маймуните, което и Божие създание да вземем, се подчиняват на своите инстинкти и следват заложеното в тях. При човека нещата са по-сложни, понеже той познава любовта и нейните капани.

Това е. Май пак проповядвам, а трябваше да говоря за срещата с Атина и Лукас. Докато разговарях с момчето — казвам, че разговарях, тъй като не сме от една вяра и следователно тук не важи тайната на изповедта, — узнах, че освен заради антиклерикализма в семейството му били против Атина и защото е чужденка. Идеше ми да се позова на един откъс от Библията, където не става дума за вяра, а за обръщане към здравия разум:

„Не се гнуси от идумеец, понеже той е твой брат; не се гнуси от египтянин, понеже ти беше пришълец в земята му.“

Извинете. Пак започвам да цитирам Библията. Обещавам да се въздържам занапред. След разговора с момчето прекарах поне два часа с Шерин, или Атина, както предпочиташе да я наричат.

Атина винаги е предизвиквала интереса ми. Още откакто започна да посещава църквата, ми се струваше, че има много ясен план в главата си — да стане светица. Сподели, че макар годеникът й да не знае, преди да избухне гражданската война в Бейрут, е преживяла нещо подобно на случилото се със света Тереза от Лизийо — видяла кръв по улиците. Можем да го отдадем на травма в детството или юношеството, но е факт, че видения от такъв род са познати като „да бъдеш обладан от свещеното съзидание“. Може да се случи на всеки в по-голяма или по-малка степен. Внезапно, за част от секундата, чувстваме, че цялото ни съществование е оправдано, греховете ни са простени, любовта винаги е по-силна и може да ни промени завинаги.

Но в същия момент изпитваме страх. Да се отдадеш изцяло на любовта, независимо дали е божествена или човешка, означава да се откажеш от всичко — дори от собственото си добруване или способност за вземане на решения. Означава да обичаш в най-дълбокия смисъл на тази дума. В действителност не желаем да бъдем спасени по начина, който Господ ни е отредил. Ние искаме да запазим пълен контрол над всичките си действия, да имаме ясно съзнание за всичките си решения, да можем да изберем обекта на нашето посвещаване.

С любовта не е така. Тя идва, обзема ни и започва да направлява всичко. Само истински силните души й се оставят, а Атина беше силна. Толкова силна, че прекарваше часове в пълно съзерцание. Беше много музикална. Казваха, че също така танцува много хубаво, но тъй като църквата не е място, подходящо за танци, обикновено идваше сутрин с китарата си и известно време пееше на Девата, преди да отиде в университета.

Помня деня, когато я чух за първи път. Бях отслужил сутрешната литургия за малкото енориаши, успели да станат рано през зимата. Внезапно се сетих, че съм забравил да прибера парите от кутията за дарения. Върнах се и се заслушах в музика, която ме накара да видя всичко по различен начин, сякаш бе докоснато от ръката на ангел. В един ъгъл, изпаднала в нещо както екстаз девойка на около двайсет години свиреше химни на възхвала, с очи, вперени в образа на Девата на непорочното зачатие.

Отидох до кутията с дарения. Тя забеляза присъствието ми и прекъсна заниманието си. Аз й кимнах, за да я подканя да продължи. После седнах на една от скамейките, затворих очи и се заслушах.

Тогава усещането за рай и това „да бъдеш обладан от свещеното съзидание“ сякаш се спуснаха от небето. Изглежда, тя разбра какво става в душата ми и започна да редува песента с тишина. Когато спираше, аз казвах по една молитва. Веднага след това музиката биваше подновявана.

Съзнавах, че изживявам незабравим момент от живота си — от онези моменти, които успяваме да разберем едва след като отминат. Присъствах там изцяло, без минало и бъдеще, съществувах само в онази утрин, имаше я само онази музика, благост и неочаквана молитва. Изпаднах в нещо като благоговение, екстаз и благодарност, че ме има на този свят; бях доволен, че съм изпълнил призванието си въпреки неодобрението на семейството ми. В онова обикновено параклисче, в гласа на момичето, в утринната светлина, която обливаше всичко наоколо, отново осъзнах, че величието на Бог се проявява в простите неща.

След като дълго плаках, стори ми се цяла вечност, тя спря. Обърнах се и установих, че е от енориашите ми. Оттогава станахме приятели и винаги когато можехме, се отдавахме на благоговение чрез музиката.

Но идеята за брака ме свари напълно неподготвен. Тъй като до известна степен бяхме близки, пожелах да узная как очаква да я приемат в семейството на мъжа й.

— Зле. Много зле.

Съвсем деликатно я попитах дали не е принудена да се омъжи поради някаква причина.

— Девствена съм. Не съм бременна.

Попитах я дали вече е съобщила на собственото си семейство. Тя каза, че да. Стреснали се, майка й плакала, а баща й я заплашвал.

— Когато идвам тук, за да възхвалявам Девата с моята музика, не мисля какво ще си кажат околните, аз просто споделям с нея чувствата си. И откакто съм сред хора, винаги съм била такава — аз съм съд, в който се проявява Божествената енергия. Тази енергия сега изисква от мен да имам дете, за да мога да му отдам всичко, което моята родна майка никога не ми е дала — закрила и сигурност.

— Никой не е сигурен на този свят — отвърнах. Бъдещето беше пред нея, щеше да има предостатъчно време да изживее чудото на раждането. Ала Атина бе взела решение.

— Света Тереза не се е разбунтувала] срещу болестта си, напротив — видяла е в нея знак за прослава. Света Тереза е била много по-млада от мен, била е на петнайсет години, когато е решила да влезе в манастир. Не й позволили, но тя не се примирила. Отишла да говори лично с папата. Можете ли да си представите за какво става въпрос? Да разговаря с папата! И успяла да постигне желанията си.

Същата тази прослава сега иска от мен да направя нещо значително по-лесно. И по-благоприятно от болест. Да стана майка. Ако чакам прекалено дълго, няма да мога да бъда другар на детето си, разликата във възрастта ще е голяма и вече няма да споделяме същите интереси.

Настоявах, че няма да бъде единствената.

Но Атина продължи, сякаш изобщо не ме беше чула.

— Щастлива съм само тогава, когато мисля, че Господ съществува и ме слуша. Но това не е достатъчно да продължа да живея по същия начин, няма смисъл. Опитвам се да изразявам радост, каквато не изпитвам, прикривам тъгата си, за да не тревожа хората, които толкова много ме обичат и се притесняват за мен. Но напоследък си мисля за самоубийство. Вечер, преди да заспя, дълго разговарям със себе си, моля се тази идея да изчезне, защото тя би била проява на неблагодарност към всички, бягство, начин да увелича мъката и страданието по света. Сутрин идвам тук, за да поговоря със светицата, моля я да ме освободи от демоните, с които разговарям нощем, До момента даваше резултат, но започвам да губя сили. Зная, че имам мисия, която твърде дълго съм отхвърляла. Време е да я приема.

А мисията ми е да стана майка. Трябва да я изпълня или ще полудея. Ако не видя как вътре в мен расте живот, повече няма да мога да приема и живота извън мен.