Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A bruxa de Portobello, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отпортугалски
- [Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], 2007 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 39гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- pax7843(2007)
Издание:
Автор: Паулу Коелю
Заглавие: Вещицата от Портобело
Преводач: Вера Киркова
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Обсидиан
Град на издателя: София
Година на издаване: 2007
Тип: роман
Националност: бразилска
Печатница: ДПК „Димитър Благоев“
Редактор: Снежина Томова
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: © Archivo Idee
Коректор: Петя Калевска
ISBN: 978-954-769-144-5
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/342
История
- —Добавяне
Самира Р. Халил, 57 г., домакиня, майка на Атина
Моля ви, не я наричайте Атина. Истинското й име е Шерин. Шерин Халил, нашата тъй обичана, тъй желана дъщеря. Аз и съпругът ми много искахме да е създадена от самите нас!
Но съдбата си имаше други планове — когато е прекалено щедра, винаги се явява някоя огромна пропаст, където всички мечти се сриват.
Живеехме в Бейрут във време, в което той бе смятан от всички за един от най-красивите градове на Близкия изток. Съпругът ми беше преуспял индустриалец, оженихме се по любов, пътувахме до Европа всяка година, имахме приятели, канеха ни на всички важни светски събития, дори веднъж приех в дома си американския президент, представете си само! Бяха три незабравими дни. През два от тях американските тайни служби претърсваха всяко кътче в дома ни (те вече от месец и нещо се бяха настанили в квартала ни, наемаха апартаменти, заставаха на възлови места, преструваха се на просяци или влюбени двойки). И един ден, по-точно два часа, празнувахме. Никога няма да забравя завистта в очите на нашите приятели и радостта, която изпитах от това, че мога да се снимам с най-влиятелния човек на планетата.
Имахме всичко, освен онова, което желаехме най-силно — дете. Следователно нямахме нищо.
Опитахме по всички начини, давахме обети, ходихме на места, където ни уверяваха, че е възможно чудо, консултирахме се с лекари, знахари, вземахме лекарства и пиехме всякакви вълшебни церове и еликсири. Два пъти пробвахме с изкуствено оплождане, но и двата пъти изгубих бебето. Втория път и десния си яйчник. Повече никой лекар не се нае да рискува с подобни опити.
Тогава един от многобройните ни приятели, запознат със случая, предложи единственото възможно решение — да си осиновим дете. Каза, че има връзки в Румъния и че няма да отнеме много време.
Месец по-късно отлетяхме за Румъния. Нашият приятел имаше важни дела с управляващия тогава диктатор, чието име не помня (Б. р.: Николае Чау-шеску), та успяхме да избегнем цялата бюрокрация и стигнахме до центъра по осиновявания в Сибиу, Трансилвания. Там ни очакваха с кафе, цигари, минерална вода и готови документи. Оставаше само да изберем детето.
Заведоха ни при пеленачетата, където беше много студено, и аз недоумявах как са могли да оставят тези бедни създания в такива условия. Първата ми реакция беше да ги осиновя всичките, да ги отведа в нашата страна, където имаше слънце и свобода, но, разбира се, идеята ми беше налудничава. Минавахме между креватчетата, слушахме как бебетата плачат и бяхме ужасени от решението, което трябва да вземем.
Повече от час двамата с мъжа ми не продумахме. Излязохме, пихме кафе, пушихме цигари, върнахме се. Това се повтори неколкократно. Забелязах, че жената, която отговаря за осиновяването, взе да става неспокойна. Трябваше незабавно да взема решението. Точно тогава, водена от инстинкт, който не бих се осмелила да нарека майчински, сякаш бях открила детето, което при това прераждане трябваше да е моето, но което се бе появило на тоя свят от друга утроба, посочих момичето.
Служителката предложи да обмислим по-добре. Точно пък тя, която изглеждаше така притеснена от нашето забавяне! Но аз вече бях решила.
Съвсем внимателно, за да не нарани моите чувства (смяташе, че имаме връзки с високопоставени хора от румънското правителство), тя ми прошепна така, че съпругът ми да не чуе:
— Знам, не е добър избор. Тя е дъщеря на циганка.
Отвърнах, че културата не се предава по генетичен път. Детето беше едва на три месеца, щеше да бъде моя и на съпруга ми дъщеря, възпитавана според нашата традиция. Щеше да посещава нашата църква, плажовете, по които щяхме да се разхождаме, щеше да чете френски книги и да учи в Американското училище в Бейрут. Освен това не знаех нищо — и продължавам да не знам — за циганската култура. Циганите пътуват, невинаги се къпят, лъжат хората и носят големи обици. Носят се слухове, че крадат деца, които отвеждат в катуните си, но тук се случваше тъкмо обратното — бяха изоставили едно дете, за да поема аз грижите по него.
Жената още веднъж се опита да ме разубеди, но аз вече се бях заела да подписвам документите и помолих съпруга ми да стори същото. Докато се връщахме към Бейрут, светът изглеждаше различен — Господ ми беше дал основание за моето съществуване, работа и борба в тая долина на сълзите. Сега имахме дете, което да оправдае всичките ни усилия.
Шерин израсна умна и красива — смятам, че всички родители говорят така, но мисля, че наистина беше необикновено дете. Веднъж, когато тя беше на пет години, един от братята ми каза, че ако пожелаела да работи в чужбина, името й щяло да издаде нейния произход. Предложи да го сменим с нещо неутрално — Атина например. Естествено, аз вече зная, че Атина не е само столица на държава, но и богинята на мъдростта, разума и войната.
Вероятно брат ми отдавна го е знаел, а също така е бил наясно, че арабското име може да й създава проблеми в бъдеще. Занимаваше се с политика — като всички членове на семейството ни — и е искал да предпази племенницата си от задаващите се на хоризонта черни облаци, които само и единствено той беше успял да съзре. Най-изненадващо на Шерин й хареса звученето на името. За един следобед започна да нарича себе си Атина и повече никой не можа да й го избие от главата. За да й доставим радост, ние също приехме името, смятайки, че скоро ще го забрави.
Възможно ли е едно име да е в състояние да повлияе на живота на човек? Защото времето си минаваше, но името остана и накрая ние свикнахме с него.
Още докато беше малка, установихме, че има религиозно призвание — беше много набожна и знаеше наизуст евангелията. Но това беше едновременно благословия и проклятие. В свят, все по-разединен от религиозните схващания, аз се тревожех за безопасността на дъщеря си. По онова време Шерин вече започваше да повтаря, сякаш е най-нормалното нещо на света, че има редица невидими приятели — ангели и светци, чиито образи тя виждаше в посещаваната от нас църква. Естествено, че всички деца по света имат видения, въпреки че рядко ги помнят след определена възраст. Също така имат навика да съживяват неодушевени предмети — кукли и плюшени тигърче-та. Но ми се стори прекалено, когато веднъж отидох да я взема от училище и тя ми каза: „Видях жена, облечена в бяло, която приличаше на Дева Мария.“
Разбира се, че вярвам в ангели. Вярвам дори, че ангелите разговарят с малките деца, но когато едно дете започне да има видения с възрастни хора, нещата се променят. Зная редица истории за пастирчета, които твърдят, че са видели жена в бяло и това е съсипало живота им — започват да ги търсят, очаквайки да правят чудеса, свещениците се тревожат, селата се превръщат в места за поклонение, а бедните дечица завършват живота си в някой манастир. Ето защо се притесних от думите й. На тази възраст Шерин трябваше да се вълнува от гримове, да лакира ноктите си, да гледа романтични сериали или детски програми по телевизията. Нещо не беше наред с дъщеря ми и аз потърсих специалист.
— Успокойте се — каза той.
За педиатъра специалист по детска психология, както и за повечето лекари, които се занимават с тия проблеми, невидимите приятели са проекция на сънищата и помагат на детето да открие какви са желанията му. Помагат му да изразява чувствата си по безобиден начин.
— Но жена в бяло?
Той отвърна, че Шерин навярно не разбира начина, по който ние виждаме и обясняваме света. Предложи постепенно да започнем да я подготвяме за новината, че е била осиновена. Според него най-лошото, което можеше да се случи, бе тя да разбере сама. Тогава щяла да изгуби доверието си в света и поведението й можело да стане непредсказуемо.
От този момент нататък ние започнахме да разговаряме с нея по друг начин. Не зная дали човек е в състояние да си спомни неща, които са се случили с него, докато е бил още бебе, но се опитахме да й покажем колко много я обичаме и че не е необходимо да търси бягство в някакъв измислен свят. Трябваше да разбере, че видимият свят е така прекрасен, че родителите й я предпазват от всяка заплаха, че Бейрут е красив, плажовете винаги са огрени от слънце и са пълни с хора. Без да изпадам в открит сблъсък с въпросната „жена“, аз започнах да прекарвам повече време с дъщеря си, канех приятелите й от училище в дома ни, не пропусках възможност да проявя цялата си нежност.
Стратегията даде резултат. Съпругът ми пътуваше често, Шерин усещаше липсата му и в името на любовта той реши да промени малко начина си на живот. Самотните ни разговори бяха заменени от ведро общуване и игри между майка, баща и дъщеря.
Всичко вървеше добре, докато една нощ тя не дойде в стаята ми, обляна в сълзи. Повтаряше, че се страхува, че адът е близо.
Бяхме сами вкъщи — на съпруга ми отново се беше наложило да отсъства и реших, че затова е така отчаяна. Но адът? На какво ги учеха в училище и в църквата? Реших на другия ден да говоря с учителката.
Ала Шерин не преставаше да плаче. Отведох я до прозореца, показах й Средиземно море, огряно от пълната луна. Казах й, че демоните не съществуват, че има само звезди по небето и хора, които минават по булеварда пред дома ни. Обясних й, че не бива да се плаши, успокоявах я, но тя продължаваше да плаче и трепери. След като в продължение на половин час се опитвах да я утеша, накрая започнах да се изнервям. Помолих я да престане, защото вече не е дете. Помислих си, че е дошла първата й менструация, и дискретно я попитах дали е имало кръв.
— Да, много.
Взех малко памук и я помолих да легне, за да се погрижа за „раната“ й. Казах й, че на другия ден ще й обясня и че няма страшно. Ала менструацията й не беше дошла. Тя поплака още малко, но вероятно бе много уморена, та бързо заспа.
А на другата сутрин се проля кръв.
Бяха убити четирима души. За мен това беше един от безкрайните междуплеменни сблъсъци. Народът ми беше свикнал с тях. И за Шерин едва ли бе нещо необичайно, тъй като дори не спомена кошмара си от предишната нощ.
Но от тази дата нататък адът започна да настъпва и до днес не се е отдръпнал. Същия ден 26 палестинци бяха убити в един автобус — като отмъщение за предишното убийство. Двайсет и четири часа по-късно вече не можеше да се върви по улиците заради престрелките, които бяха повсеместни. Затвориха училищата. Една от учителките на Шерин я доведе у дома. После ситуацията излезе от контрол. Съпругът ми прекъсна пътуването си и се прибра. По цял ден звънеше на приятелите си в правителството, но никой не можа да му обясни нещо смислено. Шерин чуваше изстрелите навън и виковете на съпруга ми вътре, но за моя изненада не казваше нищо. Аз все се опитвах да я успокоя, че това е временно и че скоро отново ще можем да ходим на плаж, но тя извръща-ше очи и искаше някоя книга за четене или грамофонна плоча. Докато адът малко по малко ни превземаше, Шерин четеше книги и слушаше музика.
Не ми се мисли за онова време. Не искам да си спомням заплахите, които ни бяха отправени, кой беше прав и кой крив, кои бяха невинните. Факт е, че няколко месеца по-късно който искаше да прекоси дадена улица, трябваше да вземе кораб, да отиде до Кипър, оттам да вземе друг кораб и да слезе от другата страна на платното.
Бяхме като затворници в дома си. Все очаквахме нещата да се оправят, все си мислехме, че всичко ще отмине, че правителството ще овладее положението. Една сутрин, докато слушаше някаква плоча на малкия си грамофон и упражняваше някакви танцови стъпки, Шерин започна да повтаря нещо като „ще продължи дълго, много дълго“.
Исках да я прекъсна, но съпругът ми ме хвана за ръката — видях, че взема на сериозно думите на едно момиченце. Така и не разбрах защо. И до ден-днешен не сме коментирали този въ-прос, който е табу между нас.
На другия ден той започна внезапни приготовления и след две седмици вече плавахме за Лондон. По-късно щяхме да узнаем, че макар да няма конкретни данни, за двете години гражданска война (Б. р.: 1974 и 1975 г.) са загинали близо 44 хиляди души, 180 хиляди са били ранени и още много са останали без дом. Сраженията продължиха по други причини, страната бе окупирана от чуждестранни сили и адът продължава и до днес.
„Ще продължи много дълго“, казваше Шерин. Господи, за беда беше права.