Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (42)

Херън Райън, журналист

Атина ме помоли да включа диктофона си. Тя самата носеше още един. Не бях виждал такъв модел — с много функции и миниатюрни размери.

— Първо, искам да кажа, че ме заплашват със смърт. Второ, обещай ми, че дори и да умра, ще изчакаш да минат поне пет години, преди да допуснеш някой да чуе записа. След време ще могат да разграничат истината от лъжата. Кажи, че си съгласен. По такъв начин ще се ангажираш пред закона.

— Съгласен съм. Но смятам, че…

— Нищо недей да смяташ. Ако умра, това ще бъде моето завещание. При условие, че сега не се каже нищо.

Изключих диктофона.

— Няма от какво да се боиш. Имам приятели на всякакви постове в правителството. Хора, които са ми задължени, които се нуждаят или ще се нуждаят от мен. Ние можем…

— Нали вече ти казах, че имам приятел в Скотланд Ярд?

Пак ли тия приказки? Ако беше вярно, защо не дойде, когато всички имахме нужда от помощта му, когато Атина и Виорел можеха да бъдат пометени от тълпата?

Въпросите изникваха един след друг — дали тя не искаше да ме изпита? Какво се въртеше в главата на тази жена — дали беше неуравновесена и непостоянна, щом като ту искаше да е с мен, ту отново подхващаше темата за несъществуващия мъж?

— Включи диктофона отново — помоли тя. Чувствах се много зле. Започнах да си мисля, че винаги ме е използвала. Искаше ми се да мога да й кажа: „Върви си и никога повече не се появявай в живота ми. Откакто се запознах с теб, всичко се превърна в ад. Живея в очакване на деня, когато ще дойдеш при мен, ще ме прегърнеш, ще ме целунеш и ще ме помолиш да останеш. Това все не се случва.“

— Сбърка ли нещо?

Тя долавяше, че има нещо сбъркано. По-точно беше невъзможно да не знае какво чувствам, защото през цялото време само това правех — разкривах чувствата си. Нищо, че само веднъж бях говорил за тях. Отменях всичко, за да се видим, бях до нея винаги когато ме помолеше, опитвах се да съм близък със сина й, защото смятах, че един ден би могъл да ме нарича татко. Никога не я накарах да се откаже от това, което правеше, радвах се на успеха й и се гордеех с решителността й.

— Защо изключи диктофона?

За миг се озовах между рая и ада, между това да избухна и да се подчиня, между хладния разум и погубващата страст. В крайна сметка, напрягайки всичките си сили, успях да се овладея.

Натиснах копчето.

— Да продължим.

— Тъкмо казвах, че ме заплашват със смърт. Звънят ми разни хора, анонимно, обиждат ме, твърдят, че съм заплаха за света, че искам да върна царството на Сатаната и че те няма да допуснат това.

— Говори ли с полицията?

Нарочно пропуснах да спомена нейния любим — по този начин й показвах, че никога не съм вярвал на приказките й за него.

— Говорих. Те записаха разговорите. Звънят ми от телефонни кабини. Казаха ми да не се безпокоя, наблюдавали дома ми. Успели са да заловят един от тях — бил с психическо разстройство. Смята, че е прероден апостол и че „този път трябва да се бори, за да не прогонят Христос отново“. В момента се намира в психиатрична клиника. Полицаите ми обясниха, че и преди е лежал там, след като заплашвал по същия начин други хора.

— Когато са бдителни, нашите полицаи са най-добрите на света. Наистина няма за какво да се безпокоиш.

— Не се страхувам да умра. Ако се случи днес, ще отнеса със себе си мигове, каквито малко хора на моята възраст са имали шанса да изживеят. Но се страхувам и затова те помолих да запишеш разговора, да не взема да извърша убийство.

— Убийство ли?

— Знаеш, че в съда са заведени няколко дела, с които се опитват да ми отнемат Виорел. Обърнах се към приятели, но никой нищо не можа да направи. Трябва да се изчака решението. Според тях, ако зависи от съдията, тия фанатици ще постигнат каквото си искат. Затова съм си купила оръжие.

Зная какво означава да отделят дете от майката.

Изпитала съм го върху себе си. Та щом първият полицай тръгне към мен, аз ще стрелям. И ще продължа да стрелям, докато патроните ми свършат. Ако не ме застрелят преди това, ще се бия с кухненските ножове. Ако ми вземат ножовете, ще използвам ноктите и зъбите си. Но никой няма да успее да ми отнеме Виорел. Само през трупа ми. Записваш ли?

— Да. Но има начини…

— Няма. Баща ми следи делата. Каза, че що се отнася до семейното право, не може да се направи много. Сега спри диктофона.

— Това ли беше твоето завещание?

Атина не отговори. И понеже аз не помръднах, тя пое инициативата. Отиде до уредбата и пусна онази музика от степите, която вече знаех наизуст. Танцува както по време на ритуалите, изцяло извън ритъма, и аз знаех какво се опитва да направи. Нейният дикто-фон продължаваше да е включен — беше като някакъв ням свидетел на всичко случващо се. И докато през прозорците нахлуваше следобедната светлина на слънчевия ден, Атина се гмурваше в търсене на друга светлина, която беше там, откакто свят светува.

Когато усети искрата на Майката, тя престана да танцува, спря музиката, стисна глава между дланите си и за известно време остана неподвижна. После вдигна очи и ме погледна.

— Ти знаеш кой е тук, нали?

— Да. Атина и нейната божествена страна — Агия София.

— Аз свикнах да правя това. Не смятам, че е необходимо, но открих този метод, за да я срещам, и ми стана навик. Ти знаеш с кого разговаряш — с Атина. Агия София — това съм аз.

— Да, знам. Когато за втори път танцувах в дома ти, и аз открих един дух, който ме напътства — Филе-мон. Но не разговаряме много, не го слушам какво ми казва. Ала зная, че когато присъства, сякаш най-после душите ни се срещат.

— Точно така. Днес Филемон и Агия София ще си говорят за любов.

— Трябва ли да танцувам?

— Не е необходимо. Филемон ще ме разбере, защото виждам, че танцът ми го е докоснал. Мъжът, който стои пред мен, страда за нещо, което смята, че никога не е получил — моята любов.

Ала мъжът, който е отвъд теб самия, разбира, че болката, копнежът и чувството, че е изоставен, са излишни и детински. Аз те обичам. Не по начина, по който твоята човешка същност го изисква, но по начина, по който е пожелала божествената искра. Обитаваме една шатра, която Тя е издигнала на пътя ни. И в нея разбираме, че не сме роби на чувството си, а негови господари.

Служим и на нас ни служат. Отваряме вратите на нашите покои и се прегръщаме. Може би дори се целуваме, защото всичко силно, което се случва на земята, дава отражение и в невидимия свят. А ти знаеш, че аз не те предизвиквам и не си играя с чувствата ти, като казвам това.

— Какво е любовта в такъв случай?

— Душата, кръвта и тялото на Великата майка. Аз те обичам също толкова силно, колкото се обичат душите от отвъдното, когато се срещнат насред пустинята. Между нас няма да се случи нищо, физическо, но никоя страст не е безполезна и никоя любов не е отхвърлена. Щом Майката е събудила това чувство в твоето сърце, значи го е събудила и в моето, макар че може би ти го приемаш по-лесно. Невъзможно е да се изгуби енергията на любовта. Тя е по-могъща от всичко на света и се проявява по много начини.

— Не съм достатъчно силен. Такова абстрактно виждане ме кара да се чувствам по-самотен и по-потиснат откогато и да било.

— И аз не съм силна. Нуждая се от човек до себе си. Но един ден ще прогледнем. Тогава различните форми на Любов ще могат да се проявят и страданието ще изчезне от лицето на Земята.

Смятам, че ще стане скоро. Мнозина от нас се завръщат от далечното пътуване, което сме предприели в търсене на интересуващите ни неща. Сега си даваме сметка, че те не са истинските. Но това завръщане не е безболезнено, защото сме прекарали доста време навън и се чувстваме чужденци на собствената си планета.

Ще ни отнеме известно време да открием приятелите си, които също са поели на път, местата на нашите корени и съкровища. Ала ще се случи.

Не зная защо, но се трогнах. И това ме тласна нататък.

— Искам да продължим да говорим за любов.

— За нея говорим. Тя винаги е била в основата на всичко, което съм търсила през живота си. Да оставя любовта да се проявява в мен безпрепятствено, да запълни белите полета, да ме кара да танцувам, да се смея, да оправдава живота ми, да закриля сина ми, да влиза в контакт с небесата, с мъжете и жените, с всички онези, които са били на пътя ми.

Опитвах се да контролирам чувствата си. Казвах си: „Този заслужава моята нежност.“ Или: „Този не я заслужава.“ Докато не разбрах съдбата си, когато видях, че може да загубя най-важното в живота.

— Сина ти.

— Именно. Най-пълното проявление на любовта. Когато възникна опасността да го отделят от мен, аз се срещнах със себе си и разбрах, че повече нищо не мога да имам или да загубя. Разбрах го, след като плаках безспирно часове наред. Едва след като страдах много, силно, частта от мен, която наричам Агия София, ми каза: „Що за глупост е това? Любовта винаги остава! А синът ти рано или късно ще си тръгне!“

Аз започнах да разбирам.

— Любовта не е навик, уговорка или дълг. Не е онова, на което ни учат романтичните песни. Любовта е. Това е завещанието на Атина или Шерин, или Агия София — любовта е. Без определения. Обичай и не питай нищо. Просто обичай.

— Трудно е.

— Записваш ли?

— Ти ме помоли да изключа диктофона.

— Е, включи го отново. Подчиних се и Атина продължи:

— За мен също е трудно. Затова от днес нататък няма да се прибирам вкъщи. Ще се скрия. Полицията може да ме пази от лудите, но няма да ме опази от онези, които искат да раздават правосъдие. Аз имах мисия и тя ме отведе толкова далеч, че дори рискувах правото да се грижа за сина си. Но и при това положение не съжалявам — изпълних съдбата си.

— Каква беше твоята мисия?

— Ти знаеш, защото участваше от самото начало — да подготвя пътя на Майката. Да продължа една прекъсната от векове традиция, която сега започва да се възражда.

— Може би…

Млъкнах. Но тя не каза нито дума. Изчака да довърша изречението си.

— …може би е твърде рано. Хората не са готови за това.

Атина се разсмя.

— Разбира се, че са. Оттам идват и сблъсъците, агресията, мракобесието. Защото силите на мрака агонизират и в такъв момент те прибягват до последните си средства. Изглеждат по-силни — каквито са животните, преди да умрат. Ала после вече не могат да станат от земята — изтощени са.

Посях семето в много сърца. Всяко от тях ще изрази това възраждане по свой собствен начин. Но има едно сърце, което ще следва традицията докрай — Андреа.

Андреа.

Която я мразеше, която я обвиняваше за края на нашата връзка, която казваше на всеки пожелал да я изслуша, че Атина е допуснала да бъде обхваната от егоизма и суетата и накрая е съсипала нещо, създадено с толкова много усилия.

Тя стана и взе чантата си. Още беше Агия София.

— Виждам твоята аура. Тя е излекувана от безсмисленото страдание.

— Очевидно знаеш, че Андреа не те харесва.

— Разбира се, че знам. Почти половин час си говорихме за любовта, нали? Харесването няма нищо общо с това.

Андреа е напълно способна да продължи нашето дело. Има повече опит и повече харизма от мен. Знае грешките ми и разбира, че трябва да е благоразумна в известна степен, защото времето, когато звярът на мракобесието агонизира, ще бъде време на конфликти. Андреа може да ме мрази като човек и навярно затова е успяла да развие дарбата си толкова бързо — за да докаже, че има повече възможности от мен.

Когато омразата помага на човек да израсне, тя се превръща в един от многото видове обич.

Тя взе своя диктофон, прибра го в чантата си и тръгна.

В края на седмицата съдът се произнесе. Бяха изслушани различни свидетели и Шерин Халил, известна като Атина, получи правото да продължи да се грижи за сина си.

Освен това директорът на училището на детето бе официално предупреден, че всякаква дискриминация спрямо момчето ще бъде наказвана съгласно закона.

Знаех, че няма смисъл да звъня в дома й — беше оставила ключа на Андреа. Беше взела музикалната си уредба и някои дрехи, защото нямала намерение да се връща прекалено скоро.

Започнах да чакам позвъняването й, за да отпразнуваме заедно победата. С всеки изминал ден любовта ми към Атина беше все по-малко извор на страдание и се превръщаше в езеро на радостта и спокойствието. Вече не се чувствах толкова самотен. На някакво място в пространството нашите души — душите на всички прокудени, които са на път да се завърнат — ликуваха, щастливи от новата среща.

Измина първата седмица. Помислих си, че се опитва да се възстанови от напрежението в последно време. След месец си помислих, че се е върнала в Ду-бай и отново е започнала работа. Обадих се в старата й служба, но ми казаха, че повече не са чували за нея. Но ако съм знаел къде се намира, молеха да й предам следното — вратите са отворени, много им липсва.

Реших да напиша поредица от статии за възраждането на Майката. Предизвиках някои читатели да ми изпратят обидни писма, обвиняващи ме, че „разпространявам езичеството“, но статиите имаха огромен успех сред публиката.

Два месеца по-късно, тъкмо когато излизах за обяд, ми се обади един колега от редакцията. В Хампстед било намерено тялото на Шерин Халил, Вещицата от Портобело.

Била брутално убита.

 

 

Сега, когато свалих на хартия всигки изявления, ще й ги предат. В момента тя вероятно се рад-хожда из националния парк „Сноудония“, както обикновено прави всеки следобед. Днес е рожденият й ден, по-тогно датата, която родителите й бяха избрали за рождена при осиновяването. Смятам да й дам този ръкопис.

Виорел, който ще дойде за празника с баба си и дядо си, също е подготвил една изненада — записал е първата си песен в студиото на общи приятели и ще я изсвири по време на вечерята.

После тя ще ме попита: „Защо направи това?“

А аз ще й отвърна: „Защото имах нужда да те разбера.“ През всигките тези години, в които бяхме Заедно, слушах единствено онова, което смятах за легенда. Сега знам, ге легендата е истина.

Винаги когато исках да я придружа, било на сбирките в дома й всеки понеделник, било в Румъния или на срещите с приятели, тя ме молеше да не го правя. Искаше да е свободна. Полицията винаги плаши хората, казваше. Пред говек като мен дори невинните се гувствали виновни.

Два пъти бях в склада в Портобело, без тя да Знае. Също без да знае, назнагих хора, които да я па-зят, когато идва и си отива от мястото. Заловиха един говек с нож, който се оказа от някаква секта. Твърдеше, ге духовете са го накарали да вземе малко от кръвта на Вещицата от Портобело, в която се е превъплътила Майката, за да я използва по време на определени ритуали. Нямал намерение да я убива, а само да напои с кръвта й една кърпа. Разследването доказа, ге наистина не е имало опит за убийство. Но въпреки това говекът бе арестуван и полуги шест месеца затвор.

Идеята да я „убия“ за пред света не беше моя. Атина искаше да изчезне и ме попита възможно ли е. Обясних и, ге ако съдът реши, ге държавата трябва да се грижи за сина й, аз няма да мога да застана срещу закона. Но от мига, в който съдията се произнесе в нейна полза, бяхме свободни да изпълним плана й.

Атина съвсем ясно осъзнаваше, ге щом срещите в склада стават толкова популярни на местна пог-ва, мисията й винаги ще бъде спъвана. Нямаше никакъв смисъл да върви пред тълпата и да заявява, ге не е никаква кралица, вещица или божествено проявление. Хората са избрали да следват силните и да дават власт на когото те решат. А това беше против всигко, което изповядваше — свободата на избора, на преклонението пред самия хляб, на съ-буждането на лигните заложби, без водаги и пастири.

Също така нямаше смисъл и да изщва. Хората щяха да го изтълкуват като оттегляне в пустинята, като възнасяне в небесата, като пътуване за среща с тайните тибетски угители, които Живеят в Хималаите. Вегно щяха да огакват нейното завръщане. Легендите около нея щяха да се множат и вероятно щеше да се създаде култ кълг лигността й. Признаците се появиха, щом тя престана да ходи в Портобело. Информаторите ми казваха, ге противно на онова, което смятаха всигки, култът Застрашително расте. Запогнали да се създават подобни групи. Появили се „наследници“ на Агия София. Снимката на Атина била публикувана във вестниците — с детето на ръце. Продавали я тайно, показвали я като мътеница, жертва на нетърпимостта. Окултисти запогнали да говорят за „Ордена на Атина“, където — след заплащането на някаква сума и след известно време — се осъществявала среща с основателката.

Следователно оставаше единствено „смъртта“. Но при съвсем нормални обстоятелства, като обикновен говек, чийто край настъпва в ръцете на убиец от големия град. Това ни задължаваше да вземем редица предпазни мерки:

а) Престъплението не биваше да се свързва с мъ-генигество по религиозни пригини, защото ситуацията, която се опитвахме да избегнем, щеше да се влоши.

б) Жертвата не биваше да бъде разпозната.

в) Убиецът не биваше да бъде заловен.

г) Трябваше ни труп.

В град като Лондон всеки ден има убити, обезобразени, обгорени, но обикновено залавяме престъпника. Така ге се наложи да гакаме близо два месеца до слугката в Хампстед. Дори в този слугай ние успяхме да открием убиеца, но топ беше мъртъв. Заминал за Португалия и се самоубил с изстрел в устата. Възмездието бе полугено. Трябваше ми сапо малко съдействие от страна на най-близки приятели. Вършим си услуги, те понякога ме молят за неща, които не са съвсем редни, но щом никой важен Закон не е нарушен, съществува, да регем, известна гъвкавост при тълкуването.

И тогно това направихме. Щом трупът бе открит, аз и един мой дългогодишен приятел бяхме определени да следим слугая. Погти едновременно полугихме известието, ге португалската полиция е намерила в Гимарайш тялото на самоубиец. Имало бележка, в която си признавал за убийството. Описвал и подробностите, които отговаряха на нашия слугай. Също така давал указания как да се разпоредят с наследството му — да го раздадат на разни благотворителни институции. Оказа се убийство от страст. В края на краищата много гесто любовта свършва по този нагин.

В оставената бележка убиецът казвал още, ге е довел жената от бивша република на Съветския съюз и е направил всигко възможно да й помогне. Бил готов да се ожени за нея, за да полуги тя английско гражданство. Но накрая открил едно нейно пито, адресирано до някакъв герлшнец. Той я бил поканил да прекара няколко дни в неговия замък.

В писмото пишела колко много желае да замине и веднага да й прати самолетен билетна да лгогат да се видят гас по-скоро. Били се срещнали в някакво английско кафене. Разменили си само две писма, нищо повеге.

Пред нас беше съвършената ситуация.

Приятелят ми малко се колебаеше. Никой не обига да ита неразрешен слугап в досието си, но аз казах, ге ще поета вината, и той се съгласи.

Отидох на тястото, където се налхираше Атина — една прекрасна къща в Оксфорд. Със спринцовка й взех талко кръв. Отрязах кигури от косата й, леко обгорих костите, но без да ги изгарят напълно. Върнах се на тестопрестъплението и пръснах „доказателствата“. Понеже знаех, ге ДНК анализът е невъзтожен, тъп като никой не познава истинските й родители, ти оставаше единствено да скръстя ръце и да се надяват новината да не срещне широк отзвук в пресата.

Появиха се журналисти. Разказах ит за самоубийството на извършителя, като спотенах сато страната и не утогних града. Казах, ге не е открит никакъв тотив за престъплението, но хипотезите За оттъщение или някакви религиозни подбуди са напълно отхвърлени. По мое тнение (в края на краищата полицаите итат право да грешат) Жертвата е била изнасилена. И тъй като вероятно е разпознала извършителя, накрая е била убита и обезобразена.

Ако гертанецът отново е писал, навярно са връщали пистата ту с обознагението „полугателят не е открит“. Снитката на Атина се бе появявала сато веднъж във вестниците — по врете на първия сблъсък в Портобело. Следователно вероятността някой да я разпознае беше тинитална. Освен тен сато трита души знаят за слугилото се — нейните родители и нейният син. Всигки ние присъствахте на „погребението“ на останките й. На гроба ита тога с нейното ите.

Детето посещава тайка си всяка събота и неделя. Справя се блестящо в угилище.

Разбира се, един ден на Атина тоже да й отръзне този Живот в изолация и да реши да се върне в Лондон. Но паметта на хората е съвсем къса и освен най-близките и приятели никой друг няма да се сети за нея. През това време Андреа ще е катализаторът и, гестно да си кажем, тя има повече данни да продължи въпросната мисия. Освен ге притежава необходимите кагества, тя е актриса и знае как да се оправя с публиката.

Чух, ге популярността йзнагително се е разраснала, без да привлига излишно вниманието. Разбрах за хора на ключови позиции в обществото, които поддържат връзка с нея, и когато стане необходимо, когато дейността придобие по-масов характер, накрая ще ликвидират изцяло двулигието на разни свещеници като Иън Бък.

А Атина тъкмо това желае. Не лична слава, както мнозина стятаха (вклюгително и Андреа), а просто мисията да бъде изпълнена.

В нагалото на тоето разследване, отразено в този ръкопис, смятах, ге пресъздавам живота й, за да разбере тя колко стела и важназа другите е била. Но с напредването на разговорите съзирах и своята скрита страна — въпреки ге тного не вярвам в такива неща. И стигнах до извода, ге основната пригина За този огротен труд, който положих, е да разбера Защо Атина те обига, при положение ге сте толкова разлигни и не споделяте един и същ тироглед.

Потня, когато я целунах за първи път. Бяхте в един бар на гара „Виктория“. Тя работеше в банка, а аз веге бях детектив в Скотланд Ярд. След няколко срещи тя ме покани да танцуват в дота на хазяина й. Не приех — не подхожда на стила ти.

Но втесто да се ядоса, тя отвърна, ге уважава решението ти. Като препрогитат изявленията на приятелите й, наистина се гувстват горд. Атина тай не зачитала ничие чуждо тнение.

Месеци по-късно, преди да замине за Дубай, аз и казах, ге я обигат. Тя ти отвърна, ге изпитва същото кът тен. Въпреки ге, добави, трябва да се наугит да понасяте дълги периоди на раздяла. Дватата ще работит в разлигни страни, но истинската любов ще устои на разстоянието.

Това беше единственият път, когато си позволих да я попитат защо те обича.

Тя отвърна: „Не знам и изобщо не те интересува.“

Сега, когато приклюгват работата си по всигки тези страници, стятат, ге открих отговора на въпроса в разговора й с журналиста.

Любовта е.

25.02.2006 г., 19:47 г.

Редакцията на ръкописа е завършена в деня на свети Експедито, 2006 г.