Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (41)

Антоан Локадур, историк

В тази поредица от грешки, позната под името „Вещицата от Портобело“, онова, което най-много ме изненадва, е наивността на Херън Райън, журналист с дългогодишен международен опит. Когато говорихме, той беше ужасен от статиите в таблоидите:

„Режимът на Богинята!“ — казваше един.

„Отслабнете, докато се храните, призовава Вещицата от Портобело!“ — пишеше друг на първа страница.

Освен че се докосна до нещо толкова уязвимо, каквото е религията, въпросната Атина бе стигнала и по-далеч: бе говорила за диети — тема от национален интерес, по-важна от войните, стачките или природните бедствия. Не всички вярват в Господ, но всички искат да отслабнат.

Репортерите интервюираха местните търговци, които уверяваха, че са видели запалени черни и червени свещи и ритуали с малък брой хора в дните преди големите сбирки. До момента всичко не беше нищо повече от евтина сензация, но Райън трябваше да се сети, че в британския съд има заведено дело и че обвинителят няма да пропусне нито една възможност да представи пред съдиите онова, което според него не беше просто слух, а атентат срещу изконните обществени ценности.

Същата седмица един от най-престижните английски вестници публикува като уводна статия текст от преподобния Иън Бък, пастор от евангелистката общност в Кензингтън, където се казваше:

„Като добър християнин аз съм длъжен да подложа и другата си буза, когато съм несправедливо нападнат или когато е засегната честта ми. Същевременно не бива да забравяме, че така както Исус е подложил другата си буза, е използвал и бича, за да накаже онези, които са се опитвали да превърнат Дома Господен в свърталище на крадци. Тъкмо на това сме свидетели в настоящия момент на Портобело Роуд — безскрупулни хора се опитват да се представят за спасители на души и дават фалшиви надежди и лек за всички злини, като дори твърдят, че който следва съветите им, ще си остане слаб и елегантен.

Следователно аз не виждам друга възможност, освен да отида в съда и да попреча създалото се положение да продължи прекалено дълго. Последователите на това движение се кълнат, че са в състояние да събуждат неподозирани заложби и отричат съществуването на Всемогъщия Господ Бог, като се опитват да го заменят с езически божества, каквито са Венера и Афродита. Според тях всичко е позволено, стига да се прави с «любов». Но какво е любовта? Неморална сила, която оправдава всяка една цел, така ли? Или дълг към истинските ценности на обществото, каквито са семейството и традициите?“

* * *

Предвиждайки, че отново може да се стигне до подобен сблъсък както през август, на следващата сбирка полицията взе мерки и постави охрана, за да избегне конфликтите. Атина пристигна с осигурените от Райън телохранители, но този път чу не само овации. Имаше освирквания и обиди. Една жена, която я видя да идва с осемгодишно дете, два дни по-късно я обвини в нарушение на Закона за закрила на децата от 1989 г. Твърдеше, че майката вреди непоправимо на сина си и че грижите за него трябва да бъдат поети от бащата.

Един таблоид успя да открие Лукас Йесен-Петер-сен, който не пожелал да даде интервю. Заплашил репортера и казал да не споменават Виорел в статиите си, защото е в състояние да извърши всякаква лудост.

На другия ден таблоидът публикува следната статия: „Бившият съпруг на Вещицата от Портобело казва, че е способен на убийство заради сина си“.

Същия следобед бяха подадени още две жалби, позоваващи се на Закона за закрила на децата. Този път настояваха държавата да се погрижи за доброто на детето.

Повече сбирки не се провели, въпреки че пред вратата имало групи от хора („за“ и „против“), както и униформени полицаи, които трябвало да укротяват духовете. Атина не се появила. Същото се случило и през следващата седмица. Този път групите, както и полицейското присъствие, били по-малко.

На третата седмица на мястото имало само останки от цветя и един човек, който раздавал снимките на Атина на минувачите.

Темата престана да се появява по страниците на лондонските всекидневници. Когато преподобният Иън Бък реши да обяви, че оттегля обвинението за обида и клевета, опирайки се на „християнския дух, който трябва да проявяваме към покайващите се“, не срещна интерес от никое печатно издание. Успя единствено да публикува текста сред читателските писма на един квартален вестник.

Доколкото знам, темата никога не получи национален отзвук. Така си и остана на страниците, където се отразяват проблемите на града. Месец след като срещите престанаха, пътувах до Брайтън, където се опитах да поговоря за тях с едни приятели, но никой не беше чувал нищо.

В ръцете на Райън бе да изясни проблема. Публикациите в неговия вестник щяха да бъдат последвани от голяма част от пресата. Но за моя изненада той не написа нито ред за Шерин Халил.

Според мен престъплението — съдя по отличителните му черти — няма нищо общо със случилото се в Портобело. Става дума за едно зловещо съвпадение.