Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (38)

Диъдри О’Нийл, позната като Еда

Атина се настани в един хотел близо до дома ми. Лондонските новини, свързани със събития от местен характер, особено за малките конфликти в крайните квартали, никога не стигат до Шотландия. Нас не ни интересува особено как англичаните се справят с дребните си проблеми. Ние си имаме наше знаме, наш футболен отбор, а скоро ще си имаме и парламент. Трогателно е, че сега още сме с телефонния код на Англия, имаме техните пощенски марки и ни се налага още повече да подчертаваме поражението на нашата кралица Мария Стюарт в борбата за трона.

Тя накрая била обезглавена от англичаните — под религиозен претекст, то се знае. Проблемите на моята ученичка не представляваха някаква новост.

Оставих Атина да си почива цял ден. На другата сутрин, вместо да вляза в малкия храм и да работя, прилагайки ритуалите, които познавам, реших да я заведа със сина й на разходка в гората близо до Един-бург. Там, докато детето играеше и тичаше на воля сред дърветата, тя ми разказа подробно какво става.

Щом свърши, заговорих аз:

— Ден е и на небето има облаци. Но освен облаците хората вярват, че там живее и всемогъщият Бог, който направлява човешките съдби. Същевременно ето го сина ти. Погледни краката му, чуй звуците край него — тук долу е Майката, много по-близо. Тя носи радост на децата и дава енергия на онези, които се движат по тялото й. Защо хората предпочитат да вярват в нещо далечно и забравят видимото, истинското проявление на чудото?

— Аз знам отговора, защото там горе някой направлява и издава заповеди, скрит зад облаците, и неговата мъдрост е неоспорима. Тук долу ние имаме физическия контакт с вълшебната действителност и свободата сами да изберем къде да ни отведат стъпките ни.

— Хубави и точни думи. Но смяташ ли, че хората искат това? Дали искат да притежават свободата сами да избират стъпките си?

— Мисля, че да. Тази земя, по която стъпвам, очерта пред мен много странни пътища — на скитница от вътрешността на Трансилвания към град в Близкия изток, оттам в друг град на един остров, после в пустинята, отново в Трансилвания и тъй нататък. От една банка в покрайнините ме пратиха в компания за продажба на недвижимо имущество в Персийския залив. От група по танци към един бедуин. И щом усетех, че краката ми вървят напред, аз казвах „да“ вместо „не“.

— А какво спечели от всичко това?

— Днес мога да виждам аурата на хората. Мога да събуждам Майката в душата си. Животът ми сега има смисъл, знам за какво се боря. Но защо питаш? Ти също си получила най-важната мощ — дарбата да лекуваш. Андреа може да предсказва и да разговаря с духове. Стъпка по стъпка съм проследила нейното духовно развитие.

— Какво друго спечели?

— Радостта, че съм жива. Знам, че съм тук, всичко е чудо и се разкрива пред нас.

Детето падна и удари коляното си. Атина инстинктивно хукна към него, почисти раната, каза, че няма страшно, и то отново се върна към игрите си в гората. Използвах случая като знак свише.

— Това, което стана със сина ти, стана и с мен. А сега става и с теб, нали?

— Да. Но не мисля, че съм се спънала и съм паднала. Смятам, че отново минавам през изпитание, което ще ми посочи следващата стъпка.

В такива моменти учителят не бива да казва нищо. Трябва само да благослови ученика си. Защото колкото и да иска да му спести болката, пътищата са начертани и краката копнеят да ги следват. Предложих вечерта отново да се върнем в гората, само двете. Тя попита къде може да остави сина си. Аз щях да уредя гледачка — имах съседка, която ми бе задължена за разни услуги и с огромно удоволствие би се погрижила за Виорел.

Привечер се върнахме на същото място. По пътя си говорихме за неща, които не бяха свързани с предстоящия ритуал. Атина ме беше видяла да си правя кола маска с нов вид восък и беше силно заинтригувана да разбере какви са предимствата пред старите методи. Разговаряхме оживено за суета, мода, за местата, където може да се пазарува по-евтино, за поведението на жените, за феминизма, за прически. В даден момент тя каза нещо от рода на „душата няма възраст, не знам защо се вълнуваме от тези неща“, но веднага си даде сметка, че няма нищо лошо в това просто да се отпусне и да води съвсем повърхностен разговор.

Тъкмо обратното — беше доста забавно да си приказваме за тези неща. Грижите за външния вид не са престанали да са от първостепенно значение в живота на жената. Мъжете правят същото, но по друг начин и не се превземат толкова, колкото ние.

Щом се приближихме към мястото, което бях избрала — по-точно което гората ми бе определила, — започнах да усещам присъствието на Майката. При мен това присъствие се изразяваше чрез някаква необяснима вътрешна радост, която ме разчувства и почти ме разплаква. Настъпи моментът да спрем и да сменим темата.

— Събери съчки — помолих я аз.

— Но вече е тъмно.

— Пълната луна осветява достатъчно дори когато се крие зад облаците. Приучи очите си да гледат — те са създадени да виждат много повече, отколкото си мислиш.

Тя започна да прави каквото я помолих. От време на време ругаеше, когато се убождаше на някой трън. Мина почти половин час, в който не разговаряхме. Аз бях в приповдигнато настроение заради присъствието на Майката. Бях направо еуфорична, че съм там с тази жена, която приличаше на момиче, доверяваше ми се и ми правеше компания в това понякога твърде откачено според хората търсене.

Атина още се намираше във фазата да отговаря на въпроси, както бе отговорила на моите същия следобед. Аз вече бях преминала през нея и напълно се бях пренесла в царството на мистерията. Само съзерцавах, възхвалявах, издигах в култ, бях благодарна и позволявах на дарбата ми да се проявява.

Гледах как Атина събира съчки и видях момичето, което бях някога. То също търсеше забулени тайни и скрити сили. Животът ме научи на нещо съвсем различно — силите не са скрити, а тайните отдавна са разбулени. Когато видях, че съчките ще ни стигнат, й дадох знак да престане.

Самата аз потърсих някои по-големи клони и ги поставих върху съчките. Такъв е животът. За да пламнат клоните, трябва първо да изгорят съчките. За да можем да освободим енергията на силните, трябва слабите да могат да се проявят.

За да можем да разберем властта, която притежаваме, и тайните, които вече са били разбулени, преди това трябва да допуснем да бъде изчерпано повърхностното — очакванията, страховете, привидностите. Тогава бихме могли да навлезем в това спокойствие, което сега ми се откриваше в гората — с полъха на вятъра, с лунната светлина иззад облаците, със звуците на животните, поемащи на нощен лов в изпълнение на кръговрата на Майката. Без да бъдат критикувани за това, че са последвали своите инстинкти и своята природа.

Накладох огън.

Никоя от двете ни нямаше желание да говори. Просто стояхме и съзерцавахме танца на огъня. И така мина известно време, което ни се стори цяла вечност. Знаехме, че в този миг стотици хиляди души седят пред своите огнища в различни краища на света. Нищо че в домовете си имат най-модерните системи за отопление — правеха го, понеже то представляваше символ.

Трябваше да положим огромно усилие, за да излезем от транса, който въпреки че не ми говореше нищо особено и не ми помагаше да виждам богове, аури и призраци, ме караше да се чувствам пречистена, от което изпитвах огромна нужда. Отново започнах да се концентрирам върху настоящето, върху младата жена до мен, върху ритуала, който трябваше да извърша.

— Как е твоята ученичка? — попитах.

— Трудно е. Но ако не беше така, може би нямаше да науча каквото трябва.

— Тя каква дарба развива?

— Разговаря с представители на паралелния свят.

— Както ти говориш с Агия София, така ли?

— Не. Знаеш, че Агия София е проявление на Майката вътре в мен. Тя общува с невидимите същества.

Вече бях разбрала, но исках да съм сигурна. Атина беше по-мълчалива от обикновено. Не знаех дали е говорила с Андреа за събитията в Лондон, но това нямаше значение. Станах, отворих чантата, която носех, извадих специално подбрани за случая билки и ги хвърлих в пламъците.

— Дървото започна да говори — каза Атина, сякаш е нещо съвсем нормално. Това е добре — чудесата бяха станали част от живота й.

— Какво казва?

— В момента нищо не казва, има само звуци. След няколко минути тя дочу песен, която идваше от огъня.

— Прекрасно е!

Вече не беше жена или майка, беше едно момиче.

— Стой така. Не се опитвай да се концентрираш или да следваш действията ми, или да разбираш думите ми. Отпусни се и се почувствай добре. Понякога това е единственото, което може да очакваме от живота.

Коленичих, извадих една съчка от огъня и описах окръжност, като оставих малък отвор, колкото да вляза. Аз също чувах музиката, която чуваше Атина. Започнах да танцувам около нея и да призовавам единението на мъжката сила на огъня със земята, която го приемаше с широко разтворени ръце и крака. Тя пречистваше всичко и превръщаше в енергия силата, скрита в онези съчки, дънери, хора и невидими създания. Танцувах, докато траеше мелодията на огъня, и извършвах действия за закрила на усмихнатото същество в кръга.

Когато пламъците угаснаха, взех малко пепел и посипах главата на Атина. Веднага след това заличих с крака очертаната около нея окръжност.

— Много благодаря — каза тя. — Почувствах се обичана, ценена и закриляна.

— Не забравяй това в трудните моменти.

— Сега, когато открих пътя, няма да има трудни моменти. Вярвам, че имам мисия, която трябва да изпълня, така ли е?

— Да, всеки от нас има своя мисия. Тя започна да се разколебава.

— Не ми отговори за трудните моменти.

— Въпросът не е много удачен. Спомни си какво каза преди малко — ти си обичана, ценена и закриляна.

— Ще направя всичко възможно.

Очите й се напълниха със сълзи. Атина беше разбрала моя отговор.