Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (34)

Херън Райън, журналист

Замесгник-главният редактор ми дава някакъв видеоматериал и отиваме в залата за прожекции да го изгледаме.

Бил е заснет на 26 април 1986 г. сутринта. Показваше нормалния живот в един нормален град. Мъж седи и пие кафе. Майка, която се разхожда с бебето си по улицата. Забързани хора на път за работа, един-двама, които чакат на спирката на автобуса. Старец, който чете вестник на пейка на площада.

Но има някакъв проблем с видеото — явяват се хоризонтални черти, според мен трябва да се оправи настройката. Ставам, за да я наглася, но шефът ме спира.

— Такова си е. Продължавай да гледаш.

Кадрите от малкото градче продължават да се редуват. Няма нищо интересно. Само сцени от обикновения живот.

— Възможно е някои от тези хора да знаят, че на два километра от тях е станал инцидент — казва моят началник. — Възможно е също да знаят, че има трийсет загинали — не са малко, но не са и достатъчно, за да променят делника на жителите.

Сега се виждат кадри на училищни автобуси, които паркират. Ще останат там задълго, без да помръднат. Образът е много лош.

— Не е от видеото. Проблемът идва от радиацията. Филмът е заснет от КГБ.

На 26 април в 1 часа и 23 минути след полунощ в Чернобил, Украйна, става най-голямата катастрофа, предизвикана от човешка ръка. Вследствие на експлозията на един ядрен реактор хората в района се оказват изложени на деветдесет пъти по-голяма радиация от тази в Хирошима. Трябва веднага да се ева-куира населението, но никой, абсолютно никой не казва нищо по въпроса — та нали правителството не допуска грешки. Едва седмица по-късно на трийсет и втора страница на местния вестник излиза кратко съобщение от пет реда, в което се споменава за смъртта на работниците, без да се дават повече обяснения. Междувременно навсякъде в бившия Съветски съюз празнуват Деня на труда. Също и в Киев, столицата на Украйна. Хората излизат на манифестация по улиците, без да знаят, че невидимата смърт витае във въздуха.

Накрая шефът казва:

— Искам да отидеш там и да видиш какво става днес в Чернобил. Повишавам те в длъжност „специален репортер“. Ще вдигна заплатата ти с двайсет процента и освен това можеш да предлагаш какви статии да публикуваме.

От мен се очаква да заподскачам от радост, а се оказвам завладян от безкрайна тъга, която трябва да прикрия. Невъзможно е да обясня, че в момента в живота ми има две жени и не искам да напускам Лондон, защото психическото ми състояние е нестабилно. Питам кога трябва да пътувам и той отвръща:

— Възможно най-скоро, понеже се носят слухове, че някои страни значително са увеличили производството си на ядрена енергия.

Успявам да издействам достоен изход от ситуацията. Обяснявам, че първо трябва да се консултирам със специалист, да проуча обстойно въпроса и щом събера необходимия материал, незабавно ще отпътувам.

Той се съгласява, стисваме си ръцете, поздравява ме. Не успявам да поговоря с Андреа. Когато се прибирам, тя още не се е върнала от театъра. Веднага заспивам, а като се събуждам, до мен има оставена бележка, в която пише, че е отишла на работа и че закуската е на масата.

И аз тръгвам за работа. Опитвам се да зарадвам шефа, който „подобри живота ми“, обаждам се на специалисти по радиация и енергетика. Установявам, че общо девет милиона души по целия свят са били пряко засегнати от катастрофата, включително три-четири милиона деца. Според специалиста Джон Гофманс „трийсетте смъртни случая“ са се превърнали в 475 хиляди смъртни случая на рак и още толкова заболели.

Общо две хиляди села и градове просто са били зачеркнати на картата. Според Министерството на здравеопазването в Беларус заболелите от рак на щитовидната жлеза между 2005 и 2010 г. значително ще се увеличат, тъй като радиоактивността все още е висока. Друг специалист ми обяснява, че освен деветте милиона, директно изложени на радиацията, още 65 милиона души по целия свят са били непряко засегнати посредством консумацията на заразени продукти.

Темата е сериозна и към нея трябва се подходи с голямо внимание. В края на деня се връщам в кабинета на заместник-главния редактор и му предлагам да замина за годишнината от чернобилската авария. Дотогава ще мога да направя още проучвания, да изслушам още специалисти и да видя как английското правителство се отнася към тази трагедия. Той се съгласява.

Обаждам се на Атина, която ми бе казала, че има приятел в Скотланд Ярд. Сега е моментът да я помоля за услуга, тъй като случаят Чернобил вече не е засекретен и Съветският съюз вече не съществува. Тя обещава да говори със своя „приятел“, но не гарантирала, че ще получа търсените отговори.

Казва, че на другия ден заминава за Шотландия и ще се върне чак за сбирката на групата.

— Коя група?

— Групата — повтаря тя.

Излиза, че онова ще си стане практика, така ли? Искам да разбера кога ще можем да се срещнем, да поговорим, да изясним висящите въпроси.

Но тя вече е затворила. Прибирам се вкъщи, гледам новините, вечерям сам, отивам да взема Андреа от театъра. Стигам навреме, за да видя края на пиесата, и за моя изненада откривам, че жената на сцената сякаш не е същата, с която живея вече близо две години. В жестовете й има нещо вълшебно, монолозите и диалозите звучат толкова силно — не съм свикнал да е така. Виждам една чужда жена, която бих желал да имам до себе си, и изведнъж си давам сметка, че аз я имам до себе си, че тя въобще не ми е чужда.

— Как мина разговорът ти с Атина? — питам на връщане към дома.

— Добре. А твоята работа как върви?

Смени темата. Казвам й, че са ме повишили, говоря за Чернобил, но тя не проявява особен интерес. Започвам да си мисля, че губя любовта, която имах, но не съм спечелил любовта, на която се надявам. Ала щом пристигаме в апартамента, тя ме кани да се изкъпем заедно и ето че се озоваваме в леглото. Но преди това тя пуска на най-силно онази музика с ударните инструменти (обяснява, че си е издействала запис) и ми казва да не се безпокоя за съседите — прекалено много сме мислели за тях, вместо да си гледаме живота.

Онова, което се случва после, ме озадачава. Възможно ли е жената, която сега се люби с мен необуздано, най-сетне да е открила своята сексуалност? Дали това не е предизвикано и научено от друга жена?

Защото, докато се вкопчваше в мен с неподозирана сила, повтаряше, без да спира:

— Днес аз съм мъж, а ти си жена.

И това продължи повече от час. Изпитах неща, за които дори не бях мечтал. В определени моменти ме обземаше срам. Имах желание да я помоля да спре, но тя сякаш изцяло владееше положението и аз се отдадох, нямах избор. А най-лошото е, че ми беше много любопитно.

Накрая се чувствах изтощен, а Андреа изглеждаше още пожизнена.

— Преди да заспиш, искам да знаеш нещо — каза тя. — Ако продължиш по-нататък, чрез секса ще можеш да се любиш с боговете и богините. Тъкмо това изпита днес. Искам да заспиш с мисълта, че съм събудила Майката в теб.

Имах желание да я попитам дали е научила това от Атина, но не посмях.

— Кажи ми, че ти хареса да бъдеш жена за една нощ.

— Хареса ми. Не знам дали винаги би ми харесвало, но със сигурност сега едновременно ме уплаши и зарадва.

— Кажи ми, че винаги си искал да го изпиташ.

Едно е да се оставиш да бъдеш повлечен от ситуацията, друго е да я коментираш хладнокръвно. Не казах нищо, макар да бях сигурен, че тя знае отговора.

— Е, добре — продължи Андреа. — Всичко е било в мен, но аз не знаех. Днес, докато бях на сцената, моята маска падна. Забеляза ли някаква промяна?

— Разбира се. От теб се излъчваше особено сияние.

— Харизма. Божествената сила, проявяваща се у мъжа и жената. Свръхестествените заложби, които не е необходимо да разкриваме пред никого, защото всички могат сами да ги видят, дори и най-нечувстви-телните. Но това се случва само когато се оголим. Когато умрем за света и възкръснем за нас самите. Снощи аз умрях. Днес, докато стъпвах по сцената и осъзнавах, че правя точно каквото искам, възкръснах от пепелта си.

Винаги съм се опитвала да бъда себе си, но не успявах. Все се стараех да впечатля другите, водех интелигентни разговори, радвах родителите си, като в същото време всячески се мъчех да правя нещата, които на мен ми харесват. Винаги съм си проправяла път с кръв, сълзи и воля. Ала вчера разбрах, че съм сгрешила. Не е било необходимо, за да постигна мечтата си. Трябва просто да й се отдам и да стисна зъби, когато усетя, че страдам, защото страданието ще отмине.

— Защо ми казваш това?

— Остави ме да довърша. По този път, където болката сякаш бе единственото правило, аз се борих за неща, за които не си струва да се бориш. Като любовта например. Човек или я изпитва, или няма земна сила, която да успее да я предизвика.

Можем да се преструваме, че обичаме. Можем да свикнем с другия. Можем цял живот да живеем с приятелството, със съпричастието. Можем да създадем семейство, всяка нощ да се любим и да стигаме до оргазъм, но въпреки това да изпитваме дълбока празнина. Липсва ни нещо важно. В името на онова, което съм научила за връзката между мъжа и жената, се опитвах да се боря за неща, за които не си е струвало. Това включва и теб например.

Днес, докато правехме любов, докато ти давах най-доброто от себе си и усещах, че и ти ми отвръщаш със същото, разбрах, че най-доброто от теб вече не ме интересува. Ще пренощувам при теб, а утре ще си отида. Театърът е моят ритуал, там мога да изразя и развия каквото искам.

Започнах да се укорявам за всичко — за това, че ходих в Трансилвания и срещнах жената, която разруши живота ми, за това, че предизвиках първата среща на „групата“, за това, че признах любовта си в ресторанта. В този момент аз мразех Атина.

— Знам какво си мислиш — каза Андреа. — Че приятелката ти ми е промила мозъка. Няма такова нещо.

— Аз съм мъж, въпреки че днес се държах като жена. Аз съм изчезващ вид. Не виждам много мъже край себе си. Малко хора са рискували каквото аз рискувам.

— Сигурна съм и ти се възхищавам. Но няма ли да ме попиташ аз коя съм, какво искам, какво желая?

Попитах.

— Искам всичко. Искам да съм дива и нежна. Искам да безпокоя съседите и после да ги успокоявам. Не искам жени в леглото си. Искам мъже, истински мъже — като теб например. Които да ме обичат. Или да ме използват, няма значение. Любовта ми е по-голяма от това. Искам да обичам свободно и да оставя хората край мен да постъпват по същия начин.

С Атина говорихме само за обикновените неща, които отприщват потисканата енергия. Като да правим любов примерно. Или да ходим по улицата и да си повтаряме: „Аз съм тук и сега.“ Нищо специално, никакъв таен ритуал. Единственото, заради което срещата ни би могла да мине за необичайна, е, че и двете бяхме голи. Отсега нататък с нея ще се срещаме винаги в понеделник и ако имам да казвам нещо, ще го правя след сеанса — изобщо нямам желание да бъда нейна приятелка.

По същия начин, когато тя има нужда да сподели нещо, отива в Шотландия да говори с онази Еда, която май познаваш, но не си ми казал.

— Но аз не помня да сме се срещали!

Усетих, че малко по малко Андреа взе да се успокоява. Направих кафе и пихме и двамата. Тя отново се усмихна, пак ме попита за повишението, каза, че се притеснява за сбирките в понеделник, защото тази сутрин разбрала, че приятелите на приятелите са поканили още хора, а мястото е прекалено малко. Аз полагах нечовешки усилия да се преструвам, че всичко е било просто нервна криза, предменструално напрежение, пристъп на ревност от нейна страна.

Прегърнах я, а тя се сгуши на рамото ми. Изчаках я да заспи, въпреки че бях безкрайно уморен. Онази нощ не сънувах нищо, абсолютно нищо. Нямах никакви предчувствия.

Но на другата сутрин, когато се събудих, видях, че дрехите й вече ги няма. Ключът беше на масата. Нямаше прощална бележка.