Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (3)

Диъдри О’Нийл, 37 г., лекарка, позната като Еда

Ако един непознат мъж се обади днес по телефона, поговорим си малко, не настоява за нищо, не казва нищо особено, но все пак ни е оказал внимание, каквото рядко получаваме, сме готови да легнем с него още същата нощ, при това донякъде влюбени. Такива сме ние, жените, и в това няма нищо лошо — в природата ни е да се влюбваме лесно.

Тъкмо тази любов ме отведе при Майката, когато бях на деветнайсет години. Атина също беше на деветнайсет, когато за първи път изпадна в транс по време на танц. Но това беше единственото общо помежду ни — нашата възраст при посвещаването.

Във всичко останало бяхме напълно различни, особено в начина, по който се борехме с останалите. Като нейна учителка аз винаги давах най-доброто от себе си, за да мога да направлявам вътрешните й търсения. Като нейна приятелка — макар да не съм сигурна, че тя ме смяташе за такава — се опитвах да я предупредя, че светът все още не е готов за промените, които тя се стараеше да провокира. Спомням си как прекарах няколко безсънни нощи, докато взема решението да я оставя да действа на воля, водена единствено от доводите на сърцето си.

Най-големият й проблем беше, че е жена на двайсет и втори век, която живее през двайсет и първи. И че позволява на хората да видят това. Дали си плати? Без съмнение. Но щеше да плати много по-висока цена, ако беше потиснала своята мощ. Щеше да е огорчена, разочарована, вечно загрижена „какво ще си помислят хората“, вечно повтаряща „нека първо свърша тази и онази работа, пък после ще се посветя на мечтите си“, вечно оплакваща се, че „подходящият момент така и не идва“.

Всеки търси съвършения учител. Ала учителите също са хора, макар ученията им понякога да са свещени. Но хората трудно възприемат това, че не бива да бъркат учителя с урока, ритуала с екстаза, човека, който им обяснява символа, със самия символ и неговата същност. Традицията е свързана със силите на живота, а не с хората, които я предават. Но ние сме слаби и молим Майката да ни прати водачи, когато тя ни праща само знаците на пътя, който трябва да извървим.

Горко на онези, които си търсят пастири, вместо да жадуват свободата! Срещата с висшата енергия е постижима за всекиго, освен за хората, които прехвърлят отговорностите си на другите. Времето ни на тази земя е свещено и трябва да използваме всеки миг.

Значението на това послание бе напълно забравено — дори религиозните празници се използват, за да се отиде на плажа, в парка или на ски. Вече няма ритуали. Обикновените дейности вече не се превръщат в свещенодействия. Когато готвим, се оплакваме, че си губим времето, а бихме могли да превръщаме храната в любов. Работим и смятаме, че това е Божие наказание, когато би трябвало да използваме уменията си, за да си доставяме удоволствие и да разпръскваме енергията на Майката.

Атина изкара на повърхността богатия душевен свят, който се намира във всеки един от нас, без да си дава сметка, че хората още не са готови да приемат заложбите си.

Когато търсим смисъла на живота си или пътя на познанието, ние, жените, винаги се отъждествяваме с някой от четирите класически архетипа.

Девата (и тук не става дума за сексуалността) е онази, чието търсене се осъществява посредством пълната независимост. Всичко, което тя научава, е плод на способността й сама да посреща предизвикателствата.

Мъченицата открива в болката, в себеотдаването и страданието начин да опознае себе си.

Светицата намира истинския смисъл на живота си в безграничната любов и в способността да се раздава, без да иска нищо в замяна.

И най-накрая Вещицата, която търси пълната наслада без ограничения и така оправдава съществуването си.

Атина представляваше и четирите едновременно. При положение че обикновено се избира само един от тези женски модели.

Естествено, можем да оправдаем поведението й, като се позовем на факта, че всички, които изпадат в транс или екстаз, губят връзка с реалността. Но не е така — физическият и духовният свят са едно. Можем да съзрем Божественото във всяка прашинка, но това няма да ни попречи да я отстраним с мокра гъба. Божественото не изчезва, а се преобразява в чиста повърхност.

Атина трябваше да внимава повече. Когато разсъждавам за живота и смъртта на моята ученичка, съзнавам, че е по-добре да променя малко поведението си.