Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (25)

Херън Райъщ журналист

Преди първата си среща с актьорите Атина дойде в дома ми. Откакто публикувах статията за Сара, беше убедена, че я разбирам, нещо, което не беше съвсем вярно. Единствената ми цел беше да привлека вниманието й. Въпреки че се опитвах да приема, че има и някаква невидима реалност, способна да влияе върху живота ни, единствената причина, която ме тласкаше към това, беше любовта. Любов, която не приемах, но която продължаваше да се развива едва доловимо и в същото време пагубно.

А аз се чувствах добре в кожата си, по никакъв начин не исках да променям нещата, макар че бях подтикван да го правя.

— Страх ме е — каза тя веднага щом влезе. — Но трябва да продължа напред и да направя онова, за което ме молят. Трябва да повярвам.

— Ти имаш голям житейски опит. Учила си се от циганите, от дервишите в пустинята, от…

— Първо, не е точно така. Какво значи да се учиш — да натрупваш познание ли? Или да променяш живота си?

Предложих й вечерта да излезем, да вечеряме и да потанцуваме. Тя прие да вечеряме, но отхвърли предложението за танци.

— Отговори ми — настоя, оглеждайки апартамента ми. — Да се учиш означава ли да знаеш как да наредиш нещата на етажерките или да се освободиш от всичко излишно и да продължиш по пътя олекнал?

Там бяха творбите, които с толкова труд бях купувал, чел и подчертавал. Там беше моята личност, моето образование и моите истински учители.

— Колко книги има в библиотеката ти? Над хиляда, струва ми се. И все пак повечето от тях никога няма да бъдат отворени отново. Пазиш всичко само защото не вярваш.

— Не вярвам ли?

— Не вярваш, и точка по въпроса. Който вярва, ще чете като мен, когато четох за театъра след въпроса на Андреа. А после трябва да оставиш Майката да говори чрез теб и докато тя говори, ще започнеш да разбираш. А когато започнеш да разбираш, ще успееш да запълниш белите полета, които писателите са оставили там нарочно, за да предизвикат въображението на читателя. А когато запълниш тези бели полета, ще повярваш в собствените си възможности.

Колко ли хора биха желали да прочетат книгите, които държиш там, но нямат пари да си ги купят? Докато се опитваш просто да впечатляваш с тях приятелите, които ти идват на гости, в теб ще има застой на енергията. А може би не вярваш, че вече си научил нещо от тях и ти се налага отново да ги препрочиташ.

Реших, че е прекалено сурова към мен. Но това ме очароваше.

— Смяташ, че тази библиотека не ми е необходима, така ли?

— Смятам, че е важно да четеш, но е излишно да пазиш всичко това. Нахално ли ще е, ако пожелая да излезем и преди да отидем на ресторант, да раздадем повечето книги на хората, които ще срещнем по пътя?

— Няма да се поберат в колата ми.

— Ще си наемем камион.

— В такъв случай изобщо няма да стигнем до ресторанта тази вечер. Освен това ти дойде при мен, защото си неуверена, а не за да ми казваш какво трябва да правя с книгите си. Без тях бих се почувствал гол.

— Искаш да кажеш „невежа“.

— Необразован, ако търсиш точната дума.

— Значи твоята образованост и култура не са в сърцето ти, а на етажерката в дома ти.

Стига толкова. Хванах телефона, запазих маса и казах, че ще съм там след петнайсет минути. Атина се опитваше да избегне темата, която я беше довела при мен — дълбоката й неувереност я караше да ме напада, вместо да се вгледа в себе си. Изпитваше нуждата от мъж в живота си и — кой знае — може би ме проучваше колко далеч мога да стигна, като ми прилагаше тези женски хитрини, за да разбере готов ли съм да направя нещо за нея.

Винаги когато се намирах край Атина, съществуването ми изглеждаше оправдано. Това ли искаше да чуе? Ами добре, щях да й го кажа по време на вечерята. Бях в състояние да направя почти всичко, включително да зарежа жената, с която бях в момента, но, разбира се, не бих раздал книгите си.

В таксито се върнахме на темата за театралната трупа. Въпреки че точно тогава бях настроен да й кажа нещо, което никога не й бях казвал — да говоря за любовта си, тема по-сложна за мен от Маркс, Юнг, Лейбъристката партия в Англия или всекидневните проблеми в редакциите на вестниците.

— Не бива да се тревожиш — казах, изпитвайки желание да я хвана за ръката. — Всичко ще бъде наред. Говори им за калиграфията. Говори за танците. Говори за нещата, които знаеш.

— Ако постъпя по този начин, никога няма да открия какво не знам. Докато съм там, трябва да успокоя съзнанието си, за да може сърцето ми да заговори. Но ще ми е за първи път и се страхувам.

— Искаш ли да дойда с теб?

Тя веднага се съгласи. Пристигнахме в ресторанта, поръчахме вино и започнахме да пием. Аз — за да събера кураж и да кажа какво чувствам, макар да ми изглеждаше абсурдно да обичам някого, когото не познавам добре, тя — защото се страхуваше да говори за неща, които не знаеше.

На втората чаша разбрах, че нервите й са опънати до скъсване. Опитах се да я хвана за ръката, но тя деликатно я отдръпна.

— Нямам право да се страхувам.

— Естествено, че имаш, Атина. Аз често изпитвам страх. Но дори и тогава, щом се наложи, продължавам напред и посрещам трудностите.

Установих, че и моите нерви са опънати. Отново напълних чашите. Келнерът непрекъснато идваше да ни пита какво ще поръчаме за ядене, а аз казвах, че ще изберем след малко.

Възбудено говорех каквото ми дойде наум, а Атина слушаше любезно, но сякаш беше далеч, в някаква мрачна вселена, изпълнена с призраци. В даден момент отново спомена за жената от Шотландия и какво й е казала тя. Попитах дали има смисъл да преподава нещо, което не знае.

— Някога някой учил ли те е как се обича? — отговори ми с въпрос тя.

Дали четеше мислите ми?

— Макар никой да не те е учил, ти можеш да обичаш, както и всяко човешко същество. Как си се научил? Не си се научил, повярвал си. Вярваш и затова обичаш.

— Атина…

Поколебах се, но успях да довърша изречението, въпреки че намеренията ми бяха съвсем различни.

— …може би е време да поръчаме нещо за ядене. Разбрах, че не съм готов да говоря за неща, които внасяха смут в живота ми. Повиках келнера, поръчах ордьоври, много ордьоври, основно ястие, десерт и още една бутилка вино. Колкото по-дълго останехме заедно, толкова по-добре.

— Странен си. Заради онова, което споменах във връзка с книгите ти ли? Прави каквото искаш, аз няма да променям живота ти. Опитвам нещо на място, където не са ме канили.

Малко преди това се бях замислил за израза да „промениш живота“.

— Атина, ти ми говориш за нещо… по-точно, аз имам нужда да поговорим за нещо, което се случи в онзи бар в Сибиу, докато звучеше циганската музика…

— Искаш да кажеш в ресторанта.

— Да, в ресторанта. Днес си говорихме за книгите, за вещи, които се трупат и заемат пространство. Може би имаш право. Има нещо, което бих искал да споделя, откакто те видях да танцуваш тогава. То започва все повече да тежи на сърцето ми.

— Не знам за какво говориш.

— Разбира се, че знаеш. Говоря за любовта, която откривам у себе си и правя всичко възможно да унищожа, преди да се е проявила. Бих искал да я приемеш. Тя е малкото, което имам, но което не притежавам. Не е изцяло за теб, понеже имам някого в живота си, и все пак бих бил щастлив, ако я приемеш.

Един арабски поет от твоя край, Халил Джубран, казва: „Хубаво е да даваш, когато те молят, но още по-хубаво е да можеш да отдаваш всичко на някого, който нищо не ти е поискал.“ Ако не ти кажа всичко това, ще продължа да бъда само свидетел на събитията, а не човекът, който ги изживява.

Поех си дълбоко дъх. Виното ми беше помогнало да се отпусна.

Тя изпи чашата си до дъно. Аз сторих същото. Келнерът се появи с храната, похвали ястията, обясни ни съставките и начина на приготовление. Двамата не отмествахме поглед един от друг. Андреа ми беше разказала, че Атина постъпила така и с нея, когато се срещнали за първи път. Явно смяташе, че това е начин да респектира хората.

Тишината плашеше. Аз си я представях как става от масата, говорейки за прословутия си невидим приятел от Скотланд Ярд. Или как казва, че е поласкана от думите ми, но е притеснена за уроците си на следващия ден.

— „А има ли нещо, което да може да се запази? Всичко, което притежаваме, един ден ще бъде отдадено. Дърветата дават, за да продължат да съществуват, следователно да запазиш нещо само за себе си е да сложиш край на съществованието си.“

Макар да говореше тихо и с малки паузи, докато отпиваше от виното, тя успя да накара всички наоколо да замлъкнат.

— „И най-голяма заслуга има не оня, който дава, а другият, който приема, без да се чувства длъжник. Човек дава малко, когато разполага единствено с материалните блага, но дава много, когато отдава себе си.“

Говореше, без да се усмихва. Сякаш приказвах със сфинкс.

— Това е от същия поет, който ти цитира — научила съм го в училище и не ми трябва книгата, където го пише. Пазя думите в сърцето си.

Тя отпи още малко. Аз също. Сега не ми се налагаше да питам дали приема, или не. Олекна ми.

— Може би имаш право. Ще подаря книгите си на някоя обществена библиотека. Ще запазя само някои, които наистина ще препрочета.

— За това ли искаш да говорим сега?

— Не. Не знам как да продължа разговора.

— В такъв случай да вечеряме и да се наслаждаваме на храната. Как ти се струва?

Не, не ми се струваше подходящо. Искаше ми се да чуя нещо друго. Но се страхувах да попитам, та продължих да говоря за библиотеки, книги и поети. Говорех възбудено и се ядосвах, че съм поръчал толкова ястия. Искаше ми се да изляза на бегом, защото не знаех как да продължа срещата.

Накрая тя ме накара да й обещая, че ще дойда в театъра, за да присъствам на нейния първи урок. Приех това като знак. Тя се нуждаеше от мен, беше приела онова, което подсъзнателно копнеех да й дам, откакто я видях да танцува в ресторанта в Трансилвания, но което едва тази вечер успях да разбера. Или в което бях повярвал, както казваше Атина.