Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (21)

Херън Райън, журналист

Разбира се, не допусках, че съм влюбен. Имах си приятелка, която ме обичаше, допълваше ме и споделяше с мен моментите на радост и тъга.

Всички срещи и събития в Сибиу бяха част от едно пътуване — не за първи път ми се случваше, когато бях далеч от дома. Когато хората се отдалечават от своя свят, са склонни да бъдат по-авантюристично настроени, защото преградите и предразсъдъците не съществуват.

Щом се върнах в Англия, първото, което направих, бе да кажа, че въпросният документален материал за Дракула от историческа гледна точка е пълна глупост. Някаква си книжка на луд ирландец, която е успяла да създаде ужасен образ на Трансилвания — едно от най-красивите места на планетата. То е ясно, че продуцентите не останаха доволни, но по онова време тяхното мнение никак не ме интересуваше. Зарязах телевизията и отидох да работя за един от най-важните вестници в света.

Тогава си дадох сметка, че много бих искал отново да срещна Атина.

Обадих й се по телефона и се разбрахме да се разходим, преди да отпътува за Дубай. Тя прие, но каза, че иска да ме разведе из Лондон.

Качихме се на първия автобус, който спря на спирката, без да се поинтересуваме накъде отива, избрахме напосоки една жена и си казахме, че ще слезем там, където и тя. Слязохме на спирка Темпъл, минахме край някакъв просяк, който ни молеше за пари, но не му дадохме нищо и докато се отдалечавахме, чувахме обидите му — знаехме, че това е просто начин да пообщува с нас.

Забелязахме как някакъв човек се опитва да счупи една телефонна кабина. Реших да извикам полиция, но Атина ме спря — може би човекът току-що се е разделил с любовта на живота си и има нужда да се разтовари от напрежението. Или пък няма с кого да си поприказва и не иска да остави и другите да ползват този телефон, за да говорят за сделки или любов.

Накара ме да затворя очи и точно да й опиша дрехите, с които сме. За моя изненада уцелих едва няколко детайла.

Попита ме какво помня от работната си маса. Казах, че на нея има разни книжа, които все ме мързи да подредя.

— А някога представял ли си си, че тези книжа имат живот, чувства, желания и история, която да разкажат? Смятам, че не отдаваш на живота полагаемото внимание.

Обещах, че ще прегледам листовете един по един, когато се върна в редакцията на другия ден.

Двойка чужденци, разтворили карта, ни помолиха да ги упътим към някакъв туристически обект. Атина им даде съответните указания, но ги насочи в грешна посока.

— Ти ги упъти погрешно!

— Какво значение има! Така ще се загубят, а няма по-добър начин да попаднат на интересни места.

Положи мъничко старание отново да изпълниш живота си с фантазии. Над главите ни има небе, за което цялото човечество през хилядите години, когато го е наблюдавало, е успяло да даде някои разумни обяснения. Забрави какво си научил за звездите, и те отново ще се превърнат в ангели или в дечица, или в каквото ти се иска в момента. От това няма да станеш по-глупав, то е просто игра, която може да обогати живота ти.

На следващия ден, когато се върнах във вестника, се погрижих за всеки лист хартия, сякаш е лично пратено ми послание, а не писмо до институцията, която представлявам. По обяд отидох да говоря със секретаря на редакцията и му предложих да подготвя материал за богинята, която почитат циганите. Сметнаха идеята ми за отлична и решиха да ме изпратят да присъствам на тържествата в Меката на циганите — Сент-Мари-дьо-ла-Мер.

Колкото и невероятно да изглежда, Атина нямаше никакво желание да ме придружи. Каза, че нейният приятел — онзи полицай от Скотланд Ярд, когото използваше, за да ме държи на разстояние — няма да е много доволен да узнае, че пътува с друг мъж.

— Но нали си обещала на майка си да занесеш дреха на светицата?

— Обещах, но само ако селото ми е по път. Ако някой ден мина оттам, ще изпълня обещанието си.

Тъй като щеше да се връща в Дубай следващата неделя, замина със сина си за Шотландия, за да се види отново с жената, която сме били срещнали в Букурещ. Аз не си я спомнях, но така както съществуваше „фантомът любим“, можеше да съществува и „фантомът жена“ — вероятно беше още едно извинение, затова реших да не я притискам. Но изпитах ревност, че предпочита да е с други хора.

Изненадах се от чувствата си. Помислих си, че ако се наложи да отида в Близкия изток, за да подготвя материал за нарастващия интерес към недвижимите имоти, за който ми спомена някой от икономическия отдел, ще проуча всичко, свързано с терени, икономика, политика и петрол, стига това да ме сближи с Атина.

Сент-Мари-дьо-ла-Мер даде храна за прекрасна статия. Според преданието Сара била циганка и живяла в село на брега на морето. Когато лелята на Исус Мария Саломия заедно с други бежанци пристигнала там, за да се скрие от преследванията на римляните, Сара им помогнала, като дори накрая се покръстила.

На празненството, на което присъствах, парченца от костите на две жени, погребани под олтара, се изваждат от мощехранителницата и се вдигат, за да благословят с тях поклонниците, които идват от всички краища на Европа с каруците, музиката, инструментите и пъстрите си дрехи. След това статуята на Сара — в удивителни одежди — се изважда от едно място близо до църквата (Ватиканът така и не я е канонизирал) и се понася начело на процесия по обсипани с рози улици чак до морето. Четирима цигани в носии поставят реликвите в лодка с цветя, влизат във водата и разиграват пристигането на бегълците и срещата със Сара. Следва празникът — музика, песни и демонстрация на смелост в надбягване с бикове.

Един историк, Антоан Локадур, ми помогна да допълня материала си с интересни данни за света Сара. Изпратих в Дубай двете страници, написани за туристическата притурка на вестника. Получих само любезен отговор, с който ми благодареше за вниманието — нямаше нищо друго.

Поне се потвърди, че адресът й не е измислен.