Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (18)

Лиляна, шивачка, фамилно име и възраст — неизвестни

Говоря в сегашно време, защото за нас времето не съществува, само пространството. И защото ми се струва, че е било вчера.

Единственият племенен обичай, който не спазих, беше да имам до себе си мъж, когато се роди Атина. Но бабите дойдоха, макар да знаеха, че съм преспала с гайо, с чужденец. Разплетоха косите ми, отрязаха пъпната връв, направиха няколко възелчета и ми я дадоха. Тогава според традицията детето трябваше да бъде повито в дреха на баща си; той ми беше оставил една кърпа, която ми напомняше за аромата му. Понякога я поднасях към носа си, за да го почувствам по-близо до мен, а сега този аромат щеше да си отиде завинаги.

Пових бебето в кърпата и го оставих на пода, за да получи енергия от земята. Стоях и не знаех какво да изпитвам и какво да мисля — вече бях взела решението си.

Казаха ми да избера име, но да не го съобщавам на никого — то можеше да бъде произнесено едва след кръщаването на детето. Дадоха ми светено масло и амулети, които трябваше да сложа на вратлето му след две седмици. Една от бабите ми каза да не се тревожа, защото цялото племе носело отговорност. Трябвало да привикна към критиките, те щели да отминат след време. Посъветваха ме също да не излизам между залеза и изгрева, понеже цинварите (Б. р.: Зли духове.) можели да ни нападнат, да ни обладаят и да превърнат живота ни в трагедия.

Седмица след това, щом слънцето изгря, отидох до едно сиропиталище в Сибиу, за да я оставя на прага, надявайки се, че някоя милостива ръка ще я вземе оттам. Но една медицинска сестра ме хвана и ме издърпа вътре. Нагруби ме жестоко, каза, че неведнъж са виждали такова поведение и затова винаги някой стоял на пост. Нямало толкова лесно да се измъкна от отговорността да родя дете.

— Какво друго да се очаква от една циганка, освен да изостави детето си!

Накара ме да попълня някакъв формуляр с всичките си данни, но понеже не знаех да пиша и стоях неподвижно, тя продължи да нарежда: „Разбира се, циганка! И не се опитвай да ни измамиш, като посочиш фалшиви данни, защото може да се озовеш в затвора.“ От страх накрая казах истината.

Погледнах детето за последно и си помислих единствено: „Момиченце без име, дано срещнеш любов, много любов в живота си.“

Излязох и в продължение на часове вървях през гората. Спомних си дългите нощи, докато бях бременна. О, колко мразех и обичах детето и мъжа, от когото го заченах!

Като всички жени и аз живеех с мечтата да срещна принца от приказките, да се омъжа, да напълня дома си със синове и дъщери и да се грижа за семейството си. И като много от тях накрая се влюбих в мъж, който не можеше да ми осигури това, но с когото изживях незабравими мигове. Мигове, които не можех да обясня на детето, то завинаги щеше да бъде белязано за нашето племе като гайо и дете без баща. Аз можех да се справя, но не исках и то да страда като мен, откакто разбрах, че съм бременна.

Плачех и се дерях с нокти, надявайки се, че болката ще ми помогне да не мисля за връщането към обикновения живот и за срама, който бях донесла на племето. Някой щеше да се погрижи за дъщеря ми, а аз щях да живея с мисълта, че един ден, когато порасне, отново ще я видя.

Седнах на земята и се облегнах на едно дърво. Не можех да спра да плача. Но когато сълзите ми и кръвта от раните ми докоснаха ствола му, ме обзе необикновено спокойствие. Сякаш чувах някакъв глас, който ми казваше да не се тревожа, че кръвта и сълзите са пречистили пътя на детето и са намалили моите страдания. Оттогава, щом изпадна в отчаяние, си спомням този глас и се успокоявам.

Затова не се изненадах, когато я видях да пристига с нашия Ром Баро, който поиска да го почерпя с кафе и алкохол, усмихна се иронично и си тръгна. Гласът ми бе казал, че тя ще се върне. И ето — сега стои тук пред мен. Красива, прилича на баща си. Не зная какво чувства към мен. Може би омраза, задето съм я изоставила. Не се налага да обяснявам защо го направих, никой на този свят не би могъл да ме разбере.

Дълго стоим, без да промълвим нито дума. Само се гледаме. Без да се усмихваме, без да плачем, без нищо. От душата ми блика любов, но дали я интересува какво чувствам?

— Гладна ли си? Искаш ли да хапнеш нещо? Инстинктът. Винаги инстинктът е на първо място.

Тя ми кимва в знак на съгласие. Влизаме в малката стая, където живея. Тя ми служи едновременно за хол, спалня, кухня и шивашко ателие. Оглежда всичко и сякаш е стресната, но аз се преструвам, че не забелязвам. Отивам до печката и се връщам с две чинии гъста зеленчукова супа с мас. Приготвям силно кафе и докато слагам захар, чувам първата й реплика:

— За мен без захар. Не знаех, че говориш английски.

Каня се да кажа „научих го от баща ти“, но се сдържам. Ядем мълчаливо и с напредването на времето всичко започва да ми се струва близко — аз съм с дъщеря си, тя е обикаляла света, но сега се е върнала, опознала е други пътища и си идва у дома. Знам, че това е илюзия, но в живота ми е имало толкова сурови моменти, че няма нищо лошо да си помечтая малко.

— Коя е тази светица? — Тя сочи една картина на стената.

— Света Сара, закрилница на циганите. Винаги съм искала да посетя църквата й във Франция, но не можем да излизаме оттук. Няма да ми дадат паспорт, виза…

Каня се да кажа: „и дори да успея, нямам пари“, но се въздържам. Тя може да реши, че искам нещо от нея.

— …и съм затрупана с работа.

Отново става тихо. Тя довършва супата и пали цигара. Погледът й не изразява нищо, никакво чувство.

— Смяташе ли, че отново ще ме видиш?

Отвръщам положително. От жената на Ром Баро разбрах, че е била в неговия ресторант.

— Задава се буря. Не искаш ли да поспиш малко?

— Нищо не чувам. Вятърът нито се е усилил, нито е утихнал — като преди малко е. Предпочитам да поговорим.

— Повярвай ми. Имам колкото искаш време, имам целия живот, който ми остава, за да бъда до теб.

— Не ми казвай това сега.

— …но ти си уморена — продължавам, преструвайки се, че не съм чула думите й.

Виждам, че се задава буря. Като всяка буря тя носи разруха, но в същото време напоява полята и мъдростта на небесата се спуска заедно с дъжда. Като всяка буря и тя ще отмине. Колкото по-силна е, толкова по-бързо ще отмине.

С Божията помощ съм се научила да се справям с бурите.

И сякаш небесата са чули думите ми и закапват първите капки. Момичето допушва цигарата си, аз я хващам за ръцете и я отвеждам до моето легло. Тя ляга и затваря очи.

Не зная колко време е спала. Гледах я, без да мисля за нищо, а гласът, който някога бях чула в гората, ми нашепваше, че всичко е наред, че не бива да се безпокоя, че промените, които съдбата налага на хората, са благоприятни, ако успеем да разгадаем какво се съдържа в тях. Не зная кой я е взел от сиропиталището, кой я е възпитал и превърнал в независимата жена, каквато ми изглеждаше. Изрекох една молитва за семейството, помогнало на дъщеря ми да оцелее и да има по-добър живот. Насред молитвата изпитах ревност и отчаяние и се укорих, и спрях да се моля на света Сара — дали наистина е трябвало да я върне тук? Пред мен беше всичко, което изгубих и никога нямаше да мога да си възвърна.

Но това беше и физическото проявление на любовта ми. Аз не знаех нищо и в същото време пред мен се разкри всичко. Отново видях сцените, когато си мислех за самоубийство, за аборт, когато мислех да се махна от това място и да отида докъдето ми стигнат силите. Видях разговора си с природата, която от този момент нататък присъстваше много силно в живота ми и никога не ме изостави, въпреки че малцина от племето знаеха за това. Моят закрилник ме намери да се скитам из гората. Той можеше да разбере всичко, но почина.

„Светлината е нестабилна — угасва от вятъра, пали се от светкавицата, никога не блести като слънцето, но си струва да се борим за нея“, казваше той.

Беше единственият, който ме прие и убеди племето, че мога да се върна и да бъда част от живота му. Единственият с достатъчно авторитет, за да предотврати изгонването ми. И за съжаление единственият, който никога няма да види дъщеря ми. Плаках за него, докато тя спеше неподвижно в леглото, тя, която навярно бе свикнала с всички възможни удобства. Отново ме връхлетяха хиляди въпроси — кои са родителите й, къде живее, завършила ли е университет, дали обича някого, какви са плановете й. Но не аз бях прекосила света, за да я открия, тъкмо обратното. Следователно не аз трябваше да задавам въпросите, а само да отговарям на тях.

Тя отвори очи. Прииска ми се да докосна косите й, да я погаля — запазила съм за нея тези ласки през всичките изминали години, — но не знаех как ще реагира и затова не посмях.

— Ти дойде тук, за да разбереш защо…

— Не. Не искам да разбера какво кара една майка да изостави детето си. Няма оправдание за такова нещо.

Думите й пронизаха сърцето ми като стрела и аз не знаех какво да кажа.

— Коя съм? Каква кръв тече във вените ми? Вчера, след като разбрах, че мога да те открия, изпаднах в ужас. Откъде да започна? Ти, както и всички циганки, би трябвало да можете да гадаете бъдещето на карти, нали?

— Не е така. Правим това единствено за гайе, за чужденците, за да се прехранваме. Никога не си гледаме на ръка или на карти, никога не се опитваме да предсказваме бъдещето, когато сме сред племето си. А ти…

— …аз съм част от племето. Макар че жената, която ме е родила на този свят, ме е пратила далеч.

— Да.

— Тогава защо съм тук? Вече видях лицето ти, мога да се върна в Лондон, отпуската ми свършва.

— Искаш ли да ти разкажа за баща ти?

— Не ме интересува.

И внезапно разбрах с какво мога да й помогна. Сякаш нечий чужд глас излизаше от устата ми:

— Опознай кръвта, която тече във вените ми и в твоето сърце.

Моят учител говореше чрез мен. Тя отново затвори очи и спа непробудно в продължение на дванайсет часа.

На другия ден я заведох в покрайнините на Сибиу, където бяха направили музей с къщи от района. За първи път имах удоволствието да й приготвя закуска. Беше отпочинала и не така напрегната, питаше ме разни неща за циганската култура, въпреки че никога не пожела да узнае каквото и да било за мен. Сподели малко за живота си, узнах, че съм баба! Не каза нищо за съпруга или осиновителите си. Спомена, че продава терени на едно далечно място и че скоро ще трябва да се върне на работа.

Казах й, че мога да я науча да прави амулети, за да се предпази от злото, но тя не прояви интерес. Ала щом заговорих за лековити билки, ме помоли да й покажа как да ги разпознава. В градината, където се разхождахме, аз се опитах да й предам цялото си познание, макар да бях убедена, че ще забрави всичко, когато се прибере у дома си — вече знаех, че домът й е в Лондон.

— Ние не притежаваме земята, тя притежава нас. Тъй като преди все сме били на път, всичко край нас е наше — растенията, водата, местата, през които са пътували каруците ни. За нас са важни единствено природните закони — силните оцеляват, а ние, слабите, вечно прокудените, сме се научили да прикриваме малкото си сила, за да се възползваме от нея в точния момент.

Не вярваме, че Бог е сътворил света. Вярваме, че Бог е светът, ние сме в Него и Той е в нас. Въпреки че…

Млъкнах. Но реших да продължа, защото това беше единственият начин да отдам почит на моя за-крилник.

— …по мое мнение би трябвало да го наричаме Богиня. Майка. Не жена, която изоставя детето си в сиропиталище, а такава, която е вътре в нас и която ни закриля, когато сме в беда. Винаги ще е с нас, когато вършим ежедневните си задачи с любов, с радост и с разбирането, че това не е наказание, а начин да възхваляваме Творението.

Атина — вече знаех нейното име — отмести поглед към една от къщите в градината.

— Това какво е? Църква ли е?

Часовете, които прекарах край нея, ми позволиха да се съвзема. Попитах я дали не иска да сменим темата. Тя помисли малко, преди да отговори.

— Искам да продължа да слушам каквото имаш да ми казваш. Въпреки че, доколкото разбирам от прочетеното преди, това, което говориш, не е съвсем според циганските схващания.

— Моят закрилник ме е научил така. И понеже знаеше разни неща, които циганите не знаят, накара племето отново да ме приеме. А докато се учех, той ми разкри силата на Майката — на мен, която се бях отрекла от тази благословия.

Сграбчих едно малко храстче.

— Ако някой ден синът ти има треска, постави го до някое младо растение и разтърси листата — треската ще премине в растението. Ако чувстваш тъга, направи същото.

— Предпочитам да продължиш да ми говориш за твоя закрилник.

— Той ми казваше, че в началото Творението било много самотно. Тогава създало още някой, с когото да си приказват. Тези двама чрез любовен акт създали трети и оттам насетне всичко се умножило хиля-дократно, безчет. Преди малко ме попита за онази църква — не зная кой я е построил и не ме интересува. Моят храм са градината, небето, водата на езерото и реката, която го захранва. Моят народ са хората, с които споделяме еднакви виждания, а не онези, с които ме свързват кръвни връзки. Моят ритуал е да бъда с тези хора и да отдавам почитта си на всичко наоколо. Кога смяташ да се връщаш у дома?

— Може би утре. Стига да не преча.

Още една стрела прониза сърцето ми, но нищо не можех да кажа.

— Остани колкото желаеш. Попитах само защото искам да отпразнувам с останалите твоето пристигане. Мога да го направя довечера, ако си съгласна.

Тя замълча и аз разбрах това като съгласие. Върнахме се вкъщи и отново я нагостих. Обясни ми, че се налагало да отиде до хотела в Сибиу, за да си вземе някои дрехи. Когато пристигна, вече бях организирала всичко. Качихме се на един хълм на юг от града, седнахме край току-що запаления огън, свирихме, пяхме, танцувахме и си разказвахме разни истории. Тя присъстваше през цялото време, но не участва в нищо, въпреки че Ром Баро каза, че е отлична танцьорка. За първи път през всичките тези години бях щастлива, защото можах да изпълня ритуала за моята дъщеря и заедно да отпразнуваме чудото да сме живи, здрави и обгърнати от любовта на Великата майка.

Накрая заяви, че тази нощ ще спи в хотела. Попитах я дали се разделяме, но тя каза, че не. Утре щяла да се върне.

Цяла седмица аз и моята дъщеря заедно се прекланяхме пред Вселената. Една вечер тя доведе със себе си приятел, но обясни, че той не е нейният любим, нито е баща на детето. Мъжът беше с около десет години по-възрастен от нея. Попита кого почитаме с нашите ритуали. Обясних му, че според моя за-крилник да боготвориш някого означава да поставиш този човек извън света ни. Ние не боготворим никого и нищо, а просто се сливаме с Творението.

— А молите ли се?

— Аз лично се моля на света Сара. Но тук ние сме част от цялото — честваме, вместо да се молим.

Помислих, че Атина трябва да се е почувствала горда от отговора ми. В действителност просто повтарях думите на моя закрилите.

— А защо правите това групово? Та нали бихте могли лично да празнувате връзката си с Вселената?

— Защото другите са аз. И аз съм другите.

В този момент Атина ме погледна и усетих, че сега аз докоснах сърцето й.

— Утре си заминавам — каза тя.

— Преди да тръгнеш, ела да се сбогуваш с майка си.

За първи път през всичките тези дни използвах тази дума. Гласът ми не трепна, погледът ми остана решителен и аз знаех, че въпреки всичко тя е кръв от кръвта ми — плодът на моят утроба. В този момент се държах като момиченце, което току-що е разбрало, че светът не е пълен с призраци и проклятия, както казват възрастните. Изпълнен е с любов независимо от проявлението й. Любов, която опрощава грешките и пречиства греховете.

Тя ме прегърна и дълго стояхме така. Веднага след това оправи кърпата, с която покривам косата си — макар да нямам съпруг, според циганската традиция трябва да я нося, защото не съм девица. Какво ли криеше утрешният ден освен заминаването на едно създание, което винаги съм обичала и за което винаги съм се страхувала от разстояние? Аз бях всички, а всички бяха аз и моята самота.

На другия ден Атина се появи с букет цветя, подреди стаята ми и каза, че трябва да нося очила, защото зрението ми е отслабнало от шиенето. Попита дали приятелите, с които съм празнувала, не са имали проблеми с племето. Казах й, че не са имали, че моят закрилник е бил уважаван човек, научил ни е на много неща и е имал ученици по целия свят. Обясних й, че е починал малко преди тя да дойде.

— Веднъж дойде една котка и се отърка в него. За нас това означава смърт и всички се разтревожихме, ала има ритуал, с който да се премахне прокобата.

Но закрилникът ми каза, че вече е време да си отиде, трябвало да попътува из световете, които знае, че съществуват, да се върне прероден като детенце и най-вече да си отдъхне малко в прегръдките на Майката. Погребението му беше скромно, в една гора наблизо, но от цял свят се стекоха хора, за да присъстват.

— Сред тези хора имаше ли една жена на около трийсет и пет години, с черна коса?

— Не помня точно, но е възможно. Защо питаш?

— Срещнах я в хотела в Букурещ и тя каза, че е пристигнала за погребението на приятел. Мисля, че спомена нещо като „учител“.

Помоли ме да й разкажа още за циганите, но не беше останало кой знае какво, което да не й е известно. Главно защото освен традициите и обичаите ние не познаваме историята си. Предложих й някой ден да отиде до Франция и от мое име да остави една дреха пред образа на Сара от френското село Сент-Ма-ри-дьо-ла-Мер.

— Дойдох тук, защото в живота ми липсваше нещо. Налагаше се да попълня празните полета, интервалите. Мислех, че ще ми е достатъчно да зърна лицето ти, но се оказа, че не е така. Трябваше да разбера, че… съм била обичана.

— Ти си обичана.

Направих дълга пауза — най-сетне бях намерила думи за онова, което исках да й кажа още когато я изоставих. За да не допусна да се разчувства, продължих:

— Искам да те помоля за нещо.

— Каквото пожелаеш.

— Искам да помоля за прошка. Тя прехапа устни.

— Винаги съм била доста неспокойна. Работя много, грижа се за сина си, танцувам като луда, изучих калиграфията, посещавах курсове за повишаване на квалификацията ми като агент на недвижими имоти, чета книга след книга. И всичко това е, за да избягна онези мигове, когато нищо не се случва, понеже тези бели полета ми носят усещане за абсолютна празнота, където няма капчица любов. Родителите ми винаги са правели всичко за мен, а аз май непрестанно ги разочаровам.

Но тук, докато бяхме заедно и отдавахме почитта си на природата и Великата майка, разбрах, че мога да запълня тези празноти. Да се превърна в пауза — в мига, когато човек вдига ръка от барабана, преди да го удари отново. Смятам, че мога да си тръгна, не казвам, че ще си тръгна спокойна, защото животът ми има нужда от ритъма, към който съм привикнала.

Но и не си тръгвам огорчена. Всички цигани ли вярват във Великата майка?

— Ако ги питаш, никой няма да ти отговори положително. Възприели са вярванията и обичаите си от местата, където са отсядали. Единственото, което ни свързва като религия, е, че се прекланяме пред света Сара. Както и това, че поне веднъж в живота си отиваме на поклонение, където е гробът й, в Сент-Мари-дьо-ла-Мер. Някои племена я наричат Кали Сара, Черната Сара. Или Циганската Дева, както е известна в Лурд.

— Трябва да тръгвам — каза Атина след малко. — Приятелят, с когото те запознах онзи ден, ще ме придружава.

— Изглежда добър човек.

— Говориш като майка.

— Аз съм твоя майка.

— Аз съм твоя дъщеря.

Тя ме прегърна, този път със сълзи в очите. Погалих косата й, докато я държах в обятията си, както винаги съм мечтала от онзи ден, в който съдбата — или може би страхът ми — ни раздели. Помолих я да се пази, а тя ми отвърна, че е научила много.

— Ще научиш и повече, защото, макар че днес всички са затворени в домовете си, в града, в службата, в жилите ти все още тече кръв от времето на керваните, пътуванията и познанието, което Великата майка ни е давала по пътя, за да оцеляваме. Учи, но учи винаги с човек до себе си. Не оставай сама в това търсене, защото, ако направиш грешна стъпка, няма да има кой да ти помогне да се поправиш.

Тя продължаваше да плаче и да ме прегръща, почти ме умоляваше да остане. Помолих се на моя закрилник да не допусне да пророня и сълза, защото аз исках най-доброто за Атина, а нейната съдба беше да върви напред. Тук, в Трансилвания, освен моята любов нямаше да намери нищо друго. И макар да смятам, че любовта е достатъчна, за да оправдае цяло едно съществуване, бях съвсем сигурна, че не бива да искам от нея да жертва бъдещето си и да остане с мен.

Атина ме целуна и си тръгна, без да ми каже сбогом. Може би мислеше, че някой ден отново ще се върне. Всяка Коледа ми пращаше достатъчно пари, за да изкарам цяла година, но аз никога не отидох до банката да получа чека, въпреки че всички в племето смятаха, че постъпвам глупаво.

Преди шест месеца престана да ми изпраща пари. Трябва да е разбрала, че шиенето ми е необходимо, за да запълня онова, което тя наричаше „празни полета“.

И колкото и да ми се иска да я видя отново, зная, че никога няма да се върне. Сега тя навярно заема висок пост, омъжена е за човека, когото обича, аз сигурно имам много внуци и моята кръв ще пребъде на тази земя, а грешките ми ще бъдат простени.