Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (17)

Херън Райън, журналист

Още на първата чаша вино каза — без да съм питал каквото и да било, разбира се, — че има приятел, полицай от Скотланд Ярд. Естествено, че беше лъжа. Трябва да бе прочела погледа ми. Опитваше се да ме отдалечи от себе си.

Отвърнах, че и аз имам приятелка и резултатът стана равен.

Десет минути след като музиката засвири, тя стана. Бяхме разговаряли съвсем малко. Изобщо не ме попита за моите проучвания, свързани с вампирите — само общи приказки, впечатления от града, недоволство от пътищата. Но онова, което видях в следващия миг — по-точно което всички присъстващи в ресторанта видяха, — беше една богиня, която се разкрива в цялото си величие, жрица, която призовава ангелите и демоните.

Очите й бяха затворени и тя изглеждаше така, сякаш вече не знае коя е, къде се намира, какво търси на тоя свят. Сякаш се носеше и призоваваше миналото си, разкриваше настоящето и предсказваше бъдещето. Съчетаваше еротика и святост, порнография и същевременно открито боготворене и преклонение пред природата.

Всички престанаха да се хранят и приковаха погледи към нея. Тя вече не следваше музиката. Музикантите се опитваха да следват нейните стъпки. А оня ресторант в мазето на стара сграда в Сибиу се превърна в египетски храм, където се събират поклонниците на Изида за своите ритуали за плодородие. Ароматът на печено месо и вино бе заменен от миризмата на тамян и ние изпаднахме в същия транс. Откъснахме се от света и влязохме в непознато измерение.

Струнните и духовите инструменти престанаха да свирят. Останаха само ударните. Атина танцуваше, сякаш не е там. Пот капеше от лицето й, а босите й крака удряха силно по дървения под. Една жена стана и внимателно върза кърпа на гърдите и врата й, тъй като нейната блуза всеки момент щеше да се свлече от раменете. Но тя сякаш не забелязваше, намираше се в други светове, търсеше едва доловимите им граници с нашия, а те все не й се разкриваха.

Хората в ресторанта започнаха да пляскат, за да следват ритъма, а Атина танцуваше все по-бързо. Улавяше енергията от дланите на хората, въртеше се около себе си, балансираше в празното пространство и повличаше всичко онова, което ние, бедните смъртни, трябваше да поднесем на върховното божество.

Внезапно тя спря и всички спряха след нея, дори и ударните инструменти. Очите й все още бяха затворени, но по лицето й се стичаха сълзи. Вдигна ръце към небето и извика:

— Когато умра, погребете ме права, защото цял живот съм прекарала на колене!

Никой нищо не каза. Тя отвори очи, сякаш се събуждаше от дълбок сън, и се отправи към масата, все едно нищо не е станало. Оркестърът засвири отново. Двойки заеха дансинга и се опитваха да се забавляват, но обстановката изглеждаше напълно променена. Хората започнаха да плащат сметките си и да напускат ресторанта.

— Всичко наред ли е? — попитах, когато видях, че се е възстановила от физическото усилие.

— Страх ме е. Открих как да стигна където не искам.

— Би ли желала да те придружа?

Тя поклати глава, но попита в кой хотел съм. Дадох й адреса.

В следващите няколко дни довърших проучванията си за документалния филм, оставих преводача да се върне в Букурещ с взетата под наем кола, а аз останах в Сибиу само защото исках да я срещна отново. Въпреки че винаги съм се ръководил от логиката, че любовта може да бъде изградена, а не просто намерена, знаех, че ако повече не я видя, завинаги ще оставя в Трансилвания важна част от живота си. Борих се срещу монотонния ход на онези безкрайни часове, неведнъж ходих до гарата, за да проверя разписанието на автобусите до Букурещ, похарчих за обаждания до Би Би Си и до моята приятелка повече, отколкото позволяваше скромният ми бюджет на независим продуцент. Обяснявах, че материалът още не е готов, че ми липсват някои неща, може би още един ден, може би седмица, с румънците е толкова сложно, все се бунтуват, когато някой свърже хубавата Трансилвания с кошмарната история за Дракула. Изглежда, че накрая продуцентите ми повярваха и позволиха да остана колкото е необходимо.

Бяхме отседнали в единствения хотел в града и един ден тя се появи. И този път ме видя във фоайето и сякаш първата ни среща изплува в съзнанието й. Покани ме да излезем, а аз се опитах да сдържа радостта си. Може би и аз значех нещо за нея.

След време разбрах, че думите, които изрече в края на танца си, са стара циганска поговорка.