Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (15)

Диъдри О’Нийл, позната като Еда

Не зная защо сте тук. Но за каквото и да е, трябва да стигнете до края. Тя ме погледна стреснато.

— Коя сте вие?

Започнах да говоря за женското списание, което четях, и след малко мъжът реши да стане и да излезе. Сега вече можех да й кажа коя съм.

— Ако питате за професията ми, завършила съм медицина преди няколко години. Но не ми се вярва това да ви интересува — казах аз и замълчах. — Следващата ви стъпка значи ще е чрез добре обмислени въпроси да узнаете какво точно правя тук, в тази страна, която току-що се е измъкнала от тежките си години.

— Ще бъда директна. Какво правите тук? Можех да кажа, че съм дошла за погребението на моя учител. Смятах, че той заслужава тази чест. Но би било неразумно да подхващам темата. Макар да не беше проявила никакъв интерес към вампирите, думата „учител“ щеше да привлече вниманието й. Но тъй като бях дала обет да не лъжа, отговорих с една полуистина.

— Исках да видя къде е живял писателят Мирча Елиаде, за когото навярно никога не сте чували. Но Елиаде, който е прекарал във Франция по-голямата част от живота си, е бил специалист по… да речем… митовете.

Момичето погледна часовника си, преструвайки се на незаинтересована.

— Но аз не говоря за вампири. Говоря за… хора, които са вървели по вашия път.

Тя се канеше да отпие от кафето си, но не го направи.

— Вие от правителството ли сте? Или моите родители са ви помолили да ме следите?

Тогава се поколебах дали да продължа разговора. Агресивността й беше излишна. Но аз можех да видя нейната аура, нейната тъга. Тя много приличаше на мен, когато бях на нейната възраст — вътрешни и външни травми, които ме тласкаха да лекувам хората във физически план и да им помагам да намерят пътя си в духовното. Прииска ми се да й кажа: „Раните са ти от полза, момиче!“, да си взема списанието и да си тръгна.

Ако бях сторила това, може би пътят на Атина щеше да е съвсем различен. Тя можеше да е още жива, да е с мъжа, когото обича. Щеше да се грижи за детето си, да го види как расте, задомява се и я дарява с внуци. Вероятно би била богата собственица на компания за недвижими имоти. Тя притежаваше всичко, абсолютно всичко, за да преуспее. Беше страдала достатъчно и можеше да се възползва от душевните си рани; беше просто въпрос на време копнежите й да стихнат и да продължи нататък.

Но какво ме накара да остана там, да седя и да се опитвам да продължа разговора? Отговорът е много лесен — любопитството. Не можех да разбера защо такава ярка светлина е дошла на онова място, в студеното фоайе на някакъв хотел. Продължих:

— Мирча Елиаде е писал книги с необичайни заглавия — „Окултизъм, магьосничество и културни течения“ например. Или „Сакралното и профанното“. Моят учител — казах го, без да искам, но тя не чу или се престори, че не чува — много харесваше творчеството му. Интуицията ми подсказва, че проявявате интерес към проблема.

Тя отново погледна часовника си.

— Заминавам за Сибиу — каза. — Автобусът ми тръгва след час, отивам, за да открия майка си, ако толкова искате да знаете. Работя като посредник при продажба на недвижимо имущество в Близкия изток, имам син, който скоро ще стане на четири години, разведена съм, а родителите ми живеят в Лондон. Осиновителите ми, разбира се, тъй като съм била изоставена още като дете.

Тя наистина имаше добре развити възприятия — беше се отъждествила с мен, макар че все още не го осъзнаваше.

— Да, точно това исках да разбера.

— Трябваше ли да идвате толкова далеч, за да проучите един автор? Няма ли библиотеки там, където живеете?

— Всъщност този автор е живял в Румъния само докато завърши университета. Та ако исках да узная повече за творчеството му, трябваше да отида в Париж, Лондон или Чикаго, където е починал. Следователно онова, което върша тук, не е изследване в класическия смисъл на думата. Аз искам да видя местата, по които е стъпвал. Искам да почувствам какво го е вдъхновило да пише за нещата, оказали силно влияние върху моя живот, както и върху живота на уважавани от мен хора.

— Той писал ли е за медицината?

Беше по-добре да не отговарям. Установих, че е забелязала думата „учител“, но смяташе, че е свързана с професията ми.

Тя стана. Мисля, че усещаше докъде се опитвам да стигна — можех да видя как светлината й блести по-силно. Успявам да постигна такава висока способност за възприемане само когато съм край някой, подобен на мен.

— Ще имате ли нещо против да ме придружите до гарата? — попита тя.

Нямах нищо против. Самолетът ми щеше да излети едва късно вечерта и пред мен се простираше един безкрайно дълъг и скучен ден. Поне имаше с кого да си побъбря.

Тя се качи, върна се с куфарите и с куп въпроси в главата си. Щом излязохме от хотела, започна да ме разпитва.

— Може би никога повече няма да ви видя — каза. — Но чувствам, че имаме нещо общо. Следователно, щом това може да се окаже последният ни шанс за разговор в настоящото прераждане, дали не бихте могли да бъдете съвсем директна в отговорите си?

Кимнах в знак на съгласие.

— Понеже сте чели тези книги, вярвате ли, че посредством танца можем да изпаднем в транс и да видим светлина? И че тази светлина е знак единствено за това дали сме щастливи, или не?

Правилен въпрос!

— Без съмнение. Но не само с танца, а с всичко онова, което ни помага да се концентрираме и да отделим душата от тялото си. Например с йога или медитация.

— Или с калиграфия.

— Не съм се сещала за нея, но е напълно възможно. В миговете, когато тялото освобождава душата, тя се издига в небесата или се спуска към ада в зависимост от състоянието на човека. И на двете места научава необходимите й неща — било как да съсипе ближния или да лекува. Ала аз вече не се интересувам от тези лични пътища. Според нашите ритуали се нуждая от… слушате ли ме какво говоря?

— Не.

Видях, че е спряла насред улицата и гледа към едно изоставено момиченце. В същия миг пъхна ръка в чантата си.

— Не го правете — казах. — Погледнете към другия тротоар. Там стои жена с лоши очи. Тя е оставила детето, за да…

Извади няколко монети, но аз задържах ръката й.

— Да я поканим да хапне нещо. Ще има повече полза.

Поканих детето да дойде с нас до близката закусвалня, купих сандвич и му го подадох. То се усмихна и ми благодари, докато очите на жената от отсрещния тротоар сякаш искряха от омраза. А сивите зеници на момичето до мен за първи път изразяваха уважение за стореното.

— Какво точно ми казвахте?

— Няма значение. Знаете ли какво се случи преди малко? Вие изпаднахте в съшия транс както при танцуването.

— Грешите.

— Не, не греша. Нещо докосна подсъзнанието ви, може би сте видели самата себе си, ако не сте били осиновена — как просите по улиците. В този момент умът ви е престанал да реагира. Духът ви е излязъл на повърхността, спуснал се е в ада и се е срещнал с демоните от миналото. Затова не забелязахте жената на другия тротоар — бяхте в транс. Объркан транс, хаотичен, който ви караше да извършите нещо добро на теория, но напълно безполезно на практика. Сякаш се намирахте в…

— …интервал между буквите. В мига, когато едната музикална нота е свършила, а следващата още не е почнала.

— Точно така. А предизвикан по такъв начин транс може да бъде много опасен.

За малко да кажа: „Този вид транс е предизвикан от страха — парализира човека, отнема му способността да реагира, тялото му остава безответно, душата му отсъства. Вие се ужасихте какво би могло да се случи, ако съдбата не ви беше превела по този път.“ Но тя бе оставила куфарите си на земята и ме гледаше в очите.

— Коя сте вие? Защо ми казвате всичко това?

— Като лекар ме наричат Диъдри О’Нийл. Много ми е приятно, а вие как се казвате?

— Атина. Но в паспорта ми пише Шерин Халил.

— Кой ви нарече така?

— Не е важно. Но аз не ви попитах за името, попитах коя сте. И защо дойдохте при мен. И защо аз изпитах необходимост да поговоря с вас. Дали не бе предизвикана от факта, че бяхме единствените жени в онзи хотел? Не ми се вярва. Освен това ми казвате неща, които имат смисъл в живота ми.

Тя отново взе куфарите си и продължихме към спирката на автобуса.

— Аз също имам друго име — Еда. Но то не е избрано случайно. И не вярвам, че случайността ни е събрала.

Пред нас беше вратата на автогарата. Разни хора влизаха и излизаха. Униформени военни, селяни, красиви жени, облечени като през петдесетте години.

— Щом не е била случайността, тогава какво според вас?

Оставаше още половин час до тръгването на автобуса и аз можех да й отговоря, че е била Майката. Някои избрани души излъчват особен вид сияние. Писано им е да се срещнат. А ти, Шерин или Атина, си една от тези души, но трябва доста да поработиш, за да бъде енергията в твоя полза.

Можех да й обясня, че съм тръгнала по класическия път на една магьосница, която чрез своята индивидуалност търси контакт с горните и долните светове, но постига само разрушаването на собствения си живот — служи, отдава енергия, но никога не я получава обратно.

Можех да й обясня, че макар пътищата да са индивидуални, винаги съществува етап, когато хората се свързват, празнуват заедно, обсъждат трудностите си и се подготвят за Прераждането на Майката. Че контактът с Божествената светлина е най-истинското нещо, което едно човешко същество може да изпита, но дори и при това положение според традицията, която следвам, този контакт не може да бъде осъществен самостоятелно, понеже има години, векове на преследвания и ние сме научили много от тях.

— Не искате ли да влезете и да изпиете едно кафе, докато чакам автобуса?

Не, не исках, защото накрая можеше да кажа неща, които точно в момента щяха да бъдат погрешно изтълкувани.

— Някои хора се оказаха много важни в живота ми — продължи тя. — Хазяинът ми например. Или един калиграф, с когото се запознах в пустинята край Дубай. Може да ми кажете неща, които да споделя с тях, да им се отплатя за това, на което са ме научили.

Излизаше, че вече е имала учители в живота си — чудесно! Значи духът й вече бе зрял. Трябваше просто да продължи да го тренира. В противен случай щеше да изгуби завоюваното. Но дали аз бях точният човек?

За част от секундата се помолих на Майката да ми помогне, да ми каже нещо. Не получих отговор, но това не ме изненада, защото Тя постъпваше така винаги когато ми се налагаше да се нагърбя с отговорността за някое решение.

Подадох визитната си картичка и поисках нейната. Тя ми даде някакъв адрес в Дубай — въобще не знаех къде се намира тази страна.

Реших да се пошегувам и да я изпитам още мъничко.

— Все пак не е ли съвпадение, че трима англичани се срещат в някакъв хотел в Букурещ?

— От визитката виждам, че сте от Шотландия. Онзи мъж май работи в Англия, но аз не знам нищо за него.

Пое дълбоко въздух.

— А аз съм… румънка.

Обясних й, че спешно трябва да се върна в хотела и да стегна куфарите си.

Сега вече знаеше как да ме намери и ако ни беше писано, щяхме да се срещнем отново. Трябва да позволяваме на съдбата да се намесва в живота ни и да решава кое е най-доброто за всички.