Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (11)

Питър Шърни, 47 г., директор на клон на банка, Холанд Парк, Лондон

Приех Атина само защото нейното семейство е един от най-важните ни клиенти — в края на краищата светът се върти около взаимните интереси. Тъй като беше прекалено темпераментна, я назначих на административна длъжност — тайно се надявах сама да си подаде оставката. По този начин щях да мога да кажа на баща й, че съм се помъчил да й помогна, но безуспешно.

Опитът ми на директор ме бе научил да разпознавам душевното състояние на хората дори когато те не казват нищо. Научиха ни на това по време на един курс по управление — ако искате да се отървете от някого, направете всичко възможно той да престане да се отнася с уважение към вас и така ще можете справедливо да го уволните.

Направих всичко възможно, за да постигна целта си с Атина. Тъй като тя не зависеше от тези пари, накрая щеше да установи, че усилието да става сутрин рано, да оставя детето в дома на майка си, да прави всеки ден едно и също, да се връща да вземе сина си, да отива до магазина, да се грижи за детето, да го приспива, на другия ден отново да губи по три часа в градския транспорт — всичко това е напълно излишно, защото има по-привлекателни начини да прекарва дните си. Постепенно тя започна да става все по-раздразнителна, а аз се почувствах горд от стратегията си — щях да успея. Оплакваше се от апартамента, където живееше, казваше, че нощем собственикът пуска в дома си прекалено силно музиката и че вече дори не може да се наспива.

Но внезапно нещо се промени. Първо само у Атина, а после в целия клон.

Как забелязах промяната ли? Когато група хора работят заедно, те са нещо като оркестър. Добрият ръководител е диригент и знае кой инструмент е разстроен, кой изразява повече емоция и кой просто следва останалите. Атина сякаш свиреше на своя инструмент без капчица ентусиазъм. Вечно беше някак встрани, никога не споделяше с колегите си радостите и неволите в личния си живот, времето извън службата прекарваше в грижи по сина си, нищо друго. Докато внезапно не започна да изглежда по-спокойна и по-общителна. Разказваше на всеки, пожелал да я изслуша, че е открила начин за подмладяване.

А това, естествено, е вълшебна думичка — подмладяване. Когато я използва човек на 21 години, звучи налудничаво, но дори и така хората й повярваха и започнаха да питат за тайната на тази формула.

Работата й стана доста по-ефективна, въпреки че си беше на същия пост. Колегите, които преди се ограничаваха с едно „добър ден“ и „лека вечер“, започнаха да я канят на обяд. Когато се връщаха, изглеждаха доволни, а продуктивността на клона се повиши.

Знам, че влюбените могат да въздействат положително на средата си, та веднага реших, че Атина е срещнала някой много важен за живота й човек.

Попитах я, тя веднага се съгласи, че е така, и добави, че никога не е излизала с клиент, но в този случай било невъзможно да отклони поканата. В нормална ситуация веднага би следвало да я уволня — правилата на банката бяха ясни, личните контакти са абсолютно забранени. Но аз тъкмо бях забелязал, че нейното поведение на практика е оказало въздействие върху всички, с някои колеги започнаха да излизат след работа и доколкото знам, поне двама или трима бяха ходили в дома й.

Бях изправен пред много сложна ситуация. Младата стажантка, която нямаше никакъв професионален опит, която отначало беше плаха, а понякога и агресивна, се беше превърнала в своеобразен лидер за моите служители. Ако я уволня, ще сметнат, че е от ревност, и ще загубя тяхното уважение. Ако я задържа, рискувам след няколко месеца да изгубя контрол над групата.

Реших да изчакам малко. През това време „енергията“ (мразя тази дума, понеже в действителност не означава нищо конкретно, освен ако не се отнася за електричество) в банката започна да се подобрява. Клиентите изглеждаха по-доволни и започнаха да ни препоръчват на други. Служителите бяха щастливи и въпреки че работата се беше удвоила, на мен не ми се наложи да наемам още хора, тъй като всички изпълняваха задачите си.

Един ден получих писмо от ръководството си. Искаха да отида в Барселона, където щеше да се проведе среща на директорите на клонове. Трябваше да обясня административния метод, който прилагам.

Според началниците ми аз бях увеличил приходите, без да увеличавам разходите. Впрочем това силно вълнува всички началници по света.

Кой метод?

Единствената ми заслуга беше, че знаех кога и как започна всичко. Реших да повикам Атина в кабинета си. Поздравих я за високата продуктивност, а тя ми благодари с усмивка.

Подходих предпазливо, защото не исках да ме разбере погрешно.

— Как е вашият любим? Винаги съм смятал, че който получава любов, накрая започва да отдава още повече любов. Той с какво се занимава?

— Работи в Скотланд Ярд.

Предпочетох да не навлизам в подробности. Но трябваше да продължа разговора на всяка цена. Нямах време за губене.

— Забелязах голяма промяна у вас и…

— Забелязали сте голяма промяна в банката, нали?

Как се отговаря на подобен въпрос? От една страна, щях да й дам повече власт, отколкото е за препоръчване, от друга, ако не бях директен, никога нямаше да получа отговорите, които ми трябваха.

— Да, забелязах голяма промяна. Смятам да ви повиша.

— Имам нужда да пътувам. Искам да се махна от Лондон за известно време, да видя нови хоризонти.

Да пътува? Сега, когато всичко вървеше добре в службата, тя искаше да се махне? Но като се позамислих, не беше ли това, към което се стремях?

— Мога да съм полезна на банката, ако ме натоварите с повече отговорности — продължи тя.

Ясно. Предоставяше ми отлична възможност. Как не се бях сетил по-рано? „Да пътува“ означаваше да е по-далеч, да поема лидерството, без да ми се налага да понасям последствията от разни уволнения и бунтове. Но се налагаше да го обмисля, защото преди да помогне на банката, тя трябваше да помогне на мен. Сега, когато началниците ми бяха забелязали по-високата ни продуктивност, знаех, че трябва да я запазя, макар и с риск да загубя авторитета си и да изпадна в по-неизгодно положение отпреди. Понякога съм наясно защо голяма част от колегите ми не правят нищо за подобряване на нещата — ако не успеят, ще ги обвинят в некомпетентност. Ако успеят, ще се чувстват принудени да вървят все нагоре и накрая ще свършат с инфаркт.

Внимателно предприех следващата стъпка. Не е за препоръчване да плашим човека, преди да ни разкрие нужната тайна. По-добре е да се съгласяваме с всичко, което иска.

— Ще се опитам да придвижа молбата ви до шефовете на банката. За късмет ще се срещна с тях в Барселона и тъкмо затова ви повиках. Правилно ли ще е да кажа, че работата ни се е подобрила, откакто, да речем, хората започнаха да се разбират по-добре с вас?

— Да речем… да разбират по-добре самите себе си.

— Да. Но това го предизвикахте вие. Прав ли съм?

— Знаете, че сте прав.

— Да сте чели някаква книга по мениджмънт, която не ми е попадала?

— Не чета такива неща. Но ми се иска да ми обещаете, че наистина ще уважите молбата ми.

Сетих се за приятеля й от Скотланд Ярд. Ако обещая и не изпълня обещанието си, дали ще си отмъсти? Дали пък той не я е научил на някакви техники, с които да постига невероятни резултати?

— Мога да ви разкажа абсолютно всичко, дори и да не изпълните обещанието си. Но не зная дали ще даде резултат, ако не постъпите както ще ви науча.

— Става дума за въпросната „техника на подмладяването“, нали?

— Точно за нея.

— Значи не е достатъчно да се познава само на теория, така ли?

— Може би. Тя е стигнала до оня, който ми я преподаде, благодарение на няколко листа хартия.

Зарадвах се, че не ми се налага да вземам решения, които са отвъд способностите и принципите ми. Но, да си призная, аз също бях лично заинтригуван от тази история, защото чувствах необходимост от възстановяване на потенциала си. Обещах да направя всичко възможно и Атина започна надълго и нашироко да ми разказва за някакъв езотеричен танц в търсене на Върха (или Оста, не мога да се сетя точно). Докато говореше, аз се опитвах да приведа в рационален вид халюцинациите й. Един час не стигна, затова я помолих да дойде отново на другия ден и заедно подготвихме доклада, който трябваше да изнеса пред ръководството на банката. В определен момент от разговора ни тя каза с усмивка:

— Не се притеснявайте да напишете нещата както си ги говорим. Мисля, че дори ръководството на една банка се състои от хора като нас, от плът и кръв, които навярно ще се заинтригуват от нетрадиционните методи.

Атина дълбоко се заблуждаваше. В Англия традициите винаги са били по-силни от новостите. Но какво ми струваше да рискувам мъничко, стига това да не застрашаваше работата ми? Тъй като тази история ми се струваше абсурдна, трябваше да я обобщя и да я поднеса на достъпен език. Това щеше да е достатъчно.

Преди да прочета доклада си в Барселона, пяла сутрин си повтарях, че „моят“ подход дава резултати и това е, което ни интересува. Прочетох някои помагала и открих, че за да се представи нова идея, която да получи максимално добър отзвук, трябва да се провокира разговор сред аудиторията, та първото нещо, което направих пред ръководството в луксозния хотел, беше да цитирам свети Павел:

— Господ е скрил най-важните неща от мъдреците, понеже те не могат да разберат простите неща, и е решил да ги разкрие пред обикновените хора. (Б. р.: Тук няма как да разберем дали не се позоваваше на Евангелие от Матея (11:25), където Исус казва: „Прославям Те, Отче, Господи на небето и на земята, задето си укрил това от мъдри и разумни, а си го открил на младенци.“ Или се позоваваше на думите на апостол Павел до Коринтяни (1:27): „Ала Бог избра онова, що е безумно на тоя свят, за да посрами мъдрите; Бог избра онова, що е слабо на тоя свят, за да посрами силните.“)

Щом казах това, публиката, прекарала два дни в анализ на графики и статистически данни, притихна. Помислих, че съм загубил работата си, но реших да продължа. Първо, защото бях проучил темата, знаех какво говорни заслужавах доверие. Второ, защото, макар и в определени моменти да не отдавах значение на огромното влияние на Атина, аз не лъжех.

— Установих, че за да се мотивират служителите в днешно време, е необходимо нещо повече от добра подготовка във висококвалифицираните ни центрове. Всеки от нас носи в себе си една не дотам позната част, която понякога изплува на повърхността и е в състояние да направи чудеса.

Всеки от нас работи поради някаква причина — да изхранва децата си, да изкарва пари, за да се издържа, да оправдае живота си, да се добере до мъничко власт. Но по време на пътя има доста отегчителни моменти и тайната се състои в това тези етапи да се превърнат в среща със самия себе си или с нещо по-възвишено.

Например търсенето на красивото невинаги има практическа насоченост, но ние го търсим, сякаш е най-важното нещо на света. Птиците се научават да пеят, което не означава, че това ще им е от полза при намирането на храна, при избягването на хищниците или премахването на паразитите. Според Дарвин птиците пеят, защото по този начин привличат партньора си и могат да продължат рода си.

Прекъсна ме колега от Женева, който настоятелно искаше по-рационално представяне. Но генералният директор ме поощри да продължа, което много ме вдъхнови.

— Все така според Дарвин, който е написал книга, променила хода на човешката история (Б. р.: „Произход на видовете“, 1859 г.), всички, които са в състояние да предизвикат страст, преповтарят нещо, съществувало още при пещерните хора, когато ритуалът по ухажването на другия е бил фундаментален за продължаването и еволюирането на човешкия вид. Та каква е разликата между човешката еволюция и развитието на един банков клон? Никаква. И двете са подчинени на същите закони — само най-способните оцеляват и се развиват.

В този момент се налагаше да споделя, че съм разработил идеята с внезапното съдействие на една от моите служителки, Шерин Халил.

— Шерин, която предпочита да я наричат Атина, успя да наложи на работното си място нов тип поведение, по-точно страстта. Да, да — страстта, нещо, за което и през ум не ни минава, когато си говорим за заеми или когато планираме разходите. Служителите ми започнаха да използват музиката като стимул за по-добро обслужване на клиентите.

Друг колега ме прекъсна и каза, че идеята съвсем не е нова, че в супермаркетите правели същото — пускали музика, която да кара хората да купуват.

— Аз не съм казал, че пускаме музика на работното място. Просто хората започнаха да живеят по-различно, защото Шерин, или Атина, ако предпочитате, ги научи да танцуват, преди да се заемат с ежедневните си дейности. Не зная точно какъв механизъм задвижва у хората. Като управител аз отговарям само за резултатите, а не за самия процес. Не съм танцувал. Но разбрах, че посредством танца всички се чувстват по-свързани с работата си.

Родени сме, отгледани сме и сме възпитани с максимата, че времето е пари. Отлично знаем какво са парите, но какво е значението на думата „време“? Денят има 24 часа и е безкраен низ от мигове. Трябва да осъзнаваме всяка минута, да можем да се възползваме от нея, когато вършим нещо или дори когато само съзерцаваме живота. Ако позабавим темпото, всичко става по-протяжно. Да, и миенето на чинии може да отнеме повече време или изчисляването на салдото в сметките или на кредитите, или на полиците, но пък защо да не се възползваме от това, за да размишляваме над хубавите неща.

Един от най-високопоставените ми колеги ме гледаше захласнато. Сигурен съм, че той желаеше да продължа да обяснявам детайлно всичко, което съм научил, но някои от присъстващите взеха да нервничат.

— Прекрасно разбирам за какво говорите — каза той. — Зная, че служителите ви са започнали да изпълняват задълженията си с повече ентусиазъм, тъй като са имали поне един миг в деня си, когато са влезли в контакт със самите себе си. Бих искал да ви поздравя за това, че сте проявили достатъчно гъвкавост, за да въведете нетрадиционните методи. А те дават отлични резултати.

Но тъй като сме се събрали да говорим за време, имате само пет минути да довършите презентацията си. Дали е възможно да изготвим списък с основните точки, които да направят тези принципи приложими и в други клонове?

Той имаше право. Нещата можеха да са добри за работата, но можеха да се окажат фатални за кариерата ми, та реших да обобщя онова, което написахме заедно.

— Базирайки се на лични наблюдения, с Шерин Халил нахвърлихме някои неща, които с най-голямо удоволствие ще обсъдя със заинтересованите.

А) Всеки от нас има неподозирани заложби. Ние никога няма да ги опознаем, но те биха могли да бъдат наши съюзници. Тъй като е невъзможно да ги измерим или да определим тяхната икономическа стойност, винаги ги пренебрегваме, но аз в момента разговарям с човешки същества и съм сигурен, че ме разбирате, поне на теория.

Б) В нашия клон проявлението на заложбите бе предизвикано от един танц, от ритъм, който, ако не се лъжа, идва от пустините на Азия. Но няма никакво значение къде е роден, стига хората да могат да изразяват с тялото си онова, което душата има да казва. Зная, че думата „душа“ тук може да се интерпретира погрешно, затова бих ви посъветвал да я заменим с „интуиция“. А ако и тази дума се окаже трудна за възприемане, нека използваме „първични емоции“, което май има по-научно звучене, въпреки че ни казва по-малко от предходните думи.

В) Преди да дойдат на работа, вместо да правят гимнастика или упражнения по аеробика, аз накарах моите служители да танцуват поне по един час. Това стимулира тялото и ума. Така денят започва с творчески заряд, чиято енергия хората могат да използват при изпълнение на задачите си в банката.

Г) Клиентите и служителите обитават един и същи свят — реалността не е нищо повече от електрически импулси в ума. Онова, което си мислим, че „виждаме“, е просто енергиен импулс в мрачна зона на мозъка ни. Следователно можем да се опитаме да променим тази реалност, ако успеем да влезем в синхрон с нея. По някакъв непонятен за мен начин радостта е заразна, така както и вдъхновението, и любовта. Или като тъгата, депресията, омразата — неща, които клиентите ни и останалите служители усещат „интуитивно“. За да се подобри работата, трябва да се създадат механизми, които да поддържат тези положителни стимули.

— Доста езотерично — каза някаква жена, която отговаряше за инвестиционната политика в един от канадските клонове.

Взех да губя самообладание — не бях успял да убедя никого в теорията си. Престорих се, че не съм чул коментара й. Използвах цялото си въображение, за да завърша чисто технически.

— Банката би трябвало да определи перо да изследва как се осъществява това взаимодействие. Така бихме могли да постигнем много по-високи приходи.

Финалът ми се стори съвсем задоволителен, та предпочетох да не се възползвам от оставащите ми две минути. Когато семинарът свърши в края на изтощителния ден, генералният директор ме покани на вечеря — пред всички колеги, сякаш искаше да покаже, че изцяло подкрепя думите ми. Никога преди не ми се беше отдавала такава възможност и се опитах да се възползвам максимално добре от ситуацията. Започнах да говоря за работа, планове, затруднения на фондовата борса, нови пазари. Но той ме прекъсна. Повече го интересуваше онова, което Атина ми е преподала.

За моя изненада накрая насочи разговора към лични теми.

— Разбирам какво имахте предвид, когато обърнахте внимание на времето. В началото на годината, по празниците, реших да поседна за малко в градината ми. Взех вестника от пощенската кутия — нищо интересно, само нещата, които журналистите бяха решили, че трябва да знаем и да следим, за да заемем някаква позиция.

Хрумна ми да позвъня на някого от екипа си, но щеше да е абсурдно, защото всички бяха със семействата си. Обядвах със съпругата си, с децата и внуците, подремнах. Когато се събудих, си записах няколко неща в бележника и внезапно установих, че е едва два следобед, а ми предстояха още три дни без работа и колкото и да ми беше приятно да бъда със семейството си, започнах да се чувствам ненужен.

На другия ден, възползвайки се от свободното си време, отидох да прегледам стомаха си, слава богу, нямаше нищо сериозно. Отидох на зъболекар, който каза, че нямам проблеми. Отново обядвах с жена си, децата и внуците, отново спах, отново се събудих в два следобед и установих, че няма абсолютно нищо, върху което да съсредоточа вниманието си.

Уплаших се — не трябваше ли да върша нещо? Нямаше да е трудно да си измисля някаква работа. Винаги имаме някакви проекти, които трябва да се осъществят. Винаги има крушки за сменяне, сухи листа за метене, книги, които трябва да се подредят, файлове в компютъра, които трябва да се организират, и прочие. Но какво е да се изправиш срещу абсолютната празнота? И тогава се сетих за нещо, което ми се стори наистина важно — трябваше да отида до пощенската кутия, която се намира на километър от вилата, за да пусна една забравена на бюрото ми поздравителна картичка.

И се изненадах — защо беше нужно да го правя точно в този ден? Невъзможно ли беше да си седя така, както в момента, без да върша нищо?

Куп мисли преминаха през съзнанието ми. Приятели, които се безпокоят за нестанали още неща, познати, които успяват да запълнят всяка минутка от живота си с безсмислени за мен задачи, празни приказки, дълги разговори по телефона, в които не се казва нищо важно. Вече съм виждал как директорите ми си измислят работа само за да оправдаят поста си, или служители, които изпадат в паника, защото не им е възложено нищо важно за деня и се опасяват, че вече не са необходими. Жена ми, която се измъчва заради развода на сина ни, той, който се измъчва, защото внукът ни има ниски оценки в училище, внукът ни, който умира от страх, защото е разочаровал родителите си, въпреки че всички знаем, че тези оценки не са чак толкова важни.

Проведох дълга и трудна борба със себе си да не стана оттам, където бях седнал. Малко по малко желанието отстъпи място на съзерцанието и аз започнах да чувам душата си — или интуицията, или първичните си емоции, зависи в какво вярвате. Каквото ще да е, тази част от мен жадуваше да си поприказва с някого, но нали все бях много зает.

В моя случай не беше танцът, а пълната липса на шум и движение. Покоят ми помогна да вляза в контакт със себе си. И ако щете, вярвайте, но аз научих много за проблемите, които ме безпокоят — въпреки че всичките тези проблеми бяха изчезнали, докато седях там. Не видях Господ, но успях ясно да видя какви решения трябва да взема.

Преди да платим сметката, той предложи да изпратим въпросната служителка в Дубай, където банката щяла да отваря нов клон и рисковете били големи. Разбрах, че като отличен директор знае, че аз вече съм научил всичко, което е необходимо. Сега просто трябваше да се продължи започнатото, а служителката можеше да е по-полезна другаде. Без да знае, ми помагаше да изпълня даденото обещание.

Когато се върнах в Лондон, веднага съобщих на Атина за предложението. Тя моментално прие. Каза, че владее арабски (знаех за произхода на родителите й). Но ние нямахме намерение да правим сделки с араби, а с чужденци. Благодарих за помощта й. Тя не прояви никакво любопитство относно това как е минала срещата ми — попита единствено кога трябва да стегне багажа си.

И до ден-днешен не зная дали тази история с любимия от Скотланд Ярд е истинска, или не. Ако беше истинска, убиецът на Атина вече щеше да е задържан — не вярвам на нищо от онова, което писаха по вестниците за престъплението. В крайна сметка може много да разбирам от финанси, дори мога да си позволя лукса да кажа, че танцът помага на банковия служител да работи по-добре, но така и няма да успея да разбера защо най-добрата полиция в света залавя едни престъпници, а други оставя на свобода.

Това обаче сега няма кой знае какво значение.