Паулу Коелю
Вещицата от Портобело (10)

Павел Подбиелски, 57 г., собственик на апартамента

С Атина имахме нещо общо — и двамата бяхме избягали от войната, бяхме дошли в Англия почти деца, въпреки че моето бягство от Полша беше преди повече от петдесет години. И двамата знаехме, че макар да има физическа промяна, традициите се запазват и в изгнанието — общностите се събират, езикът и религията остават, хората се опитват да си помагат в средата, която за тях винаги ще е чужда.

Но докато традициите се запазват, желанието да се завърнеш изчезва. А то трябва да остане живо в сърцата ни като надежда, с която обичаме да се залъгваме, но която никога няма да бъде изпълнена. Аз никога няма да се върна да живея в Честохова, а тя и нейното семейство никога нямаше да се върнат в Бейрут.

Тази солидарност ме накара да дам под наем третия етаж на къщата си на Басет Роуд. Иначе бих предпочел наематели без деца. Вече бях допускал такава грешка преди. Неизменно се случваха две неща — аз се оплаквах от шума, който те вдигаха денем, те се оплакваха от шума, който аз вдигах нощем. И в двата случая ставаше дума за нещо свещено — плач и музика, — но тъй като те принадлежаха на два напълно различни свята, беше много трудно единият да изтърпи другия.

Предупредих я, но тя не обърна внимание. Каза да не се безпокоя за сина й — той по цял ден бил в дома на баба си. А апартаментът имал голямо предимство, понеже се намирал близо до банката, в която работела.

Въпреки предупрежденията ми, въпреки че отначало издържа храбро, след осем дни позвъни на вратата ми. Носеше детето на ръце:

— Синът ми не може да заспи. Дали е възможно само за днес да намалите музиката…

Всички в стаята я изгледаха.

— Какво е това?

Детето в ръцете й веднага престана да плаче, сякаш беше изненадано колкото майка си да види групата хора, които внезапно престанаха да танцуват.

Спрях касетофона, кимнах й да влезе и отново го пуснах, за да не прекъсвам ритуала. Атина седна в единия ъгъл на стаята и залюшка бебето в ръцете си, но видя, че то спи спокойно въпреки барабанните удари и металните звуци. Остана на цялата церемония, тръгна си, когато всички поканени си тръгнаха, и както можех да очаквам, на другата сутрин, преди да отиде на работа, позвъни на вратата ми.

— Няма нужда да ми обяснявате какво съм видяла — хора, които танцуват със затворени очи. Зная какво означава това, тъй като често правя същото. Това са единствените спокойни мигове в живота ми. Преди да стана майка, със съпруга ми се събирахме вечер с приятели. Тогава също съм виждала на дансинга хора да танцуват със затворени очи. Някои го правеха колкото да впечатлят останалите, но други сякаш бяха движени от по-висша сила, по-могъща от тях. И откакто се осъзнах като човек, открих, че посредством танца мога да се свържа с нещо по-силно и по-могъщо от мен. Но бих искала да разбера каква е тази музика.

— Какво ще правиш в неделя?

— Нищо особено. Ще се разходя с Виорел в Ри-джънтс Парк, ще подишам чист въздух. Ще имам доста свободно време за себе си, въпреки че в настоящия период от живота ми съм избрала да следвам графика на сина си.

— Ще дойда с теб.

Двата дни преди разходката ни Атина идваше да присъства на ритуала. Детето мигом заспиваше, а тя просто гледаше безмълвно движението край себе си. Ала въпреки че седеше неподвижно на канапето, бях сигурен, че душата й танцува.

В неделния следобед, докато се разхождахме из парка, я помолих да обърне внимание на всичко, което вижда и чува — разлюлените от вятъра листа, вълните на езерото, птиците, които пеят, кучетата, които лаят, виковете на децата, които тичат насам-натам, сякаш са подчинени на необяснима за възрастните логика.

— Всичко се движи. И всичко си има ритъм. А всичко, което се движи в ритъм, предизвиква някакъв звук — в момента се случва тук и във всяко кътче на света. Предците ни са забелязали това явление, докато са търсели начин да избягат от студа в пещерите си — нещата се движат и предизвикват шум.

Първите човешки същества може би отначало са се стреснали, а после са изпитали благоговение — разбрали са, че по този начин някаква по-висша сила общува с тях. Започнали са да подражават на звуците и движенията край себе си с надеждата, че така биха могли да влязат в контакт с висшата сила — родили се танцът и музиката. Преди няколко дни ми каза, че докато танцуваш, сякаш влизаш в контакт с нещо по-могъщо от теб.

— Докато танцувам, аз съм свободна жена. Поточно духът ми е свободен да пътува където си пожелае във времето и пространството, може да наблюдава настоящето, да отгатва бъдещето, да се превърне в чиста енергия. Това ми доставя огромна наслада, прави ме щастлива по начин, който е отвъд познатите ми неща, отвъд нещата, които ми предстои да позная.

В даден момент от живота си бях решила да стана светица. Възхвалявах Господ посредством музиката и движенията на тялото си. Но този път завинаги е затворен за мен.

— Кой път е затворен?

Тя намести детето в количката. Видях, че няма желание да ми отговори на въпроса. Настоях — когато устата се затваря, то е, защото има за изричане нещо важно.

Без да изразява никаква емоция, сякаш трябваше винаги мълчаливо да понася стоварените й от живота неволи, тя ми разказа за онзи момент в църквата, когато свещеникът — може би единственият й приятел — отказал да й даде причастие. И за проклятието, което тя мигом отправила. И как завинаги се отрекла от Католическата църква.

— Светец е онзи, който живее достойно — обясних. — Трябва само да си дадем сметка, че всички сме на този свят поради някаква причина и е достатъчно да я приемем. Така ще можем да се надсмеем над нашите дребни и големи страдания и да вървим без страх, с ясното съзнание, че всяка крачка има своя смисъл. Можем да се оставим да ни ръководи светлината, която струи от Върха.

— Какво е Върхът? В математиката е най-високата точка на триъгълника.

В живота също става дума за кулминация, за целта на онези, които грешат като всички останали, но които в най-трудните моменти не губят от поглед бликащата от сърцето им светлина. Това се опитваме да направим с нашата група. Върхът е скрит във всеки от нас и можем да го достигнем, ако го приемем и ако разпознаваме неговата светлина.

Обясних, че виденият предните дни танц, в който участват хора на всякаква възраст (тогава бяхме група от десет души между 19 и 65 години), е кръстен от мен „търсенето на Върха“. Атина ме попита откъде идва името.

Разказах й, че веднага след Втората световна война някои от моите близки успели да се спасят от комунистическия режим в Полша. Решили да се установят в Англия. Сред нещата, които взели със себе си, били произведения на изкуството и стари книги — много ценени в тази част на света.

Картините и скулптурите били продадени веднага, но книгите си останаха да събират прах в един ъгъл. Понеже майка ми искаше да ме накара да чета и да говоря на полски, те послужиха да се образовам. Един прекрасен ден в издание на Томас Малтус от XIX век открих две странички с бележки от дядо ми, който е починал в концлагер. Зачетох се, защото си мислех, че става дума за наследство или за писма до някоя тайна любовница, тъй като се носеше слух, че имал любима в Русия.

Всъщност имаше известна връзка между слуха и действителността. Беше разказ за пътуването му до Сибир по време на комунистическата революция. Там, в далечното село Дедов, се влюбил в една актриса. (Б. р.: Оказа се невъзможно да открия на картата това село — или името е било умишлено сменено, или мястото е било заличено след Стали-новите заточения.) Според дядо ми тя била член на някаква секта, която вярвала, че е открила в един танц лек за всички злини, тъй като той позволявал да се влезе в контакт със светлината на Върха.

Страхували се, че традицията им може да се загуби. Жителите съвсем скоро щели да бъдат изселени на друго място, защото там щели да се провеждат ядрени опити. Актрисата и нейните приятели го помолили да запише цялата им теория. Той го направил, но май не е отдал особено значение на случая и е забравил записките си в книгата, където аз ги открих след време.

Атина ме прекъсна.

— Но за танца не може да се пише. Трябва да се танцува.

— Точно така. По същество в бележките пишеше само да се танцува до пълно изтощение, сякаш сме алпинисти, които изкачват хълм или свещена планина. Да танцуваме, докато от задъхване организмът ни не започне да поема кислород по начин, към който не е привикнал — така ще загубим нашата идентичност и връзката с времето и пространството. Да танцуваме единствено под звуците на ударни инструменти и да правим това всеки ден, за да разберем, че в определен момент очите сами се затварят съвсем естествено. Тогава съзираме светлина, която идва от нас самите, която отговаря на нашите въпроси и ни възвръща скритите сили.

— Вие вече развихте ли някаква мощ?

Вместо да отговоря, аз предложих да се присъедини към групата ни, тъй като на детето, изглежда, му харесваше, дори когато ударните инструменти и чинелите вдигаха много шум. На другия ден тя беше там в часа, когато започвахме ритуала. Представих я на приятелите си, казах им само, че е съседка от горния апартамент. Никой нищо не каза за живота й, никой не попита с какво се занимава. Щом настана уреченият час, пуснах музиката и затанцувахме.

Атина започна да се движи с детето на ръце, но то веднага заспа и тя го остави на канапето. Преди да затворя очи и да изпадна в транс, видях, че много правилно е схванала пътя към Върха.

Всеки ден — без неделя — Атина идваше с детето. Разменяхме си само по едно „добър вечер“, аз пусках музиката, с която един мой приятел беше успял да се сдобие някъде из руските степи, и всички танцувахме до пълно изтощение. В края на месеца тя ме помоли да й презапиша музиката.

— Бих искала да правя това сутрин, преди да оставя Виорел в дома на майка ми и да отида на работа.

Аз възразих.

— Първо, мисля, че група, свързана посредством една и съща енергия, накрая създава нещо като аура и спомага за общия транс. Освен това да се танцува преди работа е като да се готвиш за уволнението си, тъй като ще чувстваш умора през целия ден.

Атина помисли малко, но после веднага реагира:

— Имате право, когато говорите за колективната енергия. Виждам, че в групата са четири двойки и съпругата ви. Всички до един са намерили любовта. Затова са в състояние да споделят с мен положителни вибрации.

Но аз съм сама. По-точно аз съм с моя син, но неговата любов все още не е в състояние да се проявява по разбираем за нас начин. В такъв случай предпочитам да приема самотата си. Ако опитам да избягам от нея в този момент, никога няма да успея да си намеря партньор. Ако я приема, вместо да й се противопоставям, нещата може да се променят. Видях, че самотата е по-силна, когато се опитваме да се борим с нея, и отслабва, когато просто не й обръщаме внимание.

— Ти дойде в нашата група, за да търсиш любов, така ли?

— Смятам, че любовта би била основателна причина, но отговорът ми е „не“. Дойдох, за да открия някакъв смисъл в живота си, чийто единствен стимул в момента е синът ми. Затова се страхувам да не съсипя Виорел — с прекалени грижи или защото прехвърлям върху него неосъществените си мечти. Тия дни, докато танцувах, се почувствах излекувана. Ако се касаеше за физическо заболяване, бихме могли да го наречем чудо, но проблемът ми беше духовен и внезапно изчезна.

Аз знаех какво ми казва.

— Никой не ме е учил как се танцува на тази музика — продължи Атина. — Но аз усещам, че знам какво поавя.

— Не е нужно да се научава. Спомни си разходката ни в парка и това, което видяхме — природата сама създава ритъма и се приспособява към момента.

— Никой не ме е учил да обичам. Но аз вече проявих любовта си към Господ. Обичах съпруга си, обичам сина си и семейството си. Но дори и така нещо ми липсва. Макар че се изморявам, когато танцувам, накрая винаги се чувствам тъй, сякаш върху мен се е изляла благодат и съм в дълбок екстаз. Иска ми се този екстаз да продължи през целия ден. И той да ми помогне да открия каквото ми липсва — любовта на мъжа.

Докато танцувам, аз успявам да видя сърцето на този мъж, въпреки че не виждам неговото лице. Чувствам, че той е някъде наблизо и затова трябва да съм нащрек. Трябва да танцувам сутрин, за да мога през остатъка от деня да съм бдителна за нещата край мен.

— Знаеш ли какво означава думата „екстаз“? Идва от гръцки и означава да излезеш от себе си. Да прекараш целия ден извън себе си е да искаш прекалено много от тялото и душата си.

— Ще опитам.

Видях, че е безсмислено да спорим и направих запис. Оттогава всеки ден се будех с музиката, идваща от горния етаж. Можех да чуя стъпките й и се питах как успява да върши работата си в банката след едночасов транс. При случайна среща из коридорите я поканих на кафе. Атина ми каза, че е направила още копия на записа и че сега много хора в службата й също търсят Върха.

— Лошо ли е? Тайна ли беше?

Разбира се, че не. Напротив, така ми помагаше да съхраня почти изгубената традиция. В бележките на дядо ми една от жените казваше, че монах, който посетил района, твърдял, че всички наши предци и всички бъдещи поколения са вътре в нас. Когато се освобождаваме, правим това с цялото човечество.

— Значи мъжете и жените от онова сибирско селище трябва да присъстват и да са доволни. Тяхното дело се възражда в света благодарение на дядо ви. Но аз съм любопитна да разбера едно нещо. Защо решихте да танцувате, след като прочетохте текста? Ако пишеше нещо за някакъв спорт, щяхте ли да решите да станете футболист?

Никой не ми беше задавал такъв въпрос.

— Защото тогава бях болен. Имах някакъв рядък артрит и лекарите предричаха, че на 35 години ще бъда в инвалиден стол. Видях, че ми остава малко време, и реших да се посветя на всичко, което няма да мога да правя по-нататък. Дядо ми беше написал на онази хартийка, че жителите на Дедов вярвали в лечебната сила на транса.

— Очевидно са имали право.

Аз не отговорих нищо, защото не бях толкова убеден. Може пък лекарите да са се излъгали. Може фактът, че със семейството си съм емигрант, който не може да си позволи лукса да бъде болен, да е подействал толкова силно на подсъзнателно ниво, че да е предизвикал естествена реакция в организма ми. А може и да е било чудо, което е в разрез с моята католическа религия — танците не лекуват.

Помня как в младежките си години, понеже не разполагах с подходяща музика, имах навика да слагам една черна качулка на главата си и да си представям, че реалността наоколо престава да съществува — духът ми отиваше в Дедов и аз бях с онези мъже и жени, с дядо и неговата любима. В тишината на стаята го молех да ме научи да танцувам, да изляза извън рамките си, тъй като съвсем скоро щях да бъда парализиран завинаги. Колкото повече се движеше тялото ми, толкова по-силно заблестяваше светлината в сърцето ми и толкова повече неща научавах — може би от себе си, може би от призраците на миналото. Дори започнах да си представям каква музика са слушали по време на ритуалите си и когато един приятел посети Сибир — години по-късно, — го помолих да ми донесе записи. За моя изненада един от тях много наподобяваше на моята представа за танца от Дедов.

Беше по-добре да не казвам нищо на Атина. Тя лесно се влияеше и ми се струваше нестабилна.

— Може би си постъпила правилно — това беше единственият ми коментар.

Разговаряхме още веднъж, малко преди да замине за Близкия изток. Изглеждаше доволна, сякаш бе открила всичко, което желаеше — любовта.

— Хората в службата ми сформираха група. Наричат себе си „поклонници на Върха“. Всичко е благодарение на дядо ви.

— Благодарение на теб, тъй като си почувствала необходимост да споделиш с другите. Знам, че заминаваш. Искам да ти благодаря за това, че даде ново измерение на нещата, с които се занимавам от години, опитвайки се да разпространя тази светлина сред малкото заинтересовани, ала винаги бях малко плах, вечно смятах, че хората ще се присмеят на цялата тая работа.

— Знаете ли какво установих? Макар екстазът да е способността да излезем от себе си, танцът е начин да се издигнем в пространството. Да открием нови измерения, запазвайки връзката с тялото си. Чрез танца духовният и материалният свят могат да съжителстват безпрепятствено. Смятам, че балетистите в класическия балет стоят на върха на палците си, защото едновременно докосват земята и се въздигат към небето.

Доколкото си спомням, това бяха последните й думи. При всеки танц, на който се отдаваме с радост, мозъкът губи способността си да контролира и сърцето грабва юздите на тялото. Само тогава се явява Върхът.

Стига да вярваме в него, разбира се.