Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (11) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПЪРВА ГЛАВА

Писъците на майка Констанс събудиха манастира и накараха сър Годфри и Александър да притичат от трапезарията. Събраха се в покоите на игуменката. Известно време тя не можеше да говори, само трепереше от страх. Едва когато Александър внимателно изля чаша вино между устните й, тя се отпусна и описа с накъсани изрази кошмарната сцена, която беше наблюдавала от прозореца си.

Сър Годфри веднага нареди всички врати и прозорци да бъдат заключени. После двамата с Александър се отправиха към къщата за гости. Рицарят надяна ризницата си и закрачи в мрака с меч в едната ръка и кама в другата. Писарят, въоръжен по същия начин, го последва около манастирските сгради, но не успяха да открият нищо. Само писъците на нощните птици в дърветата, случаен вой на куче и слабият шум иззад осветените прозорци на манастира нарушаваха тишината. Претърсваха двора, докато сър Годфри се притесни, че мъжете, които е съзряла сестра Констанс, може да са влезли в сградата през някоя странична врата или отворен прозорец.

— Върни се там, Александър — нареди той. — Аз ще претърся тук.

Сър Годфри отиде до най-отдалечения от черквата ъгъл на манастира и тръгна из голямата овощна градина, която стигаше чак до оградните стени. Долавяше сладникаво-киселия дъх на гниещи ябълки под краката си, но когато навлезе между дърветата, усети, че нещо не е наред и мислено наруга виното, което беше притъпило сетивата му. С кама и меч в ръцете той стигна до малка полянка и разбра какво го смущава. Цареше мъртва тишина, не се чуваше нито писък на козодой, нито крясък на бухал, нито шумоленето на нощни животни. Рицарят застана в центъра на поляната. Облаците се бяха разкъсали и дърветата бяха облени в сребристата светлина на пълната есенна луна. Сър Годфри спря. Заслуша се в тежкото си дишане и издаде приглушен вик, когато пет фигури се отделиха от дърветата и тръгнаха към него. Облечени изцяло в черно, те се сливаха с тъмнината. Лицата им бяха скрити от маски, затова сър Годфри виждаше само блясъка на очите им и бледата ивица кожа над устните. Той зае бойна позиция, сдържайки желанието си да хукне обратно към манастира.

— Няма да ти навредим, сър Годфри Ийвсдън — каза фигурата в средата. Но думите бяха последвани от зловещ кикот, който превърна тържественото обещание в злобна заплаха. — Е, поне засега. Какво ще стане в бъдеще, зависи от самия теб.

Сър Годфри отстъпи, фигурите не помръднаха.

— Кои сте вие? — предизвика ги рицарят. — Защо сте тук? Какво искате от мен? Защо ви е да плашите горката стара игуменка посред нощ?

— Хайде, хайде, сър Годфри — отвърна гласът. — Знаем защо си тук и какви са заповедите ти. Върни се при господарите си в Лондон и вземи с теб любопитния писар и сляпата кучка. Кажи на краля, че това не е работа за теб, че няма заговор срещу Короната, предателство или подкуп на служители. И свали меча си. Ако искахме да вземем живота ти, щяхме да го направим.

— И какво искате?

— Да довършим делото си тук.

— И какво е то?

— Не е твоя работа, рицарю.

— Как ще го довършите? — настоя сър Годфри. — С убийства? С проливане на невинна кръв? С ужасни престъпления, извършвани посред нощ? Като прерязвате гърлата на невинни хора и пиете кръвта им?

— С това се занимаваш и ти, сър Годфри — отвърна гласът. — Не се ли би на бойните полета във Франция, където купчините трупове стигаха до кръста ти? Не си ли плавал с лодка по Темза, по която труповете плуват като ненужни отпадъци? Човешкият живот е евтин, сър Годфри. Той лесно и приятно се заменя с друг.

— Вие сте убийци, обладани от дявола — отвърна сър Годфри.

— Господарите ни са различни, сър Годфри. Но стига толкова приказки. Ние сплашихме онази стара кучка, игуменката. Не трябваше да ви вика тук и ние те предупредихме. До три дни трябва да напуснеш Оксфорд.

— А ако не го направя?

— Тогава ще се срещнем отново.

Фигурата отстъпи, навлезе между дърветата и изчезна. Сър Годфри прибра меча и камата си и се облегна на студения ствол на едно дърво. Изчака, докато тръпките, обзели тялото му, престанаха и се върна в сградата на манастира.

Александър го чакаше до вратата. Той погледна лицето на рицаря и попита:

— Да не си видял призрак, рицарю?

— По-лошо, писарю, видях самия дявол.

И сър Годфри описа накратко на Александър срещата в овощната градина. Рицарят седна на една пейка, облегна глава на варосаната стена и се взря в изпития образ на Христа на разпятието.

— Дойдоха да ни сплашат и предупредят. — Той погледна към писаря. — Ако знаеха колко малко сме научили, едва ли щяха да си дадат труд.

— Всичко зависи от един факт — отвърна Макбейн.

— И кой е той?

— Как, в името на Бога, са влезли в онези къщи, без да вдигнат шум и съседите да ги чуят?

Александър отиде в трапезарията и донесе две чаши вино. Подаде една на рицаря и се усмихна.

— Майка Констанс си е легнала. Сестра Идит се моли в черквата, а аз лично се погрижих — усмивката му стана по-широка — лейди Емили да бъде в безопасност. Може да направим нещо, сър Годфри.

Рицарят го погледна въпросително.

— Знаем, че тази вечер стригоите са в Оксфорд. Може би се канят да посетят някоя къща. Да пообиколим града — да видим какво става през нощта, кой броди по уличките.

Сър Годфри беше уморен и още замаян след обилното ядене и пиене. Но той прецени, че думите на писаря са разумни и след час, с ботуши и наметала, добре въоръжени, те напуснаха манастира и започнаха обиколката си из спящия Оксфорд.

Вървяха по улиците, запушили носове, за да не долавят вонята от боклуците, натрупани в канавката близо до Холиуел, минаха през Смитгейт, спуснаха се по Бокардо Лейн под притихналия тъмен силует на „Сейнт Майкъл“ в Нортгейт и завиха по Фиш Стрийт. Отначало помислиха, че улиците са празни, но от време на време срещаха групи студенти, които се промъкваха по алеите, като си шепнеха оживено, доволни, че успешно са нарушили университетските закони. Близо до Сейнт Олдгейт срещнаха градската стража, група доста изплашени мъже, които грееха ръцете си на пламтящ мангал. Водачът им ги спря, но когато сър Годфри обясни кои са, им позволиха да преминат без повече спънки. Навсякъде имаше просяци с тънки костеливи ръце, които хленчеха и умоляваха за милостиня. От време на време тъмни сенки пресичаха алеята, но сър Годфри разпозна в тях обичайните нощни ястреби — разбойници, които търсеха лесна плячка — някой добре почерпен студент или гражданин, който се прибира от вечерния гуляй в кръчмата.

— Нищо интересно — промърмори сър Годфри, когато обърнаха конете и поеха към манастира.

— И все пак има нещо — отвърна Александър.

— За какво говориш?

— Улиците не са толкова пусти, колкото мислехме. Възможно е някоя от групите, които срещнахме… — Александър прочисти гърлото си. — Нека се изразя по-точно. Възможно е убийците да се държат като някоя от групите, които срещнахме. Група гуляещи студенти, които питат за пътя, граждани, които се крият от преследващи ги бандити. Помисли си, сър Годфри. На кого би отворил вратата късно през нощта?

Докато рицарят и писарят се прибираха в манастира, семейство Котърил, калайджии, точно вечеряха в дома си на една алея, близо до Бокардо Лейн. Атмосферата не беше задушевна. Изолда, съпругата на Раул, седеше, стиснала устни и едва беше докоснала глинената купа със супа от гъби и лук. Тя гледаше дъщеря си Катерина, черната й блестяща коса, снежнобялата кожа и топлите кафяви очи. Забеляза как пищната й гръд обтяга излинялата вълнена риза и привлича тайните погледи на втория й съпруг. Изолда имаше защо да се тревожи. По-рано през деня, веднага щом Раул се беше върнал с ръчната количка от пазара, тя ги беше заловила с Катерина в малката градинка зад къщата да се прегръщат по начин, който не подхождаше на пастрок и заварена дъщеря. Все пак Катерина беше единственото й дете от Александър, който лежеше погребан под старите тисови дървета в ъгъла на гробището при черквата „Сейнт Питър“.

Шестгодишният син на Изолда от Раул, червенокосият луничав Робърт, усети напрежението на масата и като видя, че майка му не го наблюдава, се промъкна на горния етаж да довърши любимата си игра. Робърт беше намерил една малка стая, прилична повече на шкаф в стената, до която се стигаше през малък капак, скрит зад обкованата с желязо и мед ракла в малкия коридор пред стаята на майка му. Беше открил, че като се пъхне зад раклата, може да пропълзи в тайната си стаичка, където играеше любимата си игра на чудовища и дракони. Точно когато вдигаше капака, майка му го повика, но беше късно. Робърт пропълзя вътре, извади огнивото, което беше откраднал от склада на баща си, и запали старата лоена свещ, която стоеше на пода в средата на стаята. Малкото момче гледаше как пламъкът й се увеличава.

Тихичко се засмя и започна да прави с ръцете си фигури, които хвърляха странни сенки по стената.

— Това е дракон — промърмори то, като стисна малкото си юмруче и го вдигна. Загледа се как сянката му застрашително трепка върху стената. После изпъна трите си пръстчета. — А ето го рицарят на кон, който ще победи дракона.

Робърт замълча, защото чу да се тропа долу на вратата, майка му се засмя, потътриха се столове и баща му тръгна по коридора.

— Гости! — прошепна момчето. То наостри уши, но чу само един глас. — Само един е — каза си то и продължи да си играе със сенките.

Чу вика на майка си „Робърт, слез долу!“, но се обърна с гръб към стената и продължи да играе. Изглежда беше задрямал за малко. Събуди се от нещо, което му заприлича на тих, приглушен писък. Долу вратата се отвори отново и Робърт чу, че още хора влизат в къщата. Или родителите му излизаха? Чу тежки стъпки по стълбите и си помисли, че баща му отива да донесе от тавана кана от най-хубавия си ейл.

Врати се отваряха и затваряха. Някой стоеше в коридора и дишаше тежко. Внезапно момчето се уплаши. Без да мисли, то се протегна, угаси свещта и се сгуши в тъмнината. Ужас разтърсваше всяка фибра на тялото му. Краката му трепереха. Ръцете му бяха тежки и студени като големия леден блок, който бяха донесли с баща му от реката миналата Коледа. Нещо ужасно дебнеше пред стаята. Уродливо чудовище, излязло от най-страшните му кошмари, се таеше от другата страна на стената. Момчето се сви като подплашен заек. Когато ужасяващото зло присъствие мина покрай него и косъмчетата на тила му настръхнаха под студените му пръсти, Робърт не посмя да мръдне. Дяволът беше влязъл в къщата и с детските игри беше свършено.