Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (9) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ШЕСТА ГЛАВА

„Митрата“ беше претъпкана със студенти и търговци. Рогозките на пода се бяха превърнали в кална каша под краката на потните слуги и слугини, които носеха подноси с месо от близката гостилница. Момчета разнасяха кани, халби и гарафи с пенлива бира или високи чаши с вино. В един ъгъл петима студенти пееха весела песничка. Александър се усмихна, когато се заслуша в думите. Текстът беше на латински, но песента бе непристойна закачка с дъщерята на кмета на Оксфорд и обширно обобщение за оксфордските жени като цяло. За щастие търговците, седнали наоколо, не разбираха обидите, които усмихнатите студенти сипеха. Те бяха заети да пълнят коремите си и да обсъждат търговията през деня. Наоколо се трупаха просяци и Александър забеляза оня, когото беше видял през деня. Две проститутки с уморен вид си търсеха работа, но лицата им бяха толкова наплескани с грим, а застиналите усмивки разкриваха такива черни зъби, че едва ли щяха да си намерят клиентела тази нощ. Александър им се усмихна и им хвърли по монета. Те ги сграбчиха, без да му благодарят и си пробиха път към големите бъчви с бира, където собственикът приемаше поръчките за говеждото, което се печеше зад него в кухнята. Както бяха притиснати от всички страни, със сестра Идит между тях, Александър видя, че сър Годфри бързо губи търпение — ръката му беше вече на меча. Писарят сграбчи една от прислужниците.

— Летисия? — извика той в лицето й. Момичето поклати глава.

— Не е тук! — извика то. — Няма да дойде преди камбаната за вечерня. Има си друга работа.

— В името на Бога! — изкрещя сър Годфри на Александър, надвиквайки гюрултията. — Наеми стая!

Александър го послуша и потният ханджия с мръсна престилка ги заведе по доста разклатено дървено стълбище в малка, варосана стаичка над кръчмата. Беше гола, неприветлива и не много чиста стая, но поне беше тихо и ужасният шум отдолу звучеше като непрестанно жужене. Поръчаха си ейл, хляб, сушено месо и лучена яхния. Сестра Идит едва чоплеше храната си, но сър Годфри и Александър хапнаха с удоволствие.

— Нищо не възбужда по-добре апетита — отбеляза кисело сър Годфри — от обиколката по улиците на Оксфорд.

— Но заслужаваше ли си? — попита Александър. — Сестра Идит, уморена ли си?

— Объркана — усмихна се тя, — много объркана. Да видим, господин писарю, какво научихме. Първо, има легенди, че преди стотици години водач на стригоите е построил тук кула и опустошавал околността. Той и последователите му били унищожени от сър Хюго Мортимър, прародител на добрия ни шериф, сър Осуалд Бийчъм. Нещо повече, ако се вярва на това, което чухме сутринта, в жилите на Ормистън също тече кръвта на Мортимър. Второ, водачът на стригоите очевидно се е появил отново, намерил си е последователи и е извършил ужасни убийства в града. Друго?

— Студентите — обади се сър Годфри, като отлепи халбата от устните си.

— Да, трето, група студенти от „Стейпълтън Хол“, които се наричали „просветлените“, изчезнали без следа. Никой не знае нищо за тях. Но още по-странно е — продължи сестра Идит, — че тези хора са изчезнали един по един, но никой от групата не е подал оплакване или възражение пред властите.

— Не сме много сигурни — прекъсна я сър Годфри. — Ректор Уейкман не ни помогна много, а Ормистън и Бийчъм можеха да бъдат по-откровени. Сигурно им се е видяло странно, че всички изчезнали студенти са искали разрешение да не спазват вечерния час и да посещават университетската библиотека. Смятам да ги разпитам за това. — Той се усмихна извинително. — Но, сестра Идит, аз те прекъснах.

— Четвърто — продължи заклинателката, — убийците нападат нощем. Могат да избият цяло семейство, без да събудят съседите или да бъдат забелязани от стражата и по всичко личи, че жертвите сами са ги пускали вътре. Мастър Макбейн, кого бихте поканили в жилището си посред нощ?

— Монахиня!

Сестра Идит се разсмя.

— Но каква работа би имала тя из тесните улички на Оксфорд след вечерния час?

— Кралски служител — предположи сър Годфри. — Някой с власт. Човек, който има право да влезе у дома ти.

— Може би — отвърна сестра Идит. — Но какво още знаем?

— Пето — каза Александър, — имаме странната случка в тринитарианския манастир. Трябва да отидем там.

— Да, трябва — прошепна сестра Идит. — Съществува проблемът със загадъчната смърт на абат Самсън, а не бива да забравяме, че манастирът е построен на мястото, където е била кулата на стригоите.

— Шесто — допълни сър Годфри, — имаме загадъчната случка с войника от ордена на хоспиталиерите. Защо е бил убит? Умишлено ли са го издебнали в горите край града? Къде е скрил ценната реликва? И какво означават думите Le chevalier d’outre mer?

— Шшшт! — Сестра Идит се изправи. Тя почувства как сърцето й спира и тилът й настръхва от страх.

— Сестра Идит, какво има?

Жената трепна и кръстоса ръце пред гърдите си. Почувства, че гърлото й е свито и устата — пресъхнала.

— Чух някакъв шум. — Тя стисна китката на Александър. — Мастър Макбейн, угодете на старицата, погледнете навън!

Александър погледна дървените капаци, напрегнал слух да долови някакъв шум, освен боботенето от кръчмата.

— Няма нищо — прошепна той. — Вятърът се е усилил, това е всичко.

Сър Годфри стана и отиде до прозореца. Отвори капаците и се загледа в мръсната калдъръмена улица пред кръчмата. Забеляза светлината, която се процеждаше през полуотворената врата и огромната, напукана табела, която скърцаше на веригите. Огледа се вдясно и вляво. Студеният бриз погали лицето му и разроши косата му.

— Тук няма нищо — обяви той, но беше неспокоен. Изпитваше същия прилив на възбуда в стомаха, същото напрежение във врата и раменете, както когато във Франция беше излязъл през нощта да разузнае позицията на французите и знаеше, че техните постове го дебнат в мрака. Отново погледна надолу. Двама студенти завиха зад ъгъла, пеейки пиянска песен. Те спряха и му помахаха. Сър Годфри въздъхна и затвори капаците. Долу на улицата двамата студенти бързо изтрезняха и изчезнаха в мрака, докато горе, върху наклонения покрив на кръчмата, забулената в черно фигура се усмихна на късмета си. Той премина по ръба и ловко като котка прескочи на покрива на съседната къща.

В стаята сестра Идит се отпусна.

— Каквото и да беше това — прошепна тя — вече го няма.

— Кажи ми, госпожо — каза Александър, — ти си жена с невероятна духовна сила. С душата си ли гледаш?

— Не, Александър — отвърна тя, — така говорят хората. Аз съм само прашинка в Божията ръка. Каквото правя, го правя в Негово име.

Александър направи гримаса.

— Питам те — продължи той със запъване — дали тези стригои са от плът и кръв?

Заклинателката кимна.

— Но могъщите реликви намаляват силата им, мечът ги убива, а огънят ги унищожава?

— Да, трябва да има огън. Помни това, което ти казах, Александър. Ако ги убиеш, духовете им просто влизат в телата на други като тях и ги засилват. Трябва да бъдат изкоренени като плевели и хвърлени в сърцето на огъня. Извинявай, ти имаше и друг въпрос.

— Да, и ще го задам направо. Можеш ли да почувстваш тези стригои? Ако се движиш из тълпа, можеш ли да ги разпознаеш?

— Не, те се укриват добре, но може би бих успяла, ако знам къде да търся. Спомням си, че веднъж — продължи тя, — в един френски град, вече не си спомням името му, през градския площад водеха един осъден убиец, за да го екзекутират. По същото време и аз минавах оттам. Изпитах невероятен ужас, толкова силен, че припаднах.

— Искаш да кажеш — попита любопитно сър Годфри, — че тези стригои се скитат из цяла Европа?

— Да, сър Годфри, има различни видове обсебване от дявола, но това е най-лошото. Сигурна съм, че престъпникът, който умря на онзи площад, беше стригои. Понякога действат сами, макар че са по-силни, когато са цяло сборище и имат водач. Ако е сам, стригоят лесно може да бъде разкрит, но една умно ръководена група от привидно безобидни хора, чиито членове взаимно се пазят, може да просъществува години, без да бъде открита. — Сестра Идит въздъхна и потърка ръцете си. — Да, понякога мога да доловя злото на стригоите, но те трябва да се разкрият. — Усмихна се. — Нямам тайна сила. Всеки добър човек би се чувствал неловко в тяхно присъствие. — Тя млъкна, защото на вратата силно се почука и червендалестият кръчмар се втурна вътре, стиснал за китката момиче с изпито лице.

— Това е Летисия — обяви той. — Но тя не може да стои дълго при вас. — Той намигна на сър Годфри. — Тук е малко студено, кой е оставил капаците отворени?

Рицарят посочи голямата дебела свещ.

— Аз. Тази свещ мирише ужасно.

— Че какво й има? — попита кръчмарят. — Това си е чиста свинска лой. — Посочи прозореца в края на стаята, който нямаше капаци, а беше покрит с малки парчета стъкло. Няма много кръчми, които могат да се похвалят със стъклени прозорци. Не сте се опитвали да отворите онзи, нали?

Сър Годфри уморено поклати глава.

— Добре — изръмжа кръчмарят, — защото можеше да падне навън.

Александър извади монета от кесията си и с усмивка я сложи в ръката на кръчмаря.

— Благодаря ти — каза той. — Остави Летисия тук. — Усмивката му се разшири, когато погледна слабото, разтревожено лице на Летисия. — Не се тревожи — каза й писарят кротко и придърпа един стол.

Ханджията се измъкна от стаята и тресна вратата след се си. Летисия седеше и ги оглеждаше. Писарят изглеждаше дружелюбен, но мрачното лице на сър Годфри и странната старица с бяла коса и превръзка на очите я плашеха.

— Какво искате! — избухна гневно Летисия, за да скрие страха си.

Александър нежно докосна ръката й.

— Просто да ти зададем няколко въпроса.

— Нищо лошо не съм направила — протестира тя. — Аз съм почтено момиче, което си изкарва прехраната с много труд.

— Какво стана с брабантеца? — попита Александър. — Няма го.

— Знаем — настоя внимателно Александър, — но той е бил мил с теб.

Момичето изтегли една хлабава нишка от тънката си дреха, после леко поглади мазната си кестенява коса.

— Купуваше ми подаръци — каза тя свенливо. Погледна ги изпод мигли. — Искате да знаете къде е отишъл? — Поклати глава. — Не знам.

— Не. Искаме да знаем за приятелите му. Наричали се „просветлените“. Не беше ли Удо разтревожен, когато изчезнаха?

— О, не. Той каза, че са ги изпратили на различни места из страната с някаква тайнствена мисия. Съобщи ми, че и той може би ще замине.

— Кой ги е изпратил?

— Някой, когото наричаха паз…

— Пазачът?

— Не, нещо подобно, пази…

— Госпожо — каза Александър в настъпилото мълчание, — портиерът ни каза, че цял ден ни чакаш.

— Да, исках да ви видя — отвърна майка Констанс. — Не заради задачата ви, а заради лейди Емили де Виър. Ще се постарая да бъда много точна. Лейди Емили не е такава, каквато изглежда. — Майка Констанс проследи как един пън се разчупи във фонтан от червени искри. — Тя е сираче, повереница на краля и богата наследница, но не е толкова наивна и безпомощна, колкото изглежда. Зад хубавичкото й лице се крие ум, на който би завидял всеки кралски писар, и силна воля. Тя може да бъде не само упорита, но своенравна и твърдоглава, както имах нещастието да се уверя. Избра този манастир, защото е близо до земите й. Настоява за редовни посещения и отчети от управителите им. Върти дори краля на малкото си пръстче, макар че според мен, това не е трудно. Нашият благороден Едуард, Бог да го благослови, може да устои на всичко, освен на някое хубавичко личице. — Майка Констанс отпи от чашата си. — За толкова млада жена лейди Емили си е спечелила множество привилегии. Тя не само ще получи земите си, когато навърши пълнолетие, но е накарала краля да й обещае, че ще се омъжи по любов, а няма да бъде част от някой договор. — Игуменката се покашля. — Тя е свенлива, но това е нейната броня или щит пред света. Майка й умряла млада, а баща й бил убит пред очите й на някакъв турнир край Осни. Конят му го повлякъл и когато лекарите се добрали до него, той бил целият в ужасни рани. Умрял в страшна агония, на която лейди Емили присъствала. Това също е наскърбило душата й.

— Благодаря, че ни каза това — обади се сър Годфри и се усмихна смутено на Александър. — Но какво ни засяга то?

— Сър рицарю — отсече майка Констанс, — аз може да съм девица, посветена на Бога, невинна, когато стане дума за копнежа на плътта и светските изкушения, но понякога съм лукава като змия. — Тя се разсмя. — Да говорим направо и да не се лъжем. Лейди Емили е красива млада жена. Вие и двамата сте покорени от нея, нали?

Двамата мъже сконфузено се загледаха в огъня.

— Бог да ни пази от мъже! — въздъхна тя. — Толкова храбри в битка и толкова невинни в любовта.

— Много сте права! — изръмжа сър Годфри. — Всеки мъж би се влюбил в лейди Емили.

— О! — Майка Констанс нагласи ръкавите на дрехата си. — Но да минем към същността на нещата. Лейди Емили също е впечатлена от вас двамата. И това предизвиква големи промени в плановете й.

— Тя ли го каза? — Сър Годфри се наруга наум, осъзнал, че звучи като влюбен оръженосец.

Игуменката се усмихна сухо.

— Не направо. Но това, което виждам, и малкото думи, които ми каза, са ми достатъчни — без да е нужно да съм голям мъдрец.

Александър се разтопи от удоволствие и усмихнат се взря в огъня. Мразеше работата, която го доведе в Оксфорд, но когато я свършеше, как щеше да запази вниманието на лейди Емили? Лицето му се помрачи, когато осъзна думите на игуменката. Той погледна през огъня към сър Годфри и с ужас видя хладния, пресметлив израз в очите му. „Ние сме съперници, помисли Александър. Бог знае как ще свърши това.“

Сър Годфри мислеше почти същото. Съжаляваше, че приятелството му с ироничния, язвителен писар може да премине в люта вражда, но беше напълно решен. Той, който смяташе, че любовта у него е мъртва, сега страстно обичаше лейди Емили.

— Чета мислите ви — промърмори игуменката. Хвана сребърната верижка около шията си и я поднесе към двамата мъже. — Закълнете се — настоя тя, — закълнете се в това разпятие, че няма да се карате за лейди Емили. Поне докато не приключите мисията си.

Двамата мъже я погледнаха. Лицето й беше сурово. Искаше й се да ги заплаши, че ще отпрати младата жена, но какъв смисъл имаше от клетва, дадена под принуда? Лицето й се смекчи.

— Моля ви — каза тя. — В името на Христовата любов. Заради мен! Заради жертвите на ужасните убийци! Закълнете се във верността си към краля и Църквата.

Ръцете на мъжете се протегнаха към разпятието.

— Заклевам се — обяви сър Годфри.

— Аз също — добави Александър. Майка Констанс пусна разпятието.

— Добре, тогава тази вечер ще вечеряте с мен. Вие, сестра Идит и, разбира се, лейди Емили.

 

В килията си сестра Идит внимателно изми праха от лицето и ръцете си. Върза отново копринената превръзка около очите си и коленичи пред разпятието.

— Отново ги срещнах — прошепна тя. — Бяха там, Господи, тази вечер. Някъде около онази кръчма. — Потръпна и обърна Незрящите си очи към лицето на Спасителя. — Но имаше и нещо друго. Какво беше то, Боже? — Отпусна се на пети и умът й се понесе като перце на вятъра. Съзнанието й се изпълни с шумовете и миризмата от града, със сладкия мирис на пергамент от библиотеката на „Стейпълтън Хол“, с чувството на ужас в малката стаичка над кръчмата и предчувствието… Сърцето й прескочи. Тя стана бързо и тревожно прехапа устни.

— О, Господи! — започна да се моли. — О, не! — Беше си припомнила предчувствието, което я обхвана за няколко секунди, когато Летисия отказа да говори.

— Отпуснах ръката си — каза сестра Идит на високите варосани стени. — Отпуснах ръката си и тя докосна тази на Макбейн. Ръцете му са топли, меки и ловки, но за няколко секунди — прошепна тя — ръката на Макбейн беше студена и твърда като лед.

 

В своите покои майка Констанс настоя да напълни отново чашите на гостите си, за да полеят клетвата, която бяха дали, когато внезапно една послушница с развят воал се втурна в стаята, без да почука.

— Майко игуменке! Майко игуменка! Трябва да дойдеш! Ела веднага!

Констанс се изправи.

— За Бога, жено! — каза тя рязко. — Какво е станало? Да не би французите да ни нападат? Или кралят е пристигнал? Сестро Вероника! Защо не си на работа в болницата?

— Бях там — задъхваше се пребледнялата послушница. — После отидох на гробището да сложа цветя на гроба на сестра Рихолда. — Тя замлъкна с отворена уста, а след това изпелтечи: — Не мога да го кажа. Трябва да дойдете. Майко, трябва да дойдеш, и гостите ти също!

Майка Констанс взе наметката си и спокойно запали две свещи. Даде едната на монахинята и, следвана от рицаря и писаря, излезе от манастира в студената тъмнина, заобиколи черквата и влезе в гробището. Тук беше мрачно. Нощният вятър шумолеше в търкаляше сухите есенни листа по мократа трева. Дървените кръстове скърцаха и се клатеха в гнездата си.

Александър се огледа и потръпна. Изруга, когато една сова се спусна надолу и почти докосна лицата им, преследвайки някакво дребно животинче в ъгъла на гробището. Видя как призрачните крила потрепват, птицата връхлетя, чу се тънък писък и нощният хищник изчезна в тъмните клони на едно дърво. Сестра Вероника го изпревари и спря в средата на гробището, където имаше голям келтски кръст, изработен от дърво. Малък каменен олтар се намираше под него и пред олтара Александър видя три обърнати кръста. Сестра Вероника ги посочи, после се извърна. Сър Годфри взе една от свещите и се наведе, а Александър го последва. Те гледаха с изстинали сърца смразяващата гледка, като се опитваха да не обръщат внимание на виковете и въздишките на игуменката.

— Кой може да го е направил! — изсъска майка Констанс! — Що за зловеща шега!

— Три кръста — каза замислено сър Годфри.

Той извади единия от земята и го сложи легнал. Извади камата си и освободи мъртвия прилеп, прикован към средата на разпятието. После заличи името си от него.

— Три кръста — прошепна той. — Всеки с прикован на него прилеп и издълбани имената ни — сър Годфри Ийвсдън, Александър Макбейн и сестра Идит Моън.

Той се изправи и събори с крак двата други кръста. Като се опитваше да обуздае гнева си, ги нареди един върху друг.

— Майко Констанс?

— Да, сър Годфри.

— Накарай да ги полеят с масло и веднага да ги изгорят. Игуменката кимна към монахинята.

— Направи го! — заповяда тя тихо. — И то веднага! Вземи някой прислужник от кухнята да ти помогне.

После майка Констанс поведе гостите си обратно към уютните си покои.

— Кой е направил това? — попита тя, като тръшна вратата след себе си. — Да не е някаква студентска шега?

— Не. — Сър Годфри се протегна към огнището и отпи от виното си, загледан в огъня. Погледна през рамо към пребледнелия писар. — Започва се. Научихме мелодията, запомнихме стъпките и сега танцът на смъртта ще започне. Сестра Идит е права — стригоите знаят, че сме в Оксфорд и ни изпратиха първото си предупреждение.

Двамата мъже се върнаха в стаите си, след като обещаха да не споменават на никого за случилото се. Измиха се и се преоблякоха и всеки се погрижи за тоалета си, докато един послушник не дойде да ги покани в уютната трапезария на игуменката — малка зала с издигнат подиум под балдахин в синьо и златно. Майка Констанс седеше между сестра Идит и лейди Емили, а двамата мъже бяха срещу тях. Отначало разговорът беше официален и Александър се убеди, че сестра Идит знае, че има нещо нередно. Но двамата мъже виждаха само Емили, която изглеждаше възхитително с белия си воал, прикрепен със златна диадема и роклята в златисто и синьо, поръбена със скъпа самурена кожа. Всяко нейно движение беше изтънчено и двамата долавяха силния й парфюм с аромат на мускус и уханни билки. Тя им хвърляше закачливи погледи и майка Идит с мъка прикриваше усмивката си. „Истинска кокетка — помисли си заклинателката, — стоманено острие, скрито в кадифена ножница. Харесва и двамата мъже и смята да ги разиграва, както си иска.“ Сестра Идит слушаше с половин ухо вежливия разговор. Надяваше се, че тази хубава девица няма да пробуди ревност между мъжете, които самата тя тайно харесваше. „Добри хора са — помисли си тя. — Имат своите страсти и слабости, но са чисти в сърцата си, добронамерени, силни и смели.“

Александър забеляза, че заклинателката не яде, а само си играе с малкото бяло хлебче, което беше разчупила на сребърния поднос пред нея. Той колебливо откъсна поглед от Емили.

— Сестра Идит, много си мълчалива.

— Извинявай, писарю, но бях се замислила.

— За какво? — подразни я Александър, като се наслаждаваше на сладката усмивка на Емили. — За посещението в Оксфорд или за други пътувания? Пътувала си повече от всички тук.

Сестра Идит разбра намека и се впусна в описателно сравнение на Оксфордския университет с тези в Падуа и Генуа. Майка Констанс, която беше преодоляла потреса си от богохулството на гробището, въздъхна с облекчение и направи знак на прислужника да сервира чудесните ястия, които беше поръчала. Тя следеше чашите на рицаря и на писаря да са винаги пълни и гледаше как виното, вкусната храна, присъствието на хубавата жена и остроумните анекдоти на заклинателката вършат своето и заличават ужасите, преживени през деня. Яденето беше разкошно — печен лебед, бифтеци в сос от карамел, черен пипер, джинджифил и канела, и салата, подправена с билки и пюре от варени зеленчуци, малки бели хлебчета, агнешко с чесън и розмарин, грах и лук и за десерт — борови семки с мед.

Майка Констанс погледна към гостите си, доволна, че вечерята е била успешна и в подходящ момент обяви, че се оттегля. Остави гостите си да си бъбрят. Дори сестра Идит се смееше на разказа на Макбейн как се опитвал да пише с невидимо мастило. Майка Констанс благодари на готвачката и кухненските прислужници и се върна в покоите си. Огънят беше разпален, а каната отново напълнена с вино и сложена до огнището. Игуменката коленичи на молитвеното столче, запали две големи свещи, закрепени в железни скоби от двете му срани и започна да се моли. Тя тихичко изпя един псалм и си помисли, че сънува, когато чу да викат името й.

— Констанс! Констанс! Констанс, отвори прозореца! Игуменката замръзна, повдигнала ръка към устата си. От дълги години никой не я беше наричал само с това име, откакто беше момиче в имението на баща си и другите деца идваха да я викат за игра.

— Констанс! Констанс!

Игуменката се забърза към прозореца, разтвори капаците и се взря в тъмнината. Близо до входната алея светеше факел, но светлината му беше недостатъчна, за да види кой я вика.

— Констанс!

Гласът идваше много по-отблизо. Тя почувства как бръшлянът се раздвижва. Погледна първо надясно, а после под себе си и видя фигурите, облечени изцяло в черно, с очертани в черно очи и ухилени усти върху бледите лица. „Това е кошмар“ — помисли си тя и извърна очи. Но когато погледна отново, те още бяха там — четири-пет фигури, висящи като черни прилепи из бръшляна й се усмихваха. Майка Констанс захлопна капаците и с писък се втурна към вратата.