Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (21) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ЕПИЛОГ

Рицарят довърши историята си и се загледа в пламъците на огъня.

— И какво станало? — попита задъхано Батската невяста. Сега Рицарят се усмихна и сви рамене.

— Разказът ми свърши

— Ами Господарят-стригой?

— Още е жив.

— Приказка ли е това? — извика Правникът. — Измислица или истина, сър Рицарю?

— Истина е, нали? — Морякът се изправи и с блеснали очи посочи Рицаря. — Истина е, нали? — прошепна той. — Аз бях там. Аз бях на „Звездата на моретата“.

Рицарят мълчаливо отвърна на погледа му.

— Но ако това е истина — продължи безжалостно Правникът, — трябва да има обяснение. Ти, сър — той погледна към Бедния свещеник, — каза, че отец Андрю бил много уважаван. А ти, Школарю, каза, че останките му лежат в черквата „Сейнт Питър“. А пък Монахът, спомена, че в Тринитарианският орден не се знае нищо за подобни легенди.

— Аз знам какво е станало — обади се мълчаливият Иконом. — Сър Осуалд Бийчъм се е оттеглил. Проктор Ормистън е полудял. Сър Годфри си е свършил работата, а Църквата и Короната са потулили всичко. Монасите са били принудени да дадат обет за мълчание, а отец Андрю ще бъде помнен като многоуважаван свещеник. Прав съм, нали, сър Рицарю?

Рицарят сви рамене, стана и се протегна. Погледна към Ханджията.

— Историята ми свърши, сър.

— Хубава беше — обобщи Хари. — Да му се не види! Няма да спя спокойно тази нощ!

Рицарят се прозя, хвърли бърз поглед към Монаха и тръгна към вратата.

— Сър Рицарю!

Той се обърна към Игуменката, която си играеше с брошката, на която беше гравиран надпис: „Любовта побеждава всичко“.

— Мосю — помоли го тя. — извинете ме. Какво стана с красивата дама Емили?

— О, тя се омъжи за голямата си любов.

Рицарят се усмихна и излезе в нощния въздух. Мина през двора, седна на ръба на каменната стена и се загледа в обсипаното със звезди небе.

— Татко!

Рицарят се обърна и погледна сина си.

— Да, Александър?

— Ти ли беше рицарят?

— Разбира се! — Рицарят се усмихна в мрака. — Емили беше твоята майка. Върнах се в Оксфорд и я ухажвах с цялата си сила и страст. Тя ме обикна и роди теб, най-благородния син, за който би могъл да мечтае един баща. Но — рицарят погледна тъжно Оръженосеца — до деня на смъртта си в сърцето си тя пазеше едно малко кътче, един таен олтар в памет на Александър Макбейн.

— Това натъжава ли те?

— Не. Аз съм щастливец, Александър. През целия си живот служих на Христос и светата му майка. Обичах и бях обичан. От първата ми съпруга, от лейди Емили, Александър Макбейн и сестра Идит Моън. — Рицарят погледна през рамото на сина си и долови движение в тъмнината. — И от теб, Робърт Котърил, който ми служиш вярно, откакто те взех от Оксфорд.

Йоменът се появи от мрака и се приближи.

— Но преследването ще продължи, нали? — попита Робърт.

— Да — отвърна Рицарят. — Посветил съм живота си на това. Преследвах го в Александрия, Алжир, Влахия, Прусия, Испания, Мала Азия. Някой ден ще го хвана, ще взема главата му и ще изпратя душата му обратно в ада.

— Но аз мислех, че си го намерил? — тихо се обади Оръженосецът.

Рицарят стисна ръката на сина си.

— Не, но не го оставям на мира. Не му позволявам да спре и да увеличи силата си, нито да си направи ново сборище. Понякога залавям някой от котилото му, изпратен срещу мен. Те винаги намират смъртта си.

— И винаги ли изгаряш телата им?

— Да, и сега знаете защо.

— Но не и в Кентърбъри?

Рицарят се усмихна и се изправи. Разпери ръце и прегърна Оръженосеца и Йомена.

— Не, не и в Кентърбъри. Отивам там, за да благодаря и да помоля светия мъченик Томас за помощ. Хайде, да пием по чаша кларет и да спим. — Той отпусна ръце и докосна реликвата, която още висеше на шията му. — Разказах историята си, а утре ще трябва да слушаме внимателно нашата закръглена Батска невяста.

С приказки и смях те се върнаха в странноприемницата.

В мрака една сянка, по-тъмна от останалите, помръдна. Очите, полускрити зад спуснатата качулка, блестяха злобно в тъмнината, а устните се изкривиха в усмивка, която напомняше озъбена муцуна на копой.