Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (20) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

Капитанът даде заповедите си, някъде започна да бие барабан, за да събуди екипажа. Моряците тичаха насам-натам и босите им крака шляпаха по мократа палуба. Те се блъскаха и бутаха сър Годфри и Макбейн настрани. Сестра Идит чу суматохата и се изкачи по стълбите от каютата си. Изненадващо, мъглата започна да се разкъсва. Сър Годфри слезе долу и донесе оръжието си и това на писаря.

— Хайде, Александър! — каза той. — Трябва да се бием здраво. Моряците не могат да се качат на борда на онази лодка. Ние трябва да го направим.

„Звездата на моретата“ продължи напред. От време на време мъглата се разкъсваше и те виждаха морето, понякога дори грейваше слънце, но после завесата отново се спускаше и караше Грандисън и офицерите му да ругаят. Сестра Идит, облегната на парапета и вкопчена здраво в него, се „взираше“ в мъгливите брегове. Александър видя, че тя трескаво се моли. Изведнъж, сякаш в отговор на молитвите й, мъглата се вдигна. Бяха в открито море, а на половин миля от тях се намираше натоварена рибарска лодка, с едно-единствено развято платно — клатеше се и се въртеше, сякаш заловена от някаква гигантска подводна ръка.

Сър Годфри и Макбейн се присъединиха към сестра Идит.

— Можеш ли да се доближиш още? — попита рицарят. Грандисън сви рамене.

— Не смея, сър. Рибарската лодка може лесно да се освободи, но кораб с тези размери може да заседне и да бъде разбит на парчета от морето. — Грандисън се обърна и махна на наблюдателя. — Какво виждаш?

— Нищо, сър. Изглежда изоставена.

— Господи, само това не! — въздъхна сестра Идит. — Не казвай, че са я изоставили. Може би са срещнали в морето друг кораб.

— Лодката е пуста! — извика наблюдателят.

— Какво искаш да направя? — попита Грандисън.

— Изгори рибарската лодка! — отсече сестра Идит.

— Не! — промълви сър Годфри. — Не можем да го направим. Бог знае, може на борда да има невинни хора, трябва да се уверим. Капитане, искам да спуснеш лодката.

— Ще дойда с вас! — обяви Грандисън.

— Не, сър, няма. Лодката събира само шест души. Искам един от най-добрите ти стрелци и двама моряци, които да гребат дотам.

— Всички ли отивате? — попита тихичко Грандисън.

— Да — отвърна сестра Идит, преди рицарят да си отвори устата. — Тримата започнахме това, тримата трябва да останем заедно докрай.

Грандисън сви рамене, плесна с ръце и даде нарежданията си. Лодката беше спусната и въжена стълба увисна от борда на кораба. Двама моряци слязоха в лодката, след тях — сър Годфри, после сестра Идит, която носеше съд с масло, подпомагана от Александър. Последва ги жилав дребен човек с обгоряло маймунско лице и беззъба усмивка. Той напомняше на Александър за дворцов шут, въпреки че големият лък, който носеше, колчанът стрели с гъши пера и кожената превръзка, която стягаше китката му, показваха, че е стрелец. Малката лодка се понесе по вълните. Стомахът на Александър се сви. Гадеше му се, морето се издигаше от всички страни и сега „Звездата на моретата“ му се струваше като райско място.

— Бог да е с вас! — извика Грандисън, но вятърът отнесе думите му.

Сър Годфри, който седеше на носа, кимна в знак, че е чул.

— Тръгвай! — заповяда той.

Двамата моряци загребаха, мускулите на раменете и вратовете им се очертаваха, когато се привеждаха над греблата, пеейки някаква мръсна песничка, за да синхронизират ритъма си. Александър седна на кърмата и прегърна заклинателката. Беше толкова слабичка и крехка, но тялото й беше напрегнато. Стрелецът с маймунското лице ги наблюдаваше любопитно. Сигурно беше усетил страха им, защото когато стигнаха заседналата лодка, неизменната усмивка изчезна от лицето му.

Рибарската лодка, тесен, маневрен на вид плавателен съд с издаден нос и малка кърма, беше доста потънала във водата. Сър Годфри забеляза, че платното беше спретнато навито, но на палубата нямаше признак на живот, виждаха се само купища платнища. Гребците докараха лодката до борда и тя заподскача и се заблъска в рибарския съд. Александър погледна надолу и през бушуващите води видя нещо подобно на плитчина.

— Не можем да останем тук! — извика един от моряците през шума от търкането на дърво в дърво и рева на вълните. — Ще заседнем и вълните ще ни разбият.

— Не се тревожете! — отвърна му сър Годфри, чиито очи горяха от предчувствието за битка. — Оставете ме на палубата, после се отдръпнете.

— Няма да отидеш сам! — изрева Александър. — Идвам с теб!

— Аз също! — Сестра Идит се изправи и застрашително разклати лодката. — Или ще се кача на борда, или ще скоча в морето.

Сега моряците им викнаха да побързат. Сър Годфри сви рамене и се прехвърли на рибарската лодка, като се постара мечът да не спъва движенията му. Той се наведе да помогне на сестра Идит, после стрелецът с маймунското лице избута Александър и така тримата се озоваха на борда. Подгизнали и с лица, шибани от вятъра, те не можеха да си поемат дъх, когато лодката се отдръпна и ги остави да се оглеждат на палубата. Видяха струпани платнища, навити въжета, ракитови кошове за раци и кожени ведра, пълни със саламура, но нищо не им се видя подозрително.

— Нищо — изръмжа сър Годфри и извади меча си. — Да слезем долу.

Те тръгнаха напред. Лодката леко се люлееше и скърцаше, когато вълните се удряха в корпуса й. От време на време тя потреперваше, сякаш се опитваше да се освободи от пленилата я плитчина. Сър Годфри слезе по стълбата, която водеше до малка каюта. Той сбръчка нос от ужасната, остра миризма, която долови. Имаше и още нещо, което задави гърлото му. Намери опипом пътя си по хлъзгавите стъпала. Светлината беше оскъдна, но успя да види дебела лоена свещ в железен свещник на масата, завинтена за пода. Извади огнивото си и удари няколко пъти, докато успя да я запали. Александър и сестра Идит вече бяха при него.

— Господи, смили се! — изохка Александър.

Той гледаше труповете на четирима рибари с прерязани гърла, полуотворени очи и зейнали усти. Бяха захвърлени като отпадъци, проснати в гротескни пози, а кръвта им придаваше на проникналата морска вода ален оттенък.

— Отново убийство! — прошепна сестра Идит. — Чувствам го във въздуха. — Още невинни жертви.

Сър Годфри вдигна ръка. Лодката внезапно изскърца и те чуха слабите викове на гребците, които ги бяха докарали. Сестра Идит леко наклони глава и потрепери.

— Има някой на палубата! — каза тя дрезгаво и стисна стъкленицата с масло, която беше взела от кораба. — Не сме сами.

Сър Годфри тихичко изруга и изтича нагоре по стълбата. Зад него Александър гледаше ужасен. Платната бяха отместени настрани и на носа с извадени мечове и ками, с веещи се черни наметала, стояха свещеникът и неговите последователи. Сър Годфри се беше бил с рицари в броня, но не беше виждал нищо по-ужасяващо от тези зловещи фигури, застанали с разтворени крака в края на леко полюшващата се палуба. Бяха облечени от глава до пети в черно, което подчертаваше неестествената бледност на лицата им. С блуждаещите си очи те приличаха на адски демони, на духове, появили се от сърцето на мрака. Свещеникът мълчаливо стоеше пред другарите си с ярост в очите. По мъртвешки бледото му лице играеше коварна усмивка.

— Тук ли е той? — попита сестра Идит дрезгаво. — Господарят-стригой?

— Замина! — изкрещя свещеникът и посочи мъглата. — Замина, но ние останахме, за да го защитим и да отмъстим на онези, които не трябваше да се бъркат в тази работа.

Александър извади меча и камата си и застана рамо до рамо със сър Годфри. Погледна бързо настрани и видя малката лодка да се люлее върху вълните. Стрелецът, с неопънат лък, крещеше нещо, явно не знаеше какво да прави. Под умелото управление на Грандисън „Звездата на моретата“ се опитваше да се приближи.

Сестра Идит започна да се моли. „Смили се, Исусе!“ Беше на половината на молитвата, когато свещеникът и спътниците му нападнаха сър Годфри и Макбейн. Александър влагаше цялото си умение в боя. Виждаше люлеещата се палуба под краката си, белите призрачни лица, развяващите се черни наметала и чуваше дрънченето и стърженето на стоманата. Нападателите му отстъпиха. Сър Годфри направиха крачка назад със сестра Идит зад тях. Перилата на стълбата, която водеше към малката каюта, им осигуряваха някаква зашита. Свещеникът и един от другарите му отново атакуваха със свистящи във въздуха мечове. Макбейн и сър Годфри парираха ударите им. Отец Андрю се отдръпна. Друг зае мястото му и боят продължи. Сър Годфри внезапно настъпи, бутна настрани нападателя си и с бързо, изненадващо движение заби камата си в корема на мъжа. Гърчещото се тяло препречи пътя на друга облечена в черно фигура, която пристъпи да заеме мястото му. Тогава сър Годфри се извърна и с две ръце заби меча си в противника на Макбейн. Кръвта му рукна и се смеси с морската вода, която се стичаше около краката им надолу по стълбите към сестра Идит.

— Бог да ни е на помощ! — извика заклинателката. — Те трябва да бъдат изгорени.

Но останалите спътници на свещеника приближаваха към тях като огромни черни паяци. Александър чу стрела да профучава над палубата и да пада в морето от другата страна — стрелецът се беше включил в боя. Но сега двамата стригои се приближиха, а те бяха по-опитни и предпазливи от вече мъртвите. Макбейн започна да се уморява и осъзна, че нападателите ги изтласкват все по-близо до стълбата зад тях. Сър Годфри атакува и отблъсна нападателя си, който в този момент беше улучен от стрела във врата. Другарят му отстъпи назад, без да се разколебае ни най-малко. Той дори се усмихна на свещеника, своя забулен в черно предводител.

— Готови са да умрат — прошепна сър Годфри, като изтриваше потта от лицето си с опакото на ръката. — Останали са да умрат, за да ни убият и да дадат възможност на Господаря си да замине.

Александър отвори уста да му отговори и в този момент хвърленият от свещеника нож го улучи в корема. Той се обърна с изненадано лице, болката беше толкова силна, че хвърли меча си и падна назад върху заклинателката. Двамата се изтърколиха надолу по стълбите.

— Макбейн!

Писарят само изстена, чувствайки разкъсваща огнена болка в корема и внезапно отмаляване на краката и ръцете. Той се извърна и хвана тънката китка на заклинателката.

— Маслото? У теб ли е маслото?

Александър бързо отпадаше. Заклинателката сега ровеше в тъмнината около него.

— Намерих го! — прошепна тя. Александър направи последно усилие.

— Намерих го! — повтори тя. — Но стълбите? Къде са те? Александър й помогна да го прескочи, докато една от протегнатите й ръце напипа най-долното стъпало.

— Качи се! — прошепна той. — В името на Бога, качвай се! Сестра Идит го послуша, като се опитваше да не обръща внимание болките в гърдите и краката си, причинени от внезапното й падане. Тя се придвижваше бавно нагоре, докато сър Годфри се бореше за живота си срещу двамата убийци, осъзнал объркването зад себе си. Опита се да се моли, но не успя. Заклинателката сне от гърдите си реликвата, която носеше, и я хвърли по посока на палубата над себе си. Малкото златно ковчеже удари свещеника в лицето. Той изкрещя, сякаш го беше изгорило и залитна назад, като изпусна меча си. Сър Годфри се обърна и изненадващо заби меча си във врата на втория нападател.

Отец Андрю залитна. Арогантната му усмивка беше изчезнала. Сър Годфри скочи към него.

— Мръсен кучи син! — изръмжа рицарят, но в този момент се подхлъзна. Знаеше, че пада, но не можеше да спре. Изпусна меча си, лодката се залюля и оръжието се търкулна извън досега му. Сър Годфри погледна тревожно над перилата.

„Звездата на моретата“ беше по-близо, но не можеше да му помогне. Стрелецът продължаваше да стреля, но стрелите му безполезно свистяха във въздуха. Черната фигура се приближи към него. Той се опита да се претърколи, но движението на кораба го запрати на палубата. Свещеникът замахна, но в този момент сестра Идит сляпо се хвърли срещу него. Той я блъсна настрани и вдигна меча си, но сър Годфри беше вече на крака. Свещеникът се обърна и изръмжа. Te отново се сблъскаха, стоманата стържеше, ботушите им тропаха по палубата. Рицарят усещаше, че нещо не е наред. Свещеникът не беше уморен, дори изглеждаше по-силен и бодър от преди и сър Годфри си припомни предупреждението на заклинателката, че духовете на мъртвите стригои могат да влизат в други тела. Той започна да шепне „De Profundis“^[1]:

— „От дън душа викам към Тебе, Господи, чуй гласа ми!“ Свещеникът се ухили и устните му се оголиха като на куче. Той размаха меча си, сякаш косеше и сър Годфри едва успяваше да отбива ударите му. Рицарят беше облян в пот, ръцете му тежаха като олово, краката му трепереха от напрежението и ужаса на битката.

— Умри! — изсъска свещеникът. — Умри! В името на мрака, умри!

Сър Годфри само отстъпваше, макар да чуваше слаби викове от „Звездата на моретата“. При следващата крачка назад, той се спъна в един от труповете и падна. Погледна нагоре, свещеникът докосна гърдите му с върха на меча си, готов да нанесе смъртоносния удар. Сър Годфри затвори очи.

— „Исусе, смили се!“ — прошепна той.

Изведнъж чу писък и отвори очи. Сестра Идит се беше хвърлила на гърба на стригоя и дребното й телце, увито около него, го дърпаше назад от рицаря. Свещеникът изрева от гняв, когато заклинателката впи ноктите си в лицето му. Той извади камата си и я заби в нея веднъж, два пъти, но тя се беше вкопчила в него като пиявица. Той продължаваше да нанася удар след удар, но сестра Идит, крещейки молитви, успя да го повлече, така че тялото му остана с гръб към падналия рицар. Сякаш в отговор на молитвите й, палубата се наклони и двамата паднаха. Стригоят не спираше да я мушка безжалостна Най-накрая сестра Идит изстена и остана неподвижна, Стригоят стана, точно когато сър Годфри приведен, насочваше меча си за смъртоносен удар. Стригоят отвори уста, но острието премина през врата му и главата му отхвръкна на палубата. Кървав фонтан избликна от тялото му. Сър Годфри изруга, ритна обезглавения труп с ботуша си и падна на колене, борейки се да си поеме дъх. Огледа се. Палубата беше обляна в кръв, която се разливаше на всички страни, когато рибарската лодка се люлееше върху пясъчната коса. Сър Годфри пропълзя до сестра Идит, която лежеше под перилата на палубата, подобно на кървав вързоп парцали. Той взе окървавеното й тяло и със залитане я подпря на мачтата. Превръзката падна от очите й и рицарят забеляза колко спокойна изглеждаше тя пред смъртта. Видя, че устните й се движат и долепи ухото си до тях.

— Умирам — прошепна сестра Идит. — Слава Богу, най-накрая умирам. На небето ще виждам отново.

После се отпусна настрани. Сър Годфри потърси пулс на шията й, но напразно. Той спря и замаха с две ръце към „Звезда на моретата“, после се запрепъва надолу по стълбата към мястото, където лежеше Макбейн. Видя кървавата пяна по устните на писаря и му се прииска да заплаче заради всичко изгубено в битката. Макбейн отвори очи.

— Умирам ли? — попита той слабо. Сър Годфри кимна.

— А сестра Идит?

— Отиде си.

Писарят се опита да се усмихне.

— Значи ще ме чака там! — Клепачите му трепнаха. — Ами Господарят-стригой?

— Избягал е! — отвърна сър Годфри.

— Трябва да го настигнеш. Обещай ми.

— Обещавам. Писарят се усмихна.

— Ти си безжалостен човек, рицарю.

— А ти си добър човек, Макбейн.

Александър се опита да се засмее, но между устните му се стече кръв.

— Мислех, че никога няма да го кажеш — прошепна той. После потръпна. На рицаря му се стори, че каза „Идит!“

Главата на Макбейн клюмна на една страна, с отворени очи дори в смъртта. Сър Годфри леко го положи на палубата и опипа окървавения му врат за пулс, но не усети нищо. Рицарят прошепна молитва към Христос да приеме тези две смели души и яростно се вторачи в далечината.

— И върни тези проклети адски кучета в адската бездна! Сър Годфри с мъка изкатери стъпалата и вдигна камата и меча си от палубата. Взе и реликвата, целуна я и внимателно я окачи на врата си. Огледа още веднъж рибарската лодка, която изглеждаше и миришеше като касапски двор. Сестра Идит лежеше до мачтата, дребна и крехка, а в другия край на палубата отрязаната глава на свещеника сякаш го гледаше с полузатворените си очи с тежки клепачи. Сър Годфри почувства да го обзема ярост. Той вдигна главата за косата и я завърза за едно отпуснато въже, така че тя се залюля на вятъра като гнил плод. После се прехвърли през перилата в чакащата го лодка и седнал на носа, задържа поглед върху гротескната глава, докато гребците ги връщаха на кораба.

Грандисън му помогна да се качи по въжената стълба на палубата на „Звездата на моретата“. Целият екипаж се беше събрал — войниците, стрелците, дори готвачите. Те гледаха с отворени уста труповете, струпани на малката рибарска лодка и обляната в кръв палуба. Телата се пързаляха по окървавената палуба и черните им наметала плющяха на вятъра, сякаш още бяха живи.

— Бог да ни пази, сър рицарю! — възкликна Грандисън. — Каква е тази ужасна история!

— Съчинена в ада и разказана от демони! — отвърна рицарят.

— Какво ще правим сега?

— Ще изгорим лодката!

Грандисън изстреля заповедите си. На палубата бяха запалени мангали с въглища. Катапултите бяха заредени с пламтящи насмолени кълба. Стрелците опънаха лъкове и зачакаха стрелите ми да се запалят от мангалите.

— Чакайте! — извика сър Годфри.

Той сграбчи въжетата и се покачи на парапета. Със свободната си ръка държеше меча с острието надолу, като кръст.

— Александър Макбейн! — извика той и гласът му заглуши вятъра. — Отдавам ти чест! Сестро Идит, жена със сърце на кръстоносец, отдавам ти чест! Кълна се в разпятието, че няма да оставя меча си, докато не убия Господаря-стригой.

Вятърът отнесе думите му. Рицарят се прекръсти и слезе долу. После кимна на капитана, който вдигна облечената си в ръкавица ръка.

— Готови!

Сър Годфри чу трясъка на катапултите и чу заповедите, дадени на командира на стрелците. Ръката на Грандисън се спусна.

— Огън!

Огнени дъги се извиха към рибарската лодка. Някои от кълбата падаха във водата със свистене, но други улучиха палубата.

— Пак!

Стрелците обсипаха лодката с дъжд от огнени сгрели. Катапултите дрънчаха, тънка огнена стена се издигна върху плавателния съд.

— Пак!

Още веднъж огънят се изсипа като Божие възмездие от небесата. Сър Годфри видя една горяща насмолена топка да влиза в малката каюта. Появиха се огнени езици. Чу се силен пукот, когато пламъкът стигна до маслото и рибарската лодка, заедно с всичко върху нея беше обгърната от пламъци. Грандисън щеше да спре огъня, но сър Годфри настоя стрелбата да продължи. Измина още час, докато рибарската лодка се превърна в обгорели дървени отломки, които морето полюля кротко, преди да ги отнесе.