Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (2) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

РАЗКАЗЪТ НА РИЦАРЯ
I част

Гарваните с хищните си клюнове се бяха натъпкали с човешко месо и черната им перушина се беше изпъстрила с алени петна, докато кръжаха и се спускаха над мрачното бойно поле. Обичайното място за почивка на гарваните — голямата кула край реката, сега беше обгърната от пламъци, които с яростен рев се издигаха към навъсеното небе. Около горящата крепост, мъртвите лежаха нагъсто като избуяли плевели. Огромните обсадни кули, които бяха доближени до стените на кулата, също горяха и дебелите им греди почерняваха и гореща пепел се сипеше по земята. Труповете, които лежаха наблизо, се превръщаха в кипяща мазнина и изпълваха въздуха с вонята на горяща плът. В близката гора стара, сбръчкана бабичка се облегна на едно дърво. Тънките й крака трепереха от ужас, редки кичури коса падаха върху лицето й, докато се взираше в големия черен облак дим над дърветата.

— Горят прокълнатите! — изкряска тя. — Пращат демоните обратно при господаря им!

Птиците по дърветата близо до просеката чуха дрезгавия й глас и притихнаха по клоните, сякаш усещаха какво става. На мили наоколо селяните също се криеха, ужасени от този ден на гнева, от кървавия миг на разплатата. Те се стаиха в бедните си колиби, но изпод завивките от овча кожа виждаха как безформената папрат почервенява, как дори вековните дъбове, които се издигаха насред изораните им ниви, сякаш се превиваха и гърчеха под зловещия вятър, който носеше дима и вонята към тях.

Сър Хюго Мортимър, лорд на Оксфорд, коленичи гологлав, заобиколен от командирите си и запя псалма на Давид за възхвала на победата над божиите врагове. Когато свърши, Мортимър се изправи. Изсеченото му войнишко лице се обърна към бойното поле и той почувства как въодушевлението му се заменя от мрачно отчаяние при мисълта за цената на победата му.

— Вдовиците ще жалеят с месеци — прошепна той, — но поне децата им са в безопасност. — Рицарят погледна към високата кула, която не се виждаше от ревящите пламъци и се обърна към оръженосеца си. — Колко души изгубихме, Стивън?

— При обсадата на кулата, милорд, поне шейсет. В самата кула — повече от двеста. — Стивън изтри кървавата пот от лицето си. — Отвън, от селяните — един Бог знае! Може би триста или четиристотин.

До сър Хюго сивобрад бенедиктински монах не сваляше поглед от фигурата с тъмна качулка, окована с вериги под разперените клони на голям дъб.

— Трябва да го изгорим, сър Хюго — промърмори монахът. — Той идва от сърцето на Ада. Нека се върне пак там!

Сър Хюго изучаваше аскетичното, свято лице на заклинателя.

— Това би било твърде лека смърт, отче. Той заслужава да умре бавно.

— Не! — противопостави се заклинателят.

Той погледна към зловещата, мълчалива фигура, окована във вериги, заобиколена от най-добрите войници на сър Хюго. Наемниците държаха заредените си арбалети, насочени към затворника, сякаш го предизвикваха да мръдне.

— Това е Сатаната — промърмори заклинателят. — Не с коси от змии, подпухнало тяло, горящи очи и уста, бълваща богохулства, а въплътен в тялото на този стригои. — Посочи с костеливия си пръст затворника. — Той е нежив. Дойде тук с преструвки, с усмихнати очи и сладки приказки, за да пие кръвта на хората и да излива омразата си върху невинните Божии чада.

Сър Хюго разсеяно слушаше заклинателя, докато гледаше безизразно към затворника. Най-после го беше заловил. Хората му атакуваха и преследваха дяволското изчадие чак до върха на зловещата кула, където му дадоха избор — да приеме норманското правосъдие или да бъде изгорен жив. Стригоят се беше борил с невероятна сила и очевидно никое оръжие не можеше да го спре, освен най-свещените реликви, донесени от заклинателя, които сега лежаха в ковчежето си в каруцата, пазени от няколко местни рицари. Останалите членове на сборището бяха изгорели в пламъците, но водачът се беше оставил доброволно да бъде окован във вериги от глава до пети, а лицето му да бъде покрито, за да не използва силата си срещу онези, които го бяха пленили. Сега сър Хюго трябваше да реши какво да се прави. Крал Уилям беше категоричен — злият чужденец и неговото сборище трябваше да бъдат унищожени до корен, насилието в околността да бъде спряно, крепостта да се изгори, а на мястото й да бъде построен манастир — в знак на благодарност за справедливото Божие възмездие. За награда Уилям Нормански беше дарил на сър Хюго околната земя с горите, полята, пасбищата и реките й, с правото да ловува в тази плодородна област, разположена сред горите на север от Лондон.

Мортимър примигна, когато вятърът донесе до него лютивия дим. Изкашля се и се обърна с гръб, още неосъзнал, че заклинателят чака отговора му. Кралят искаше да знае откъде е дошъл чужденецът в Англия и Хюго се чудеше на онова, което беше научил. Очевидно дяволското изчадие беше дошло дотук от Влахия, от Балканите, преструвайки се на човек, посветил се в служба на Бога. Настанил се в кулата и я възстановил под маската на Божи слуга, отдаден на делото Христово. Отначало той и последователите му се радвали на уважение и дори на обич сред местните рицари, дребните земевладелци и селяните от близките селца. После започнал ужасът — трупове, останали без капка кръв, били намирани в отдалечените шубраци, по бреговете на потоците и дори на кралския път. Деца излизали да играят и никога не се връщали. Труповете на самотни търговци и калайджии, които бързали да изминат още някоя миля в края на деня; на обитателите на малки ферми и отдалечени къщи; били откривани с лица бели като восък, прерязани от ухо до ухо гърла и плът, пресушена до последна капка кръв. Били изпратени петиции до Камарата на Лордовете в Лондон и кралските съдии получили заповед да разследват случая. Но и те, заедно с писарите, военните свещеници и васалите, били заклани само на няколко мили от мястото където сега стоеше сър Хюго. Но кралят беше упорит — той изпрати тук собствения си син, Уилям Руфъс, и причината за престъпленията беше разкрита, а кървавата диря проследена до тази страховита кула. Владетелят се закле да отмъсти, дари сър Хюго с това просторно владение и го изпрати на унищожителна война срещу демоните в човешки тела. Абатът на Бек, Анселм, свят човек, беше посъветвал да използват най-могъщия заклинател в Англия и свещените реликви от новото кралско абатство в Уестминстър.

Така стригоят, или неживият, беше заловен и сега очакваше наказанието си.

— Е, сър Хюго, какво смятате да правите? Мортимър погледна заклинателя.

— Ще приложа кралското правосъдие — отвърна той и стиснал шлема си под мишница, се отправи към затворника.

Пълното мълчание и неподвижност на стригои засилваха зловещото му излъчване и дори суровите брабантски^[1] наемници бяха изнервени и плахи, въпреки огромните си арбалети.

— Реши ли, сър Хюго? — Гласът на забуления затворник звучеше едновременно меко и подигравателно. — Ти си рицар, сър Хюго, даде ми дума, че няма да умра в огъня.

— Изгори го! — викаше заклинателят, който стоеше до Мортимър. — Изгори го веднага!

Един от оръженосците на Мортимър влезе запъхтян.

— Каруцата пристигна — каза той задъхано. — Ковчегът е готов.

Хюго Мортимър се усмихна мрачно. Извади меча си и го хвана за острието като кръст.

— Дадох думата си — обяви той високо — и сега ще съобщя кралската воля. Аз, Хюго Мортимър, барон и кралски съдия в графство Оксфорд, те осъждам като бунтовник, поклонник на дявола, убиец и предател, заловен с оръжие в ръка срещу своя господар и суверен. Ти ще останеш окован и ще бъдеш заровен жив в галериите под пропитата ти с кръв кула. Тя ще бъде съборена и на мястото ще бъде издигнат манастир, за да го освети и за слава на нашия милостив бог Исус Христос.

Дори брабантските наемници, които чуха тази ужасна присъда, въздъхнаха от ужас. Окованата фигура неспокойно се размърда, брънките на стоманените вериги застъргаха и задрънкаха в тишината. Заклинателят падна на колене и сключи ръцете си.

— Трябва да бъде изгорен — промърмори той. — За Бога, сър Хюго, той трябва да умре от огън.

— Той ще умре от задушаване под собствената си кула — отвърна Мортимър. — Тялото му ще остане оковано и ще бъде сложено в оловен ковчег, също обвит с вериги, който пък ще бъде поставен в някой от тунелите отдолу — Мортимър посочи още горящата Кула, — който ще бъде зазидан. Нека умира бавно. Нека си спомня злините си и кръвта на невинните, която е пролял с последователите си!

— Сър Хюго! — обади се отново гласът — весел, дори щастлив. — Не признавам твоя крал или онзи, когото описваш като милостив Бог. Аз ще се върна!

Сър Хюго прибра меча си в ножницата и поклати глава.

— Когато пламъците стихнат — заповяда той, — нека наказанието започне.