Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (17) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

Върнаха се долу. Сър Осуалд, Ормистън и войниците се бяха струпали край вратата като уплашени деца.

— Не яжте и не пийте нищо — нареди рицарят. — Абсолютно нищо.

Сър Годфри щеше да ги поведе навън, но забеляза в ъгъла до огнището малък железен пръстен. Отиде до него, ритна встрани рогозките и разкри дървен капак. Разби катинара с брадвата, която лежеше до стената, отвори капака и слезе по стълбите. Веднага долови миризмата на разложение, на засъхнала кръв. Тя му напомни за бойните полета, когато битката е свършила и труповете трябва да бъдат погребани.

— Господи! — въздъхна той и погледна към Александър, който му подаде свещ. — Какъв ужас цари тук!

Макбейн го последва, покрил носа и устата си с наметката. Отначало мислеха, че е обикновена изба, макар да миришеше на касапница. Над себе си чуха възклицанията на останалите, когато вонята проникна в кухнята.

Сър Годфри продължи да върви напред. Когато пламъкът на свещта се усили, той видя дупка, около метър дълбока и три метра широка, изкопана в средата на мазето. Сър Годфри се пребори с желанието да запуши устата си, отиде до ръба на ямата и погледна в нея. Тя сякаш беше покрита с някаква драперия и той я докосна с камата си. Приближи свещта и откри, че това бяха големи парчета волски кожи, съшити заедно и постлани отгоре, за да скриват ямата. После погледна острието на камата си в пълната светлина на свещта.

— Кръв! — възкликна той. — Сякаш е някаква бъчва за вино! Боже господи!

Той погледна през рамо към писаря, но Макбейн, облегнат на стената, шумно повръщаше.

— Носили са кръвта тук! — прошепна сър Годфри сякаш на себе си. — Пресушавали са жертвите си и са носили кръвта тук, вероятно в мехове за вино и са превърнали това място в отвратителна бъчва.

Рицарят не издържаше повече, затова помогна на Макбейн да се качи в кухнята. Шерифът и прокторът вече бяха излезли. Само сестра Идит седеше свлечена на стола, с вдигната глава и отворена уста.

— Изведете ме оттук! — прошепна тя. — Измъкнете ме от тази проклета адска дупка!

Макбейн изтри очите и лицето й с наметката и нежно я изведе навън. Сър Годфри пусна горящата свещ върху сухите рогозки и затръшна вратата зад себе си. Макбейн стоеше и жадно вдъхваше чистия нощен въздух, хванал сестра Идит под ръка. Рицарят отиде да съобщи на сър Осуалд и проктор Ормистън какво са намерили. Ученият не издържа. Той безмълвно погледна шерифа, повдигна робата си и побягна в мрака. Самият шериф беше изгубил обичайната си сърдечност и многословие. Приличаше на собствената си сянка, а войниците му мърмореха помежду си, че нямат работа тук. Сър Осуалд ги освободи, когато рицарят извика: „Прати ги обратно в замъка“!

Шерифът отиде при хората си.

— Не бива да казвате на никого! — нареди им той.

— Не се безпокой, сър — отвърна един от тях, като се качваше на коня. Той съблече униформата си през главата и я хвърли на земята. Спътниците му последваха този пример.

— Проклет да си, задето ни докара тук, сър Осуалд! Плюя на заповедите ти!

Войникът погледна към пожара, обхванал дома на свещеника и обърна посивялото си лице към рицаря.

— Ние сме прости селяни, сър, а не закоравели наемници. Домовете ни са в села на мили оттук. Ще се върнем там. Този град е прокълнат. Нека сър Осуалд и подобните му се оправят с тази работа!

Той се обърна и заедно с тримата си другари препусна в мрака.

Сър Осуалд щеше да извика след тях, но рицарят го спря.

— Нека си вървят — прошепна той. — Няма нужда да ги заклеваме да пазят тайна. Няма повече да ги видим в Оксфорд.

— Ами Ормистън? — попита шерифът.

— Предполагам, че ще се върне в покоите си и ще се напие до безпаметство. Бог ми е свидетел, не го обвинявам. Подобни гледки са тежки за обикновените хора.

— На мен също ми дойде в повече — каза уморено шериф Бийчъм. — Не се тревожи, сър Годфри. Ще довърша тази работа, но когато това стане и си тръгнеш, аз също ще се прибера в имението си, ще се оженя за някоя хубавичка мома, ще се установя и ще обработвам земята ся. Никога вече няма да заема кралска служба. — Той се обърна, намръщи се и плю в тъмнината. — Станах шериф, за да поддържам мира в кралството, да преследвам, арестувам и наказвам престъпниците, а не да кръстосвам меч със силите на мрака. Свършихме ли тук?

— Само още едно нещо — отвърна рицарят. — Макбейн, остани със сестра Идит. Сър Осуалд, ела с мен.

Те заобиколиха към главния вход на черквата, отместиха решетките, разбиха катинарите и влязоха в миришещата на плесен тъмна вътрешност. Сър Осуалд подаде на рицаря пращящ насмолен факел и предпазливо влязоха в изоставения кораб. Двамата мъже се бореха със страха си, предизвикан от собствените им сенки, които подскачаха и танцуваха на светлината на факлите.

— Гробницата е натам — посочи шерифът.

Влязоха в напречния неф. Сър Годфри вдигна факела и те внимателно се доближиха до огромния мраморен саркофаг с фигура на рицар в цял ръст. Тя беше облечена с ризница и краката и бяха кръстосани в глезените и почиваха върху малко куче, а двете й ръце стискаха дръжката на меч. Сър Годфри започна да я оглежда, без да обръща внимание на странните звуци и скърцане, които се носеха от черквата. Най-накрая намери малък отвор под врата на статуята. Пъхна ръката си в него и извади малко ковчеже, широко около пет сантиметра. Страните и гърбът му бяха от злато, а стъклената му фасада беше инкрустирала с малки скъпоценни камъни. В средата, върху бял брокат, лежеше парченце дърво.

— Реликвата! — ахна сър Осуалд. — Хоспиталиерът трябва да я е скрил тук. Хайде, човече! — помоли се той, взирайки се през рамо в мрака, изпълващ черквата. — Взехме реликвата, дяволският свещеник го няма. Не можем да направим нищо повече тази вечер.

Сър Годфри се съгласи и те се присъединиха към Макбейн, който тихичко разговаряше със сестра Идит под едно разклонено тисово дърво. Рицарят й — даде реликвата и заклинателката я грабна с благоволение и я притисна към бузата си.

— Сега имаме нещо — прошепна тя. После вдигна глава, сякаш гледаше обсипаното със звезди небе и хвана Макбейн и сър Годфри с двете си ръце. — Те са съживили своя Господар и трябва да ги открием. Да ги убием, да изпратим телата и душите им в ада.

Изтощен, сър Осуалд се съгласи, но каза, че това ще трябва да почака до сутринта.

— Тази вечер — нареди сър Годфри, — когато се върнеш в замъка, не казвай на никого какво се е случило тук. Изпратя най-бързия си куриер до канцлера в Лондон и поискай всички пристанища по южното крайбрежие да бъдат затворени.

Шерифът кимна.

— Използвай само свои наемници — продължи сър Годфри. — Накарай да обградят това място. Утре сутрин, щом съмне, претърсете гробището.

Рицарят, писарят и сестра Идит препуснаха обратно в мрака към манастира „Сейнт Ан“. Портиерът ги пусна да влязат и отведе конете им. Заклинателката придружи спътниците си до къщата за гости, където приседнаха на хляб и вино. Сър Годфри едва държеше очите си отворени. Макбейн откри, че трепери и жадно се нахвърли на виното. Само сестра Идит изглеждаше спокойна. Тя леко разтърси сър Годфри.

— Трябва да направим планове за утре — каза заклинателката настоятелно.

Рицарят уморено потърка очите си.

— Изморен съм, милейди. Заповедите ми бяха да изкореня злото от Оксфорд и аз го направих.

— Глупости! — отвърна сестра Идит. — Трябва да ги преследваме. Те са поклонници на дявола, престъпници, предатели и планират още много убийства.

— Какво повече можем да направим? — промърмори Александър. — Сър Годфри поиска да затворят всички южни пристанища.

— Разбира се, той няма да ги използва — отвърна заклинателката. — Свещеникът не е глупак. — Тя отхапа късче хляб и отпи малка глътка вино. — Когато го срещнахме в черквата, той каза, че е дошъл от някакъв град на север.

— Уитби — каза уморено сър Годфри. — Малко рибарско пристанище между реките Тийс и Хъмбър.

— Добре го познавам — продължи усмихнато сестра Идит. — Забравяте, че идвам от тези места. Малко пристанище, над което е надвиснал стръмен хълм с абатство върху него. Да, абатството „Сейнт Хилда“.

— Защо ще ходи там? — попита Александър.

— Хайде, мастър писарю, мисли логично. Знае, че южните пристанища са били затворени, но трябва да избяга от Англия. Къде може да отиде? Във Франция, в която английската армия навлиза когато си иска? В Холандия, пълна с английски търговци? Не. Той ще се опита да се върне в Молдавия или Влахия, онези диви страни, където прекарах години в затворничество. Какъв по-добър маршрут от този през северните земи, обширните открити пространства, където няма да го разпознаят, където няма кралски служители или любопитни писари.

Сър Годфри потърка очите си.

— Съгласен съм — каза той. — Уитби е най-подходящото пристанище, от което се тръгва по тези маршрути. Още повече, че свещеникът ги познава добре и ще има цели два дни преднина. Дъждовете спират. Пътищата ще бъдат изсъхнали, а той ще носи малко багаж.

Макбейн се изправи на крака и се поклони на сестра Идит.

— Сър Годфри, милейди, трябва да поспя. — Той се усмихна. — Или поне да помисля. Пожелавам ви лека нощ.

— Чакай! Чакай! — Сър Годфри отиде до прозореца и се взря в мрака.

Макбейн спря с ръка на резето, а сестра Идит се обърна към рицаря.

— Какво има? — прошепна тя.

— През целия си живот — започна бавно рицарят — съм се борил срещу хора от плът и кръв — в двубоите, по турнирите, в битки като тази при Поатие^[1], където помогнах да разбием френското настъпление. Бил съм се с кама и меч в заляните от кръв окопи пред нормандските градове или срещу френските разузнавачи на някоя отдалечена, подгизнала от дъжд поляна.

Но това — сър Годфри поклати глава — е друго. Трупове, които се съживяват след стотици години, кървави жертви, свещеници-демони… — Той шумно издиша.

— И все пак — прекъсна го Макбейн — ти ходиш на черква, сър Годфри. Приемаш причастието. Вярваш ли, че парченцето нафора и чашата вино наистина представляват тялото и кръвта Христови?

— Да. — Рицарят се обърна и потри страната си. — Но това е религия, предмет на вярата. Различно е от… — Гласът му заглъхна.

— От реалността ли? — попита сестра Идит.

— Да, да, от реалността!

Заклинателката запретна ръкавите на дрехата си.

— Ами ако няма разлика, сър Годфри? Ако всичко е само част от една и съща реалност? И както казва великият Аристотел, ние просто слагаме разделителните черти, за да изглеждат нещата по-разбираеми?

— Какво имаш предвид?

— Това, което има предвид — рязко се обади Макбейн, често се дискутира в колежите на Оксфорд и Кембридж.

Рицарят издаде презрителен звук.

— Не, чуй — обясни му търпеливо Макбейн. Той приближи до прозореца и посочи към капака, където пълзеше някакво малко насекомо. — Мислиш ли, че тази муха или каквото и да е, знае, че ние сме в тази стая? Нещо повече, сър Годфри, смяташ ли, че това насекомо разбира идеята за тази стая или за нашето съществуване?

Рицарят поклати глава.

— Но това, че насекомото не осъзнава съществуването ни. — подчерта Макбейн, — не означава, че ние не съществуваме, нали?

Рицарят сви рамене.

— Писарят е прав — тихичко изцъка сестра Идит. — Както насекомото, ние определяме нашата реалност, сър Годфри, от това, което виждаме, пипаме, чувстваме и разбираме.

— Но какви са стригоите? — възкликна сър Годфри. — С острите им зъби и кървавите им жертвоприношения? И твоята история, госпожо, за това, че духът на стригоя може да напуска трупа и да обсеби друго тяло?

— Виждал ли си как се разпространява чумата? — попита сестра Идит.

— Да — отвърна тихо рицарят. — Първата ми съпруга умря от чума.

— Съжалявам, сър рицарю. Можеш ли да обясниш как чумата се е пренесла от някого на нея? Или от нея на някой друг?

Рицарят поклати глава.

— По същия начин и стригоите се прехвърлят от тяло в тяло — продължи сестра Идит. — С две думи, сър Годфри, това, че аз не мога да го обясня, не значи, че то не става. — Тя въздъхна и разпери ръце. — Острите зъби не са нищо, зъбите могат да се наточат. Някои може да ги имат, други не.

— Но духът на стригоя? — настояваше сър Годфри.

— Сър Годфри, ти си се бил при Поатие и си помогнал да бъде спряно френското нашествие?

Рицарят кимна.

— Умори ли се? Изтощи ли се?

— Да, госпожо, до смърт.

— Но събратята ти по оръжие, рицарите, бяха избити, нали?

— Да, Бог да се смили над душите им.

— И какъв ефект оказа смъртта им върху теб? Сър Годфри вдигна вежди.

— Биех се още по-яростно, сякаш получавах нови сили. Сестра Идит се приведе към него.

— И откъде знаеш, че душите на твоите мъртви другари не са ти влели сила?

Рицарят леко се усмихна и се върна на масата.

— Всичко — обясни сестра Идит, — всичко под слънцето има свое обяснение. Както казах, само затова, че ние не можем да го намерим, не значи, че то не съществува.

— Ами Господарят-стригой? — попита Макбейн, като седна до сър Годфри. — Труп, който може да съществува години, без да се разложи, а после да възкръсне?

Сестра Идит сви рамене.

— Мога само да кажа, Александър, че сигурно има обяснение. — Заклинателката потърка лицето си с ръце. — Когато бях затворена във Влахия, чувах истории от Изтока, странни легенди за хора, които можели да спят години наред и приличали на мъртви. Във Влахия се говореше същото за стригоите. Селяните там имаха друго име за дявола. Наричаха го „Великия дракон“ или „Дракула“ и твърдяха, че Господарите-стригои са негови синове. Бог знае каква е силата на човешкия ум. Добротата му е вечна, както и злата му воля. Милостивият Бог казва, че ако имаме достатъчно вяра или сила, можем да накараме едно дърво да се изкорени и да пусне корен в морето. Защо да нямат Владетелите на Мрака същите сили, ако злостта им е голяма и достатъчно силна? Живеем в свят на знаци и символи. Слагам ръка върху Евангелието, когато обещавам нещо и се смятам обвързана с клетва — Тя сви рамене. — Демоните на въздуха и техните подчинени на земята също имат своите зловещи, тъмни ритуали. Александър се протегна, хвана тънката ръка на заклинателката и леко я стисна.

— Толкова учена, колкото и боец — подразни я той шеговито. — Сър Годфри, сестра Идит е прав. Ако прочетеш историята на Евзебий, ще намериш разказ за седмина младежи, които по времето на един от римските императори, се укрили в една пещера до Ефес и спали там столетия наред.^[2]

— Да, да — прекъсна го сър Годфри. — Чувал съм за тази история.

— Иди в черквите — настоя Александър. — Защо телата на някои светци и светици никога не се разлагат като тези на света Филомена и света Луси?

Сър Годфри се протегна.

— Може би сте прави за този Господар-стригой. Трябва да заловим този дяволски син и да го убием!

— Да го унищожим! — рязко обяви сестра Идит. — Да изтрием всяка следа от него и последователите му от лицето на земята. За него не трябва да има място под слънцето. Повярвайте ми, има връзка между това кралство и Господаря-стригой. Някой ден той ще се върне по същия път, по който си е тръгнал. Ще дойде сам или с последователите си, но ще се върне, за да предизвика голямо нещастие.

Двамата мъже постояха мълчаливо известно време, смаяни от страстта в думите на сестра Идит. После заклинателката тихо се извини и излезе от къщата за гости, като учтиво отказа предложенията на сър Годфри и Макбейн да я придружат. Тя безпогрешно намираше пътя си в тъмнината, като леко мърдаше устни, докато си припомняше различните пътеки и препятствия. Спря за малко, за да почувства вятъра по лицето си. Преглътна едно ридание, когато си спомни за младоста си в Нортъмбърланд, когато се разхождаше по стените на бащиния си замък и косата й се развяваше на вятъра. Мъртъвците се тълпяха около нея, но тя се чувстваше успокоена, а не разтревожена от тяхното присъствие. Те бяха просто приятели, които стояха на другия край на реката и търпеливо чакаха да я премине.

— Скоро — прошепна тя. — Скоро ще бъда с вас. Стига болка. Стига ужас. Стига тъмнина.

Сестра Идит тръгна по чакълената пътека. Надяваше се, че Макбейн и сър Годфри ще останат с нея. „Добри и верни мъже са. Христос да укрепи мишците им и да просветли умовете им.“ Изведнъж се спря. Спомни си студената като лед ръка на Макбейн в стаята в странноприемницата. Беше ли това предупреждение за нещо, което предстоеше? Тя забърза към черквата. Една послушница я заведе до килията й. Сестра Идит затвори вратата зад себе си, легна на твърдото си легло и зашепна молитвите си, като молеше за Божията милост не за себе си, а за своите другари. Помисли си за утрешното пътуване и вдигна глава.

— Господи, имай милост! — прошепна тя. Представяше си как Господарят-стригой и отрядът му препускат по пустите пътища, а наметките им се веят като криле на гарвани, които бързат към гнездата си. — Трябва да бъдат много силни. Господи, смили се, дай им сила! Господи, благослови всички пътници в тази ужасна нощ!