Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (13) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ТРЕТА ГЛАВА

Сър Осуалд и проктор Ормистън чакаха в покоите на майка Констанс заедно с разтревожения отец Андрю. Игуменката беше изгубила част от високомерието си след кошмарното си преживяване предишната вечер. Сега тя седеше на бюрото си и се преструваше, че преглежда книгата със сметките. Сър Осуалд едва прикриваше нетърпението си.

— Още убийства — лаконично им съобщи той, преди да ги дочака да седнат. — Мъж, съпругата му и младата им дъщеря са били брутално убити снощи.

— Къде е станало?

— На Бокардо Лейн — намеси се отец Андрю.

— А труповете?

— Отнесоха ги, но са умрели като другите — гърлата им са прерязани, кръвта — източена и няма и следа от насилствено влизане в къщата.

— Не можеше ли това да почака? — остро запита сър Годфри.

— Случаят е по-различен — проговори прокторът, чието лице беше добило пепеляв цвят.

— По какво?

— Първо, труповете са били открити от съседите и новината наля масло в огъня на слуховете, които се носят из града. Били сте на пазара, усетили сте напрежението. Клюките се носят от уста на уста и слуховете се разрастват. Студентите обвиняват гражданите, гражданите си шушукат за сатанински сборища на учените.

— И какво още?

Отец Андрю се обърна към майка Констанс.

— Може ли да го доведат?

Майка Констанс кимна и разклати малкото звънче на бюрото си. Една послушница се появи и й беше наредено да доведе „детето“. Малко по-късно едно момче с лице бледо като тебешир и очи, които приличаха на тъмни езера от страх, влезе в стаята. Беше се вкопчило здраво в ръката на послушницата и шумно смучеше палеца на свободната си ръка. То огледа с опулени очи събраните в хората стая и се скри зад гърба на придружителката си. Отец Андрю се приведе и разтвори ръце.

— Ела, Робърт — каза той нежно. — Ела при мен. Ела тук, Робърт.

Момчето изтича напред, свещеникът се изправи и обгърна покровителствено раменете му.

— Това е Робърт Котърил — обяви той. — Когато баща му, майка му и сестра му умрели, той си играел самичък. Криел се в тайната си стая. Съседите го открили, едва когато го чули да плаче.

Сър Годфри се приближи до момчето и клекна пред него. Той откопча ножницата с меча си и без да обръща внимание на смущението на околните, я пъхна в покорните ръце на момчето.

— Дошли сме да ти помогнем, Робърт — каза той меко. — Ще останеш ли тук да ми пазиш меча?

Момчето кимна тържествено.

— Ако го направиш — продължи рицарят, — ще ти дам сладкиш и ще ти намерим нов дом. А докато държиш този меч, никой не може да те нарани, защото той е свещен. Лицето на момчето се разтвори в усмивка, палецът излезе от устата му и то леко докосна рицаря по бузата. Сър Годфри погледна към майка Констанс.

— Момчето е преживяло силен шок — прошепна той. — Виждал съм това състояние у деца в градовете, които превземахме. Те заспиват и никога не се пробуждат или се разболяват тежко. Трябва да му дадете топло вино и да го оставите да се наспи. Никога не трябва да остава сам. Ако тези стригои, тези нощни хищници, разберат, че има оцелял… — Гласът му заглъхна. Разроши косата на момчето и погледна предупредително игуменката.

— Ще го оставим в лечебницата — обяви майка Констанс, като кимна към послушницата — под грижите на нашата лечителка. Накарай я да му даде нещо за сън.

— Каза ли ви нещо? — попита Александър.

— Не — отвърна отец Андрю. — Доведох го направо тук, заедно със съседите, които го намериха. Оставиха ни пред вратите.

Момчето излезе, подтичвайки, с послушницата, стиснало ножницата с големия меч на сър Годфри в малката си ръчичка. Рицарят се усмихна кисело на шерифа.

— Мога ли да заема твоя, сър Осуалд? Шерифът разкопча ножницата си и му я подаде.

— Правилно постъпи — обяви заклинателката от столчето, на което седеше близо до огъня и грееше ръцете си. — Момчето ще се наспи, после ще проговори, макар да се съмнявам, че е чуло или видяло много. Шериф Бийчъм, трябва да вземете предпазни мерки.

— Вече го направих — рязко отсече Бийчъм. — Всеки свободен войник в момента обикаля улиците. Градският съвет има своите пристави и чиновници, а проктор Ормистън гарантира пълната подкрепа на университета.

— Моята работа тук свърши — каза отец Андрю. — Господа, извинете ме, но трябва да се върна в енорията си. — Той се поклони леко на игуменката и излезе от стаята.

Прокторът се опита да го последва, но Александър внимателно го задържа.

— Имаме още въпроси — настоя той. — Не ти ли се видя странно, че последният от студентите, които изчезнаха, брабантецът, е поискал разрешение от теб, проктор Ормистън, да учи в библиотеката на черквата „Дева Мария“?

Ормистън сви рамене и разпери ръце.

— Тези разрешителни са обичайно нещо — отсече той. — Много студенти молят за тях. Какво намекваш, мастър Макбейн?

Александър се усмихна.

— Нищо, сър. Просто отбелязвам едно съвпадение, което може да те заинтересува.

— Интересуват ме много неща — отвърна Ормистън, — но в момента имам доста друга работа.

 

Поклонниците наблюдаваха с очакване Рицаря, който млъкна, за да напълни чашата си. Когато виното стигна до ръба й, той я взе и отправи мълчалив тост към късо подстригания Йомен, който седеше до него. За пръв път поклонниците видяха каменното лице на войника да се разчупва от лека усмивка. Изненадата им се усили, когато Йоменът вдигна ръка и избърса сълзите, които пълнеха очите му.

— Какво става тук? — прошепна Франклинът на Правника.

— Един Бог знае.

— Сър рицарю — обади се Правникът, — ще продължиш ли с историята си?

Рицарят кимна. Йоменът внезапно се изправи, заобиколи масата, прошепна нещо на рицаря и тихо излезе от залата. Правникът се обърна и погледна през прозореца — на светлината на примигващата лампа той видя Йомена да стои на двора с лице, повдигнато към звездното небе. Рицарят прошепна нещо на Оръженосеца, който последва Йомена. После баща му продължи разказа си.

 

Летисия, кръчмарската прислужница, бързаше по тъмните алеи на Оксфорд към вратите на манастира „Сейнт Ан“.

— Трябва да видя рицаря — прошепна тя. — Може би това, което ще му кажа, ще му помогне. Дължа го на Удо.

Тя се спря на ъгъла на улицата, за да си поеме дъх и се изкашля, за да прочисти гърлото си. Придърпа шала по-плътно около слабичките си рамене. Трябваше да внимава с тази кашлица, понякога я болеше, болката се разпростираше в гърлото й, но по-страшно беше, че плюе кръв и слуз. Тя си спомни щастливото лице на Удо и засмените му очи. Дълбоко в сърцето си момичето знаеше, че студентът е мъртъв. Длъжна беше да направи нещо в негова памет, и най-вече заради самата себе си. Писарят имаше добри очи и беше честен и справедлив човек. Не беше я заплашвал, а й обеща златна монета, ако му каже каквото знае. Летисия си пое дълбоко дъх. Да, ще му каже. Ще му каже всичко и ще му покаже металния диск, който Удо й беше дал и който беше скрила под корковия ток обувката си.

Летисия забърза. Зави зад ъгъла, където уличката стана тънка като игла, но вече виждаше стените на манастира и стомахът й се сви от вълнение. Почти беше стигнала до тях, когато тъмните фигури внезапно се появиха от един вход и препречиха пътя й. Всички бяха забулени и маскирани. Летисия спря. Сърцето й заби шумно. Обърна се назад, но друга фигура застана пред нея. Момичето се завъртя и притисна ръце към гърдите си.

— Аз съм само една бедна прислужница — прошепна тя. — Нямам нищо ценно.

Тъмните зловещи фигури се подпряха на стената.

— Какво искате? — изхленчи момичето.

Те бавно започнаха да я изблъскват обратно в уличката.

— Моля ви, недейте! — Летисия се огледа с ужас. В мъждивата светлина долови проблясъка на око, белотата на кожата между устните и маската. Отново се притисна към опиканата стена. — Аз не съм проститутка — примоли се тя. — Какво искате?

— Нищо, Летисия — прошепна една от черните фигури и махна с ръка. — Можеш да си вървиш.

Летисия тръгна напред.

— Не, Летисия, вдигни глава. Може да си прислужница, но имаш право да се гордееш със себе си.

Успокоена, Летисия се насили да се усмихне. Може би бяха само студенти, които си правеха шега. Тя се наруга наум. Трябваше да изпълни последната заповед на шерифа, според която всички жители на града трябваше да си стоят у дома и да не пускат никого.

— Мога ли да вървя? — попита тя.

— Разбира се, Летисия — каза подигравателно гласът, — при едно условие. Може да вървиш, може да тичаш, но дръж главата си високо.

Фигурата отстъпи встрани. Летисия се затича, но мъжът стисна в желязна хватка рамото й.

— Само ако държиш високо вдигната главата си, Летисия! Момичето чу как една от останалите фигури се изкикоти и кожата й настръхна.

— Хайде, Летисия, тичай!

Тя не чака да я подканят втори път, а забърза по алеята. После спря и погледна през рамо, за да види дали някой я преследва. Тъмните фигури стояха скупчени заедно.

— Бягай, Летисия! — обади се гласът подигравателно. — Бягай гордо!

Летисия отново забърза. Стигна края на алеята с гордо вдигната глава и острата като бръснач жица, опъната между сградите, жестоко се впи в гърлото й. Момичето залитна назад, обляно в кръв. Отвори уста, за да изпищи, после бавно се свлече върху окаляния калдъръм.

 

Рано на другата сутрин сър Осуалд Бийчъм, заедно с проктор Ормистън и отряд войници влязоха в манастира „Сейнт Ан“. Шерифът настоя да види веднага кралските пълномощници. Сър Годфри, Александър Макбейн и сестра Идит закусваха в къщата за гости. Сър Осуалд блъсна вратата и нахлу вътре, следван от Ормистън като сянка.

— Дявол да го вземе! — изрева шерифът с пурпурно от гняв лице. — Започна се, сър Годфри, и сега съвсем я втасахме!

Рицарят сложи ръката си върху тази на майка Констанс.

— Шериф Бийчъм, тук има дама. Този език не ти отива и определено я обижда.

Шерифът го погледна заплашително и Макбейн с мъка подтисна смеха си при вида на зачервеното лице на шерифа, от което очите щяха да изскочат.

— Извинявам се — каза тежко Бийчъм. — Лейди Идит, не исках да те обидя.

— Няма нищо — отвърна тя. — Чувала съм и по-страшни неща.

— Сър Осуалд, проктор Ормистън — Макбейн се изправи и придърпа два стола към масата, — за Бога, седнете!

Шерифът промърмори някаква благодарност, седна с грацията на падащ чувал и скри лице в ръцете си. Макбейн погледна сър Годфри, отиде до килера, донесе две наполовина пълни чаши с вино и ги сложи пред гостите. Бийчъм отдръпна ръцете си.

— Да ми прости Господ — каза той дрезгаво, — но сякаш самият дявол е пристигнал в Оксфорд. Кажи ми, сър Годфри, познаваш ли момиче на име Летисия? Една повлекана от кръчмата „Митрата“.

Сър Годфри кимна.

— Е, тя вече е мъртва повлекана — каза му сър Осуалд. — Късно снощи гърлото на горкото момиче било прерязано в една алея, недалеч оттук. Мисля, че е идвала при вас. Очевидно сте се опитали да я разпитате.

— Да — отвърна Макбейн. — Била приятелка на един от студентите, който изчезна. Мислиш ли, че са я убили стригоите?

— Да, но не като другите. Опънали жица през алеята и вероятно са я уплашили, за да се затича направо към нея.

— Сигурен ли си, че е идвала тук? — попита Александър.

— Да. Казала на собственика на „Митрата“ къде отива — да види господата и сляпата жена, които искали да говорят с нея преди няколко дни.

— Носела ли е нещо у себе си?

— Нищо. Нито пари, нито кесия — отвърна сър Осуалд. — Само когато занесли тялото й в погребалния дом близо до Ийстгейт, намерили това в тока на обувката й.

Той подхвърли на масата черен метален диск, не по-голям от пени. Сър Годфри и Макбейн внимателно го огледаха подред, но никой не можа да каже нещо за него.

— Сигурно са я наблюдавали — забеляза Александър. — Когато се видяхме с нея, са я накарали да замълчи, но мисълта за златото я е изкушила. — Той сви рамене, — Сега е мъртва и ние нищо не знаем.

— Но вие не сте дошли само за това, нали? — попита сестра Идит шерифа.

Бийчъм въздъхна.

— Невъзможно е да ги чуете оттук.

— Какво да чуе? — попита Александър.

— Чух камбаните да бият по-рано — отвърна майка Констанс. — Но не като за молитва или богослужение, а диво, френетично звънене.

Бийчъм направи гримаса.

— Новината за смъртта на момичето се разпространи из града и заедно със слуховете за убийствата, предизвика ожесточени сблъсъци в града. Не само между самите студенти — обичайното съперничество между северняци и южняци — но по-сериозно — между студентите и гражданите. Накратко казано, избухнаха размирици и изглежда се разрастват.

— Започна се тази сутрин — намеси се проктор Ормистън, — когато един студент от Спероу Хил сложил обява в кръчмата „Суиндълсток“, че търси някой, който да се моли за душите на гражданите, които още не са мъртви, но скоро ще бъдат, заради „престъпленията“ си. — Ормистън потри умореното си лице. — Както обикновено, едното повело след себе си друго. Гражданин прочел обявата, скъсал я и казал, че студентите не са нищо друго, освен гадни убийци. Извадили се ножове и започнала шумна свада, която се разраснала. Били голямата камбана на „Сейнт Мартин“, надули биволските рогове и двете страни излезли по улиците. В един от колежите, Фулк, ректор на Пигълсторн, излял казан вряла вода върху група граждани, които на свой ред нахлули в залата и подпалили вратите й. — Ормистън погледна Бийчъм. — Размириците се разрастват — повтори той. — И ние не можем да направим почти нищо.

— Стригоите стоят зад това — обяви сестра Идит. — Те предизвикват насилие и кръвопролития, за да прикрият своите собствени престъпления.

Бийчъм погледна умолително сър Годфри.

— Нужна ни е помощта ви. Трябва да възстановим реда. Бог знае какви ужасни престъпления ще бъдат извършени. Сър Годфри, ти си кралски военачалник. Разполагам само с местни селяни и няколко сержанти, които да ги ръководят.

— Аз също ще дойда — обади се Александър, преди сър Годфри да отговори.

Малко по-късно те напуснаха манастира, заобиколени от войниците на шерифа и препуснаха по Хай Стрийт. Беше явно, че бунтът излиза извън контрол. Нямаше отворени сергии, групи студенти и граждани се биеха по улиците. На входа на един колеж, един мъж беше провесен за глезените, а под главата му беше запален огън. На едно сметище близо до Карфакс, студент със скъсани одежди лежеше окървавен. По уличките и проходите, които свързваха по-големите улици, шумът от счупени стъкла се смесваше с викове на гняв и страх. Стълбове дим се заиздигаха в небето и увиснаха над покривите. Никой не се доближи до шерифа или хората му, но на няколко пъти стрели и камъни префучаха над главите им.

Сър Осуалд поведе отряда си през града към замъка, където събра подкрепления. Раздели ги на две. Едната щеше да бъде под негово командване, а начело на другата постави сър Годфри и Макбейн. След това остана само да се придвижват от улица на улица. Късаха черните знамена на бунтовниците, освобождаваха затворници, удряха размирниците по главите и разпръскваха вилнеещите банди, независимо дали бяха студенти или граждани. Водоносците и приставите бяха организирани да гасят пожарите и да арестуват всички крадци. Макбейн се възхищаваше на хладнокръвните, безмилостни методи на рицаря, който прочистваше улицата, възстановяваше реда и поставяше стража.

Понякога група бунтовници оказваше слаба съпротива, но обикновено се разбягваха сред буря от освирквания и подигравки. Само веднъж сър Годфри и Макбейн бяха истински заплашени. Четирима студенти с парцаливи качулки и кожени маски на лицата се появиха на прозорците на една зала и започнаха да стрелят с арбалети, като раниха двама от войниците на Бийчъм; единия — смъртоносно. Сър Годфри слезе от коня и с малък отряд нападна сградата, арестува престъпниците, разбра кой е дал фаталния изстрел и веднага го обеси пред главния вход. Александър Макбейн не се намеси; сметна, че тази жестокост е необходима. Беше присъствал на подобни бунтове в Кембридж — ако не бъдеха потушени, започваха палежи и грабежи, загиваха невинни жени и деца. С падането на здрача спокойствието беше възстановено и кралските пълномощници се срещнаха с Бийчъм, който беше отишъл с отряда си в другата част на града — северно от Хай Стрийт.

Срещу „Главата на сарацина“ те си дадоха почивка, защото бяха изтощени. Лицата им бяха почернели и обляни в пот, обсипани с многобройни одрасквания и леки рани. После минаха още веднъж през града. Когато стигнаха до замъка и се събраха пред хана на Трилок, отрядите на шерифа и сър Годфри бяха арестували над четири дузини бунтовници. Някои от тях бяха вкарани накуп в подземията на замъка, други — вързани и откарани да охладят главите си в тъмницата „Бокардо“.

— Добра работа свършихме — въздъхна Бийчъм и изтри челото си. — Сър Годфри, ще пийнем ли вино?

Рицарят поклати глава, докато превързваше китката си, която един бунтовник беше ударил с желязна пръчка.

— Сър Осуалд, благодаря, но няма да минем само с днешния ден. Ако сляза от коня и пия, ще заспя на място. Какво мислиш, Макбейн?

Александър кимна. Беше натъртен от ездата, гладен и измръзнал. Но най-вече се страхуваше какво можеше да се е случило, докато той, сър Годфри и градските първенци бяха заети с потушаването на метежа.

Те се сбогуваха и препуснаха обратно по вече тихите улици на Оксфорд. Войници, пристави и наети от университета мъже стояха на ъгъла на всяка улица и алея. Глашатаи със звънци високо обявяваха полицейския час и заплашваха със сурово наказание всеки, хванат да броди по улиците през нощта. Стигнаха „Сейнт Ан“ и оставиха конете си на прислужниците. Сър Годфри нареди вратите да бъдат заключени и залостени, после двамата се върнаха в къщата за гости, за да се обръснат, измият и нахранят. Заклинателката се появи и мълчаливо изслуша разказа на сър Годфри между хапките хляб и месо. Александър я наблюдаваше внимателно.

— Ти мислиш, че бунтът е предизвикан, за да отвлече вниманието от нещо друго, нали? — попита той.

Сестра Идит намести превръзката върху очите си и леко се усмихна.

— Във всяко село и град — отвърна тя — винаги има дремеща завист, омраза и съперничество. Стригоите много ги обичат. Във Влахия същестуваше омраза между местните жители и турците; сблъсъкът между култури, страни и религии. Всъщност Оксфорд не е по-различен. Севернякът мрази южняка, уелсецът — шотландеца. Французинът ненавижда испанеца. Студентите презират гражданите. И така нататък.

— Взе малко парче хляб от подноса и го раздели на две. — Чудя се кой е разпространил слуховете.

Въпросът й остана без отговор, защото на вратата силно се почука.

— Влез! — извика сър Годфри.

Влезе мръсен, раздърпан войник от замъка.

— Съобщения от сър Осуалд — изломоти той.

— Какво? — попита Александър и се надигна от стола. — Какво се е случило?

— Нищо, сър — отвърна войникът. Притвори очи, за да си припомни съобщението. — Но сър Осуалд казва така: „Черният метален диск, намерен у момичето…“ — Той отвори очи.

— Това говори ли ви нещо?

— Да — отвърна Александър.

— Добре — продължи войникът и отново затвори очи. — Сър Осуалд казва, че когато разгледал вещите на хоспиталиера, който беше убит в гората, намерил същия диск в джоба на кожения му жакет.

— Това ли е всичко? — попита сър Годфри.

— Да, сър. Това е всичко, което каза. Като изключим благодарностите му за помощта днес.

Сър Годфри кимна и хвърли едно пени на пратеника, който си тръгна така внезапно, както беше дошъл.

— Дискове от черен метал — каза Александър — Какво ли означават?

Сър Годфри шумно въздъхна и пресуши виното си.

— Един Бог знае. Сестра, Идит, извини ме. Трудно ми е да си държа очите отворени, затова ви пожелавам лека нощ.

Той тръгна нагоре по стълбите. Макбейн остана срещу заклинателката, която явно не смяташе да си тръгне.

— Сигурно си уморен — прошепна тя.

— И да, и не — отвърна Александър. — Уморен, да, но мозъкът ми още работи, а кръвта ми тече буйно.

— Доведи момчето — каза рязко сестра Идит.

— Момчето ли?

— Да, малкият Робърт, чието семейство беше избито. Разбрах, че почти не спи. Имаш ли някакви захаросани ядки или марципан?

Александър кимна. — Тогава го доведи тук.

Писарят вече беше сложил ръка на резето, когато заклинателката отново го извика.

— Макбейн! — Сестра Идит с мъка овладя тръпката, която я разтърси. — Не ходи никъде без меча си.

Александър се канеше да започне спор, но тя извърна лице към него, сякаш му заповядваше да й се подчини.

— Моля те! Направи каквото ти казвам.

Писарят сви рамене, отиде до стаята си и препаса меча. Излезе от къщата за гости и тръгна през тъмния, тих двор на манастира към лечебницата. Намери момчето в малка варосана стаичка до главната спалня. Седеше на леглото и играеше без особено желание на пулове с възрастната и строга на вид лечителка. Усмихна се, когато Александър влезе в стаята, а когато писарят го повика, скочи от леглото и пъхна малката си ръчица в неговата. Притеснен от тази нежност, писарят промърмори с половин уста някакво извинение пред лечителката и поведе момчето надолу.

— Вкъщи ли си отиваме? — попита Робърт. — Връщат ли се мама и татко?

— Не — отвърна меко Макбейн. — Но имам захаросани ядки за теб и мога да те науча как да измамиш лечителката на пулове.

Момчето леко подскочи. Макбейн спря и се обърна към него. Това навярно му спаси живота, защото видя тъмната, забулена фигура, която връхлиташе от мрака, плъзгайки се леко по тревата с вдигнат меч. Макбейн бутна момчето и се хвърли настрани, острието изсвистя над главата му и удари земята. Пъргав като котка, Александър извади меча и камата си, но нападателят се извърна от него и с вдигнат меч затича към малкото момче, което лежеше на тревата с широко отворени очи.

— Au secours! Au secours!^[1] — извика писарят, спускайки се към убиеца.

Нападателят се обърна. На силната лунна светлина Александър видя горящите му от злоба очи зад маската. Мъжът отскочи назад, мечовете се кръстосаха и разделиха. Макбейн пусна камата и хвана дръжката на меча си с две ръце. Пристъпи вляво, после вдясно, като се опитваше да задържи маскираната фигура далеч от момчето. Убиецът пристъпи с високо вдигнат меч и внезапно замахна надолу, към корема на шотландеца. Писарят отблъсна удара и мечовете издрънчаха, преди да се разделят. Черната фигура отново нападна, грациозно, сякаш танцуваше на пръсти. Безшумната и смъртоносна скорост на нападателя му разсейваше Макбейн, който успяваше само да блокира ударите. Сърцето му се блъскаше от страх, стомахът му се присвиваше, той знаеше, че не може да се справи с убиеца. Сякаш усетил това, врагът му отново нападна. Този път започна да нанася кратки, резки удари към лицето на Александър. Писарят отстъпи, като се молеше да не се препъне.

— Бягай, момче! — изкрещя той. — Бягай!

Нападателят спря. Макбейн пристъпи, но мъжът отблъсна несръчния му удар. Робърт нямаше нужда от повторна подкана, той скочи, но за ужас на Александър не побягна към къщата за гости, а обратно — към лечебницата. Нападателят отново атакува с мощен замах и смъртоносното стоманено острие се насочи към врата на Макбейн. Писарят парира и мечовете се приплъзнаха с пронизителен звук. Александър отново отстъпи, задъхвайки се. Рано или късно убиецът щеше да разбере слабостта му и да свърши с него.

— Сега! — изкрещя Макбейн. — Сега, сър Годфри!

Черната забулена фигура се обърна за миг, преди да разбере, че това е номер. Извърна се отново, но беше късно. Макбейн се изнесе леко вдясно и затрудни удара на врага си. После замахна с всичка сила и почувства как мечът му премина през сухожилията и мускулите на врата на нападателя. Мъжът отстъпи. Опита се да вдигне оръжието си, но то се изплъзна от окървавените му ръце. После той самият падна на колене и настрани върху земята, а от врата му шуртеше гъста червена кръв. Макбейн почувства горещите й пръски върху ръката си, преди също да падне на колене, забил върха на меча си в меката мокра трева. Той хриптеше, докато се опитваше да си поеме дъх и шепнеше ту молитви, ту ругатни по повод невероятното си избавление. Тялото му беше обляно в пот, която започна да изстива от студения нощен въздух. Чу гласове и шум от тичащи стъпки, гласа на сестра Идит, изпълнен със страх, който питаше какво е станало и резкия отговор на сър Годфри. После рицарят разтвори пръстите на Александър, стиснали дръжката на меча, и му помогна да се изправи. Макбейн можа само да посочи с трепереща ръка към падналия мъж. Сър Годфри извади острата си кама и я заби в гърдите на падналия мъж. Когато я измъкна, Макбейн се обърна и повърна.

— Добре ли си? — попита рицарят.

Макбейн кимна. Почувства слабата ръка на заклинателката на раменете си, после влажната кърпа, с която тя почисти лицето и устата му.

— Шшш! — залюля го нежно майка Идит, — Ти си добър човек, Макбейн, и страшен боец.

— Успя да убиеш негодника! — промърмори сър Годфри. — Главата му е почти отсечена.

Той махна качулката и свали маската от лицето на мъртвеца. Няколко монахини излязоха навън.

— Приберете се! — нареди сър Годфри.

Жените се оттеглиха. Рицарят се взря в бледото лице на младеж, чиято черна коса беше лепкава от пот. Устните му бяха пълни и червени.

— Виждал ли си го преди?

Сър Годфри погледна през рамо към Александър, който бързо се прекръсти и поклати отрицателно глава.

— Трябва да изгорите тялото — обади се сестра Идит. — Веднага!

— За Бога, лейди! — изръмжа сър Годфри. — Това може би е просто някой наемен убиец.

Заклинателката кръстоса ръце и поклати глава.

— Той е един от тях — прошепна тя. — Повдигни устната му. Сър Годфри се втренчи в Александър.

— Прави каквото ти казвам! — нареди сестра Идит. — Повдигни горната му устна.

Рицарят го направи предпазливо и примигна, когато видя острите кучешки зъби.

— Разбираш ли за какво говоря, сър Годфри? Макар че не виждам, познавам стригоите. Тялото му трябва да бъде изгорено, преди духът да напусне тялото, да се осъзнае и да започне да броди по земята.

— Детски кошмари — промърмори сър Годфри. — Сестро Идит, трябва да повикам шерифа и проктора, те може би го познават. Трупът може да представи някакви доказателства кои са стригоите и къде се крият.

— Тогава го направи бързо! — просъска заклинателката. — До един час! Преди дяволът да поиска своето!