Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (12) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ВТОРА ГЛАВА

На другата сутрин сър Годфри и Александър станаха рано и сърцата им се отпуснаха при вида на ясносиньото небе и бледите слънчеви лъчи. Присъединиха се към сестра Идит в манастирската черква. Коленичиха на пейките и се заслушаха как монахините пеят Божиите химни и в литургията, отслужвана от манастирския свещеник. Одеждите му бяха в червено и златно, а на гърба на филона му беше избродиран с коприна снежнобял гълъб. Сър Годфри се молеше пламенно, като наблюдаваше всяко движение на свещеника, който следваше ритъма на службата по време на Апостолическите послания, проповедта и причестяването.

Сестра Идит се опитваше да се моли. Във въображението си тя се опитваше да премине през огнената стена, която скриваше входа към Божието царство. Не знаеше защо, но всеки път, когато се молеше или мислеше за Бога, си представяше море от огън, чиста любов, която топлеше, засищаше и укрепваше, но не изгаряше. Разбираше защо майка Констанс е поръчала да бъде отслужена литургия — това беше молба към Бога да изпрати Светия си дух да бди над манастирските обитатели след ужасните събития от предишната нощ. Заклинателката знаеше, че стригоите са били тук; макар и свита в своята студена тъмна килия, тя беше усетила злокобното им, гибелно присъствие да витае наоколо като отровна смрад над бунище.

Тя обърна глава към Макбейн, коленичил за молитва, и прикри усмивката си. Сигурна беше, че младият писар е искрен, но отделя повече внимание на красивата Емили, отколкото на молитвите за Божие напътствие. Беше права Александър се молеше, но доста често обръщаше поглед към Емили, която седеше скромно на трона до майка Констанс. Макбейн я загледа, докато привлече вниманието й и направи гримаса. Момичето се усмихна и сведе глава. Александър продължи да я гледа Тя свенливо го погледна изпод мигли. Писарят направи страдалческа физиономия и подбели очи. Емили започна да се смее, но когато майка Констанс рязко вдигна глава, Александър беше приел израза на велик мистик, с отметната назад глава, с очи вперени в олтара и стойка на монах.

След службата игуменката се присъедини към рицаря и писаря, докато закусваха с ейл, овесена каша, хляб и сирене в малкия салон на къщата за гости. Тя дойде със сестра Идит под ръка, сурова в поведението си както винаги, но и двамата мъже знаеха, че събитията от предишната нощ много я бяха уплашили. Размениха си целувки и Матилда поднесе чинии на двете жени. Майка Констанс каза молитвата, докато Александър и сър Годфри се спогледаха смутено, защото бяха забравили да го направят. Писарят изрази възхищението си от литургията и особено от пеенето на монахините. Игуменката се усмихна леко и премина към темата.

— В опасност ли сме тук?

— Имаш предвид след снощните събития ли? — попита Александър.

Сър Годфри поклати глава.

— Според мен, не. — Той погледна заклинателката. — Какво мислиш, сестро?

Сестра Идит сръбна от роговата лъжица и повя с ръка пред устата си, защото овесената каша беше гореща.

— Стригоите са демони — започна тя, — зли създания, които обичат да си играят с жертвите си и се хранят със страха, който предизвикват. Снощи те дойдоха да те уплашат, майко Констанс, както и да предупредят сър Годфри и мастър Макбейн да напуснат Оксфорд.

— Защо? — попита Александър. Защо просто не убиха сър Годфри?

— Може би не им се е видяло лесно — каза мрачно рицарят.

Писарят го докосна леко по ръката вместо извинение. Заклинателната остави лъжицата на масата и побутна настрани купата с овесена капи.

— Стригоите са зли, но не са глупави. Знаят, че имаш кралска заповед. Ако те нападнат, значи нападат Короната. Те не искат къщите да се охраняват от кралски войници и кралските съдии да ги търсят във всяка канавка и бунище в Оксфорд, а това ще стане, ако убият кралските пратеници. Все пак — въздъхна тя — хубаво е да се пазим. Майко игуменке, поискай от шерифа да изпрати тук войници. Организирай обход преди мръкване. Нареди вечер, след като бие камбаната, всички врати да бъдат заключвани, всички прозорци — затваряни, а портите — залоствани. И никой да не влиза или излиза без твоето специално разрешение.

Сър Годфри потропа с пръсти по масата.

— Какво правят те в Оксфорд? — чудеше се той.

— Един Бог знае! — отвърна сестра Идит. — Но какво да направим ние, за да разберем и да го предотвратим?

— Трябва да отидем на още две места — каза рицарят. — Бихме искали да прочетем хрониката, за която ни каза, майко Констанс — онази от университетската библиотека към черквата „Сейнт Мери“.

— Ще я намерите там — отвърна игуменката. — Внимателно съм отбелязала с кръстчета важните пасажи. А второто място?

— Тринитарианския манастир.

— Това ще е трудно. Те са затворен орден, рядко приемат посетители и не желаят да говорят за легендите, свързани с манастира им.

Годфри извади кралската заповед от торбата си.

— Това е личният подпис на краля. Добрите братя от Тринитарианския орден със сигурност ще говорят с мен.

Майка Констанс им пожела успех и си тръгна. Сестра Идит каза, че е готова за тръгване, но поиска двамата мъже да се въоръжат с мечове и ками. Попита сър Годфри дали има арбалет.

— Имаме два — отвърна той.

— Тогава ги вземете — посъветва го заклинателката. — Не тръгвайте никъде без оръжие.

— Значи стригоите могат да бъдат убити? — попита Александър.

— Да, мастър Макбейн — казах ви. Но трябва не само да бъдат убити, а и телата им да бъдат изгорени.

— Защо не използваме реликви? — попита Александър и отмести стола си.

Сестра Идит тихо се засмя.

— Иска ми се да можехме. Но най-автентичните реликви се намират под каменните олтари. А и как да разберем дали една реликва е истинска? Виждала съм толкова парчета от Светия кръст, че от тях би могъл да се построи военен кораб и да остане още достатъчно дърво за една голяма къща.

Сър Годфри се разсмя и пресуши халбата си.

— Сестра Идит е права — обяви той. — Само си помисли, Александър, какви боклуци се продават. Парче от одеждите на Христа, косъм от брадата на свети Йосиф, перо от крилата на Светия дух.

— Тогава защо не използваме причастието? — попита сухо Александър.

— Как? — попита сестра Идит. — Да накараме всички в Оксфорд да се причестят?

— Можем да го носим — предложи писарят — в малка дарохранителница.

— Глупости — отвърна сестра Идит. — Видя как разпитахме Ласкал. Нафората, както и реликвата, трябва да се държи много близо до стригоя.

Като ругаеше под нос, Александър последва сър Годфри до стаята им, където събраха принадлежностите си, преди да придружат заклинателката до конюшнята. Прислужниците оседлаха конете им и скоро те бяха вън от манастира и яздеха по обляните в утринна светлина улици към центъра на Оксфорд. Денят едва започваше. Търговци подреждаха сергиите си. Чираци тичаха насам-натам. Утринният въздух беше изпълнен с миризма на конски фъшкии и воня от канавките, примесени с по-апетитните ухания от готварниците и кръчмите. Стражата караше група гуляйджии, облени с вода и с вързани зад гърба ръце, към градската тъмница. Един фалшификатор крещеше и се блъскаше в стълбовете, между които беше завързан, докато градският палач с нажежено желязо в ръката, жигосваше изобличаващата буква „Ф“ на бузата му. По-нататък двама богохулници, които бяха крещяли пиянски обиди по време на месата, стояха в бъчви с конска пикня, докато клисари с дрезгави гласове изсипваха тор върху главите им. Проститутка, заловена да се предлага на забранено място, стоеше до тях. В момента бръснеха косата й, преди да я разведат из целия град, предвождана от гайдар, да я подиграват и освиркват, докато стигне градските врати, през които щеше да бъде прогонена.

— Обикновените произшествия — промърмори сър Годфри.

Александър се усмихна, но този път долови напрежението, за което му беше споменал рицарят. Няколко студенти, все още с храна в ръце, бяха изблъскани от една гостилница от група набити работници. Доктор по философия трябваше бързо да офейка през вратата на една от залите, когато някакви чираци започаха да го обсипват с обиди, последвани от обичайните шепи кал.

След като оставиха конете си в една кръчма и си пробиха път към университетската черква „Сейнт Мери“, Александър попита:

— Винаги ли е така?

— Не — промърмори сестра Идит, притискайки лакътя му. — Сега е различно. Мисля, че новината за ужасните убийства се е разнесла и пробужда старите вражди и омраза. Стригоите обичат това. Те се чувстват добре в атмосфера на ненавист. Така извършват престъпленията си, скрити зад местните неразбирателства. Много често други биват екзекутирани заради престъпленията, които те са извършили.

Влязоха в „Сейнт Мери“ през малка врата и отидоха в кораба. Един духовник, който гасеше свещите на олтара, слезе по стъпалата и ги преведе през сакристията до голямата зала на съвета, където се съхраняваше библиотеката. Архиварят, Саймън Ниофам, уморен на вид духовник, ги поздрави доста любезно. С удоволствие им показа полиците и шкафовете, които изпълваха стените, препълнени с подвързани в кожа издания, ковчежетата, където се пазеха пергаментите и големите резбовани поставки за книги с дебели томове, прикрепени към стените с вериги, в малките обособени читални в далечния край на залата. Ниофам погледна внимателно сестра Идит, после съзря сабите и камите под наметалата на сър Годфри и Александър.

— Но вие не сте тук, за да разглеждате, нали? — попита сухо той.

— Не, сър — усмихна се очарователно Александър. — Мисля, че тук имате една тайна хроника. „Annates Oxonienses“.

— „Оксфордската Хроника“? — Ниофам изглеждаше озадачен. — В нея няма нищо тайно. — Той се усмихна, разкривайки жълтите си криви зъби. — О! Хрониката, която изучаваше майка Констанс. — Махна с изпъстрените си от вени ръце. — Тя не е тайна, просто майка Констанс забеляза някои събития, които се повтарят. Елате! Елате! Ще ви покажа!

Той ги накара да седнат на дългата полирана маса, която се намираше в средата на стаята и запали осморъкия свещник. После забърза нанякъде и се върна, пухтящ и задъхан, с дебела, подвързана с кожа, книга. Александър огледа стаята и потръпна. Залата на съвета беше дълга и мрачна. Светлината от свещите хвърляше танцуващи сенки по подпорните греди на тавана, Притеснението му се засили и от заклинателката, която пъхна ръце в ръкавите на дрехата си, сякаш й беше студено. Тя непрекъснато се движеше, въртеше се, ослушваше се.

— Тук има нещо зло — промърмори тя. — Може би съхранената памет за техните злодейства.

Ниофам, бъбрив като сврака, побутна тома в кожена подвързия към Александър и започна да му показва частите в многовековната хроника, отбелязани от кръстчетата на майка Констанс. Александър му благодари, увери го, че всичко е наред, но помоли да ги остави сами, за да могат да се запознаят с текста. После писарят седна и започна да прелиства страниците, като внимателно изучаваше частите, които игуменката беше отбелязала.

— За какво е всичко това? — попита сприхаво сър Годфри, като надничаше над рамото на спътника си. Сестра Идит потропа с пръсти по масата, нетърпелива да чуе обяснението на Александър.

— Хрониката е пълна с обичайните досадни описания. Кой бил шериф, как се отразило времето на реколтата, работата на градския съвет, състоянието на университета. Но от време на време, на всеки двайсет или трийсет години, всеки от хронистите описва по една ужасна история.

— Каква история? — попита нетърпеливо сър Годфри.

— История за хора, които умрели, но после отново се завърнали към живота.

До него сестра Идит замръзна.

— Какви истории? — прошепна тя и нежно докосна писаря по ръката. — Кажи ни, Александър.

Младежът издиша шумно и обърна една страница.

— Ето записките за хиляда двеста деветдесет и седма година. Според хрониста един търговец, който водел безчестен и покварен живот, дали от страх пред закона, или за да избегне отмъщението на враговете си, се преместил от Хиърфордшър и си купил голяма къща в Оксфорд. Той не променил начина си на живот, но се заел с порочна търговия. — Александър вдигна глава и се усмихна. — Няма да описвам каква точно. Според хрониста, този човек продължил да живее в безчестие, като не се боял нито от Бога, нито от хората. Оженил се за дъщерята на местен сановник, красива жена, с която се държал отвратително.

— Пише ли как по-точно? — прекъсна го сър Годфри.

— Не, но търговецът пътувал в чужбина. При едно от връщанията му хората започнали да одумват съпругата му и в душата му запламтяла яростна ревност. — Александър се върна към хрониката. — Неспокоен и нетърпелив да узнае дали обвиненията са верни, той казал на жена си, че заминава на дълъг път за Лондон и няма да бъде у дома няколко дни. Но се промъкнал обратно още същата вечер и тайно бил пуснат в спалнята на жена си от една прислужница, с която се забавлявал, докато бил ерген, и била наясно с намеренията му. — Александър вдигна глава с престорен ужас. — Сестро Идит, можеш ли да слушаш това? То прилича повече на някой от разказите на синьор Бокачо за страстни дами, чиито съпрузи обичат да ги шпионират.

Сестра Идит го потупа по ръката сякаш беше непослушно момченце.

— Желанията на плътта — увери го тя — не ме интересуват.

— После се усмихна. — Толкова по-жалко. Продължавай, Александър.

— Щом съпругът се озовал в стаята, той се скрил и същата нощ видял един страстен младеж да обслужва жена му. Това така го ядосало, че изпаднал от скривалището си. Младият прелъстител бързо избягал, докато съпругът лежал на пода в безсъзнане.

— Неприлична историйка — прекъсна го сър Годфри. — Чувал съм много подобни край лагерния огън, но по-пикантни и определено по-сочни.

Александър махна с ръка.

— Чуй само това! Съпругът си ударил главата в желязната решетка и пострадал много. Дошъл свещеникът и му казал, че е на път да умре и трябва да се изповяда и приеме последно причастие. Но той отказал, умрял грешен и бил заровен. — Александър проследи с пръст редовете надолу по страницата.

— Според написаното тук, злият съпруг излизал от гроба си през нощта, бродел по улиците, обикалял около къщите и карал кучетата да вият и скимтят. Видът му бил ужасяващ. Навсякъде из въздуха се носел отвратителният дъх на разложеното му тяло. Най-накрая жителите на Северен Оксфорд загубили търпение, отишли при гроба му и започнали да копаят. Смятали, че ще трябва да го търсят надълбоко, но бързо попаднали на трупа, покрит само с тънък слой почва. — Александър направи гримаса. — Хрониката съобщава, че тялото му било невероятно подуто, а лицето румено и с огромни подпухнали бузи. Саванът и дрехите на трупа били прогизнали и разкъсани. Един от гражданите веднага го пробол с дръжката на лопата и струя гореща червена кръв избликнала във въздуха. Преди да мръкне, те завлекли трупа в Перисмийд, бързо издигнали голяма клада и го изгорили.

— Глупости! — изръмжа сър Годфри. — Такива истории има колкото искаш. Можеш да ги откриеш из хрониките и ръкописите по цялото кралство.

Заклинателката само поклати глава, докато Александър прелистваше нататък.

— Не, не, има и други истории — възкликна той. — Майка Констанс ги е отбелязала с черен кръст и те всички си приличат. Ето една от хиляда триста двайсет и втора, по времето на гражданската война между бащата на сегашния крал и неговите барони. — Прелисти няколко страници. — Ето и друга от хиляда триста и четиридесета. Всички са еднакви. Хора, известни с пороците си, се връщат към живот и бродят по улиците, докато властите се намесят и трупът бъде изгорен.

— Има ли някаква закономерност? — попита сестра Идит. Александър се върна назад.

— Да — отвърна той. — Едно и също се случва на всеки двайсет-трийсет години. — Прегледа ръкописа и с чукане по масата наблегна на всяко от нещата, които изброяваше. — Първо, умира прочут грешник; второ — той отново оживява; трето — извършва ужасни престъпления, кошмарни убийства и накрая го унищожават.

— Това ли става и сега? — попита сър Годфри и сграбчи ръката на заклинателката. По свитите й устни разбра, че тя е озадачена.

— Не — отвърна тя. — Това, което става сега, е съвсем различно. Тези истории са само прелюдия към върховното събитие. Бледо подобие на ужасите, които се случват сега.

— Но какво ги предизвиква? — настоя Александър, като затвори книгата.

— Бог знае. Навярно пускането на свобода на някакво злокобно присъствие. Като горско езеро, чисто и прозрачно на повърхността. Но ако разбъркаш с прът мрачните му дълбини, цялата мръсотия излиза на повърхността. — Тя потърка устата си с опакото на ръката. — Някакво разбъркване е предизвикало тези ужасни убийства. — Бавно се изправи. — Чух достатъчно. Да си вървим.

Поблагодариха на библиотекаря, който ги беше наблюдавал тайно от другия край на помещението. Въпреки че беше любител на книгите, Александър почувства облекчение, когато напуснаха черквата и усети прохладната свежест на Хай Стрийт. Дрезгавите викове на амбулантните търговци бяха за предпочитане пред Злокобната тишина на библиотеката. Те си пробиваха път през множеството, когато сър Годфри чу някой да го вика по име и забеляза отец Андрю, с весели очи и румени бузи, да върви сред тълпата, преметнал кошница през рамо.

— Добър ден, сър Годфри, мастър Макбейн, сестра Идит. — Погледът на свещеника стана сериозен. — Успяхте ли да разберете нещо?

Сър Годфри тръгна успоредно с него.

— Не, отче, не сме — отвърна рицарят. — Всъщност узнахме много малко. Но, слава Богу, поне няма други убийства.

— Мога ли да помогна с нещо? — попита отец Андрю. Сър Годфри спря, докато Александър помагаше на сестра Идит да се качи на коня.

— С какво? — попита рицарят. Свещеникът сви рамене и посочи кошницата.

— Купувам хляб и зеленчуци за бедните, които храним пред черквата „Сейнт Питър“. Слушам какво се говори из града. Мога да поразпитам.

Сър Годфри, го потупа по рамото.

— Всяка помощ ще бъде добре дошла, отче.

— И ще се моля за вас — добави свещеникът — всяка сутрин на литургия, докато приключите с това зло.

Рицарят отново му благодари. Свещеникът направи знак за благословия във въздуха и отново се сля с тълпата, която се трупаше около сергиите.

Сър Годфри и спътниците му се спряха да хапнат в „Главата на сарацина“, после продължиха по Хай Стрийт, завиха по Ийстгейт и влязоха през задния вход на тринитарианския манастир. Сградите му бяха високи и внушителни, със стени, украсени със зъбери, кулички и фронтони. Ужасните лица на фигурите по водоливниците накараха Александър да потръпне. Той забеляза, че и сестра Идит беше разтревожена.

— Прости ми, Господи — прошепна тя. — Това е Божи дом, но се чувствам неспокойна.

Един послушник забърза към тях и ги попита за целта на посещението им. Сър Годфри щеше да попита за абат Самсън, но се усети навреме и поиска по волята на краля да се срещнат с приора брат Едмънд. Послушникът сви рамене и повика конярите да се погрижат за конете им. После ги преведе през обителта, където монасите работеха приведени, използвайки благоприятната светлина, за да преписват или украсяват ръкописи. Изкачиха се по широко стълбище и след като почука по обкована с желязо врата, послушникът ги въведе при видимо нервния брат Едмънд, който ги очакваше.

— Очакваше ли ни, отче? — попита сър Годфри. Приорът пристъпваше от крак на крак и ту отваряше, ту затваряше уста.

— Да, да — промърмори той.

Изведнъж си спомни за добрите обноски и ги покани да седнат пред слабия огън. Самият той придърпа малко столче и се сви на него като парцалена кукла. Изпитото му, неспокойно лице издаваше дълбока тревога, дори страх от присъствието им.

Александър, който изучаваше бледото лице на монаха, забеляза, че сивите му одежди бяха размъкнати и покрити с петна.

„От какво се бои?“ — питаше се писарят. И защо сестра Идит беше толкова неспокойна?

Сър Годфри беше по-спокоен. Той рязко отказа предложението на управителя да пийнат по нещо и премина направо към въпроса.

— Отче, чу ли за ужасните убийства в града?

— Да.

Монахът се опита да се усмихне съчувствено, но започна да премигва често-често и непрекъснато облизваше тънките си устни.

— И си чувал за легендите, които се носят?

— Има много легенди — отвърна дрезгаво отец Едмънд — за тази сграда, за целия град.

— Отче — попита сухо сър Годфри, — защо си толкова нервен? Приорът наведе глава и зачопли капка засъхнал восък върху робата си.

— Сър Годфри, аз съм само приор — промърмори той. — Чух за ужасните убийства, но и тук се случи трагедия. Абат Самсън е мъртъв. — Изправи се и бръсна парченцата восък от дрехата си. — Трудно ми е да се справя. Орденът трябваше да избере някой друг.

— Как умря абат Самсън? — прекъсна го рязко заклинателката.

Брат Едмънд преглътна с мъка. От тримата посетители най-много го плашеше тази сляпа жена, дребна и белокоса, но с внушително присъствие.

— Намериха го мъртъв в покоите му.

— А причината?

— Бог знае, аз не съм лекар. Внезапно спиране на сърцето, приток на кръв в мозъка, диспропорция на телесните течности.

— Но той е бил здрав човек!

— Много млади, здрави мъже умират неочаквано — възрази отец Едмънд.

— Отче приор — тактично се намеси Александър, — не сме дошли да обвиняваме или да се ровим в работите на ордена, а да зададем някои въпроси. Чухме легендите и прочетохме хрониките. Смята се, че тази сграда е построена върху тайни тунели и проходи. В един от тях, в една древна камера, лежи трупът на един много зъл човек, който е живял в околността преди много векове, на един стригои. Приорът вдигна поглед с пребеляло лице.

— Никога не съм чувал подобно нещо — прошепна той. — Какво е стригой?

— Човек, който е мъртъв духом и душата му е обсебена от зъл адски демон.

Приор Едмънд взе желязната маша и яростно разбута малкия огън. Поток искри се вдигна във въздуха, лъхна топлина.

— Бабини деветини — промърмори той.

— Значи тези тунели не съществуват?

— Може би ги има — отвърна монахът, като остави машата, — но никога не съм чувал за тях. Това е Божи дом, общност, посветена на служба на Христа.

— Споменавал ли е някога абат Самсън за нещо такова? — настоя Александър.

— Никога.

— И ти изобщо не знаеш за това?

Приор Едмънд се изправи и скри ръце в широките ръкави на расото си.

— Казах ви всичко, което знам! — отсече той. — Носите кралски заповеди. Можете да отидете където искате, да говорите с когото поискате. Не мога да ви спра. Но аз съм зает човек и ако нямате други въпроси…

Той отиде до вратата и я отвори. Сър Годфри сви рамене. Александър помогна на сестра Идит да се изправи и послушникът, който ги беше изчакал отвън, ги отведе обратно при конюшните. Докато вървяха през манастира, Александър се огледа. Сградата не се отличаваше от другите манастирски здания, които беше виждал. Носеше се смесена миризма на вкусни ястия, сапун и восък. Монаси и послушници се суетяха наоколо. Братът-лекар носеше куп корави ленени чаршафи към пералнята. Прислужниците подреждаха трапезарията за вечеря. Шумовете бяха нормални — откъслеци от разговорите на учените-монаси, звънът на камбаните, различни звуци от пристройките. Въпреки това Александър усети, че нещо липсваше. Като че ли всички играеха някаква роля, докато внимателно наблюдаваха тримата непознати в дома си.

При конюшните трябваше да изчакат. Послушникът се извини.

— Мислех, че ще останете по-дълго — обясни той приветливо, — затова свалихме седлата. Няма да се забавим много.

Сър Годфри кимна и хвърли поглед назад към манастирските сгради.

— Всичко тук е наред — обяви той, — но…

— Знам какво имаш предвид.

— Това е място за молитви и богослужение — каза тихичко сестра Идит, — но има и нещо друго. — Тя поклати глава. — Напомня ми за бойно поле, където мъртвите са били погребани и отслужена литургия за спасението на душите им. Но ако стоиш достатъчно дълго, ще усетиш кръвта и смъртта във въздуха и ще изпиташ огромна мъка. — Вдигна глава и подуши наоколо като ловджийско куче. — Това място трябва да бъде изгорено — продължи тя. — Да бъде пречистено с огън.

Млъкна, когато един белокос монах, приведен от възрастта, бавно доближи към тях, като почукваше с ясеновата си тояга по камъчетата. Той не спря, докато почти не се блъсна в сър Годфри, после вдигна към него сините си, сълзящи от възрастта, очи.

— Казвам се Ланфранк — изхриптя той, докато попиваше бялата слюнка в ъгъла на устата си. — Аз съм архиварят на това… — махна с обсипаната си с кафяви петна и вени ръка към манастира. Очите му се насочиха първо към Макбейн, после към заклинателката. — Най-после дойдохте — продължи той дрезгаво и посочи с пръст към сестра Идит. — Зрението ми се влошава, но слухът ми е добър. Да, това място трябва да бъде изгорено, пречистено с огън, а тунелите да бъдат отворени и злото в тях унищожено.

Сър Годфри хвана тънката китка на мъжа.

— Знаеш ли за съществуването на тези тунели?

— Не — отвърна старецът, — а ако знаех, не бих могъл да ви ги покажа — обвързан съм с обет да се подчинявам на онзи глупак Едмънд. Но смъртта на Самсън не беше злополука. Самсън беше смел, но упорит. — Той вдигна глава и обърса течащия си нос. — Ходеше на места, където не трябваше да ходи. Бог да го прости, виновен е само непознатият.

— Какъв непознат? — попита сър Годфри.

— Върнете се — отвърна Ланфранк, — върнете се утре с хората на шерифа. Доведете кучета. Ще ви покажа тайните ръкописи.

— Говориш за легендите?

— Да.

— Защо да чакаме до утре? — попита сестра Идит. — Сър Годфри, ти носиш кралски заповеди.

Старецът хрипливо се засмя и почука с тоягата си по камъните.

— Да, това е начинът — изкикоти се той.

Сър Годфри погледна към Макбейн, който стоеше мълчалив.

— Какво да правим?

— Не можем да влезем със сила — отвърна бавно Александър, — но приорът ни излъга.

Ръката на сър Годфри хвана дръжката на меча и той беше готов да даде заповед на коняря, когато друг послушник дотича на двора, размахвайки ръце.

— Сър! Сър! — викаше той, — Трябва да се върнете в манастира!

Александър стисна рамото на послушника.

— Защо?

— Не знам, сър, но човекът на шерифа беше много настоятелен. Сър Осуалд Бийчъм има нужда от присъствието ви. — Гласът на мъжа се снижи до шепот. — Каза нещо за още едно убийство.