Пол Дохърти
Сенки в Оксфорд (1) (Загадката, разказана от Рицаря на поклонниците по пътя от Лондон към Кентърбъри)

ПРОЛОГ

Топлите априлски порои не бяха успели да отмият мръсотията от уличната настилка и калта от канавките на Съдърк. Въпреки това силният дъжд беше радост за собствениците на овошки, цветни и билкови градини и ливади. Пороят беше допринесъл и за спокойствието на пътниците, защото принуди нощните бандити да се отдадат на самохвалство в схлупените кръчми, които се издигаха в началото на всяка уличка в Съдърк. Черните плъхове с дълги опашки знаеха, че дъждът е размекнал купчините смет, струпани в канавките, и усърдно ровеха за храна с блеснали червени очи. Котка, която ловуваше, скрита в сенките на алеята, изведнъж спря с вдигната лапа пред калдъръмения двор на хана „При мантията“, който се намираше срещу къщата на абата на Хайд. Котката огледа пустия двор пред конюшнята и забеляза, че всички врати бяха заключени и залостени, което не й даваше възможност да чуе как мишките тихо шумолят из сламата или лакомо пълнят малките си стомахчета от сандъците с трици, овес и други храни. Затова тя погледна с кехлибарените си очи към светлината и се вслуша в шумния говор и смях, които се лееха през стъклата на големия прозорец на фасадата на кръчмата. Над котката емблемата на „При мантията“ скърцаше и стенеше под лекия априлски бриз. Някъде изцвили кон, сънлив коняр отвори малката врата на хамбара, за да се увери, че всичко е наред, и котката се промъкна натам.

В просторната зала на „При мантията“, Ханджията Хари седеше начело на голямата, дълга маса и изучаваше своите клиенти и спътници-поклонници. Ръцете го сърбяха при мисълта за печалбата, която щеше да прибере довечера и при завръщането им от Кентърбъри. Хари надигна голямата си халба ейл и пяната забълбука край устата и носа му, докато големите му, изпъкнали очи отново заразглеждаха компанията. Рано сутринта на другия ден, преди дори петлите да пропеят, те щяха да започнат дългото си пътешествие по пътя към Рочестър, за да се помолят пред светите мощи на Томас Бекет в Кентърбъри. „Да му се не види — помисли си Хари, — каква разнородна група сме.“ От лявата му страна седеше Рицарят. Стоманеносива коса се спускаше до раменете около лицето със сурови черти. Тъмните му очи с тежки клепачи се притвориха, докато разкопчаваше колана си, след като беше хапнал от поднесеното ястие — яребица, пъдпъдък и дъждосвирец, печени на шиш, докато месото стане бяло и сочно. Рицарят говореше малко, ядеше и пиеше умерено. Същото се отнасяше и за сина му, който седеше до него — рус, къдрокос Оръженосец с лице и маниери, изящни като на момиче. Той говореше дори по-малко от баща си, но слушаше внимателно всяка дума на Рицаря и от време на време се протягаше да поднесе и нареже месото на баща си. „Не само прилежен оръженосец и син — помисли си Ханджията Хари, — но и човек, който отлично познава добрите обноски при хранене.“

Другият придружител на Рицаря, ниско остриганият, загорял от слънцето Йомен^[1] със зеления жакет, слушаше търпеливо търговеца от лявата си страна — едър самохвалко с гордо лице и клиновидна брадичка под голяма боброва шапка, която отказваше да свали, дори когато се хранеше.

От другата страна на масата, отдясно на Хари, Правникът с проницателния поглед описваше на заможния Франклин^[2] някакво ястие, което ял в гостилницата при Кралския съд.

Белобрадият Франклин, любител на хубавата храна, слушаше внимателно и облизваше устни при описанието на печените меса, тлъстия фазан и пикантните сосове за риба. Хари се усмихна скрито. Радваше се, че не седи до рошавия Готвач, който се хвалеше, че може да приготви най-вкусния желиран крем на света. Когато Готвачът прехвърляше крак, за да седне на пейката, Хари беше забелязал отворената рана на голия му глезен.

— Не бих ял от неговия желиран крем — тихичко прошепна Хари на стария си приятел, Моряка.

Ханджията хвърляше по някой поглед и на Църковния пристав с червендалесто лице, черни рошави вежди и проскубана брада. Лицето му беше обсипано с бели и червени пъпки, а носът му пламтеше като адски въглен. От пристигането си в „При мантията“ той беше погълнал толкова пиене, колкото всички останали поклонници заедно. Но Църковният пристав не го беше грижа. Беше увенчал главата си с венец, подобно на бог Бакхус. Все пак човек не трябваше да го изпуска от поглед. Хари на два пъти го беше забелязал да се опитва да отмъкне копринената кесия, която висеше от колана на Франклина.

Останалите поклонници бяха също толкова разнородни. Продавачът на индулгенции с длъгнесто лице, чиито дисаги бяха пълни с боклуци, които продаваше като реликви, приличаше на същинско плашило с дългата си жълта коса, която падаше като ленени нишки по раменете му. До Продавача на индулгенции седеше Икономът. По скулите му постоянно избиваха червени петна — признак на гневливост. Беше слаб като жезъла — символ на длъжността му, — който носеше. Следваше Мелничарят — с телосложение на стенобойна машина, той беше плешив като яйце, макар че брадата му беше червена и дълга като език на пламък. Хари още веднъж погледна към Мелничаря и затвори очи. Надяваше се, че гръмогласният негодник няма да вземе гайдата си и да засвири отново. Това със сигурност щеше да скандализира майка Еглантин, Игуменката, която говореше носово френски, докато си играеше с любовния амулет около шията си или хранеше с хапки, напоени в мляко, малкото кученце, което носеше навсякъде.

— Много се умълчахте, мастър^[3] Хари.

Ханджията погледна към Монаха и Кармелита. Голите им глави бяха кафяви като орехи, лицата им сияеха от охолен живот. Хари не би се доверил на нито един от тях и за най-малкото нещо.

— Бях се замислил — отвърна Ханджията.

— За какво? — настоя Алис, пълната и румена Батска невяста. — Хайде, сър, за какво си мислехте?

Тя се обърна и похотливо намигна на голобрадия Манастирски капелан.

— Мислех си колко сте хубава — засмя се Хари. Батската невяста плесна с ръце и лицето й грейна в усмивка, която разкри липсата на много зъби.

— Танцувала съм с петима съпрузи, готова съм да опитам и с шести! — Тя премести задника си, широк като щит, по-наблизо и кокетно нагласи бродиралия шал върху раменете си.

Хари сведе поглед към масата.

— Мислех, че се съгласихме всеки от нас да разкаже по две истории. Едната е за през деня, но какво ще си разказваме нощем?

— Аз ще те занимавам достатъчно добре. — Батската невяста се усмихна превзето сред смеха и подвикванията на околните.

— Не! Не! — Хари удари по масата и откачи малка кесия с монети от колана си.

— Това тук е чисто сребро и ако някой отрече, ще му счупя главата с тоягата си! Когато утре тръгнем към кладенеца на свети Томас, нека си разказваме весели приказки за поука или забавление. Но нощем — той снижи глас и огледа смълчаната компания — нека бъде различно. Нека си разказваме загадъчни истории, които смразяват кръвта, спират сърцето и изправят косите. — Той се усмихна лукаво на Мелничаря. — Или ако предпочитате, брадите. Победителят, който разкаже най-хубавата история, ще получи тази кесия.

Събраните поклонници тихо замърмориха, завладени от промяната в настроението на домакина си.

— Да! Да! — гласът на Продавача на индулгенции наруши тишината. — Нека си разказваме истории за убийства и смърт и нека не бъдат измислени, а да извират от сърцето и от кръвта на всеки от нас!

Останалите поклонници, натъпкани с топла храна и силно вино, се съгласиха на драго сърце, жадуващи да чуят някоя загадъчна история, както си седят добре нахранени, пред пращящия огън на някоя странноприемница по пътя към Кентърбъри.

— И така — попита Хари, ставайки на крака, — кой ще започне?

Той погледна вляво, където по време на разговора, Рицарят не беше помръднал, вперил поглед изпод тежките си клепачи в тъмнината. Хари се надяваше именно на него да разкаже първата история сутринта, когато тръгнеха по пътя от Съдърк и етикетът диктуваше, че той пръв трябва да разкаже и вечерната.

— Сър Рицарю! — извика Ханджията. — Съгласен ли си?

Рицарят вдигна глава и поглади стоманеносивата си брада. Отърси трохите от жакета си, върху който все още имаше следи от ризницата, която беше носил, и погледна към своя синеок син.

— Съгласен съм — отвърна той тихо. — Ще разказвам първи.

Хари го покани да седне на своя стол, начело на масата.

— Тогава, сър, заради любезното ти съгласие, заеми моето място, а аз ще ти поднеса най-хубавата и голяма чаша в тази кръчма, пълна с най-ароматния кларет^[4] от Бордо.

Рицарят се подчини и безшумно като котка отиде и се настани удобно на големия стол с висока облегалка.

— Ще ви разкажа — започна той — една история за ужас и мистерии. Гласът му се извиси. — За по-страшно зло от онова, което броди през деня. За древно зло, родено от самия Сатана, чиито корени са във времето на войната, през която владетелят на звездите Сатурн изпратил своя син Марс, облечен в червена ризница, да препуска по зелените поля на Англия. Време на ужас, когато дори самият Плутон, господарят на подземното царство, бледнеел пред ужаса, който вилнеел сред човечеството. — Рицарят се облегна назад. — Моята история започва преди стотици години, точно след като великият Завоевател^[5] дошъл тук.

Затова внимавайте, докато ви описвам ужаса, пръкнал се от самия Ад. И той започна своя разказ.